Майсторът на "Осъдените души" е бил почитател на Фройд

ТЮТЮН

І глава

Гроздоберът беше към края си. От малките вили и кирпичените постройки сред лозята се разнасяха ту задружни песни, бързи и жизнерадостни като хоро, ту самотни и провлечени гласове, наситени с печал, която се издигаше към синьото небе. Слънцето грееше меко, листата на черниците, крушите и дулите, засадени около вилите, капеха при всяко полъхване на вятъра, а жълтите пръчки на лозите, привързани с лико, висяха огънати безпомощно под тежината на изобилния плод. По песъчливата и рохкава почва между дънерите сновяха с кошници гроздоберците - повечето млади хора. Те се смееха весело и се закачаха помежду си. От време на време прекаляваха и биваха нахоквани от по-старите. Памида изтърсваха небрежно в каци и кошове, а кехлибареножълтия болгар и мискета, покрит със синкав прах, нареждаха грижливо в плитки сандъчета, за да го поставят после в трици, които щяха да го запазят до късна есен. Когато се събираха около каците или сядаха да закусят, те започваха да се замерват със зърна, виковете им ставаха някак лудешки, а закачките - горестни и настойчиви, защото знаеха, че това опиянение от слънце, любов и сладък плод щеше да трае само няколко дни. Ирина - дъщерята на Чакъра, старши стражар от околийското управление, известен на целия град - също вземаше участие във веселието. Тя дори си позволи свободата да поприказва с един приятен и разглезен младеж, който беше дошел в бащиното си лозе ей така, от скука, само за да погледа гроздобера, но не и да работи, и през всичкото време въртеше около показалеца си кордона на кучето от вълча порода, с което ходеше навсякъде. Той беше син на народен представител и спадаше към първенците на града. Но той не й се хареса, защото шегите му бяха много смели. Стори й се, че той не би разсмивал по тоя начин едно момиче от своята среда. Оскърбена малко и потисната от собственото си държане - не трябваше да се смее на остротите му толкова високо, - тя реши да си отиде в къщи. Взе една кошница с десертно грозде и незабелязана от никого, тръгна по пътеката, която извеждаше на стария римски път. Потънала в мислите си, Ирина щеше да отмине, без да види братовчед си Динко - селско момче с шаячни дрехи и цървули, на което Чакъра даваше малко скъпернически безплатна храна и квартира, за да учи в гимназията. Срещу това роднинско благодеяние той го използуваше през лятото за полската работа в лозето и тютюневата си нива. Динко идеше от града, носейки последните нареждания на Чакъра. - Баща ти заръча да се прибереш по видело - предупреди той, когато се разминаваха. - Ето, отивам си - сърдито отговори Ирина. Чакъра имаше твърде малко доверие у младите хора. Той не желаеше да повери Ирина след залез слънце дори на родния си племенник. Някакво упорито предубеждение го караше да мисли, че опасността за нравите се проявява най-вече на тъмно и особено през гроздобера, когато младите започваха да вилнеят - не позволяваше на дъщеря си да се прибира в къщи след мръкване. - Каза да набереш и мискет - добави Динко. В гласа му прозвуча ирония - както винаги, когато говореше за чичо си. Той бе едро и хубаво момче с руса коса и зеленикави очи, но Ирина се срамуваше от роднинството си с него поради цървулите и шарената торбичка, с които идваше в гимназията. - Набрах!... - с досада измърмори Ирина. Тя продължи между лозята по остатъците от древния римски път, за който учителят по история в гимназията твърдеше, че е от времето на император Траян. До зидовете, които укрепваха наклона, за да не се рони почвата, растяха градински чай и къпини, пожълтели от есента, и шипки с оранжеви плодове. Някои от лозята бяха вече обрани и пусти. Само плашилата, с изтърбушени сламени туловища и широкополи шапки, висяха самотно на коловете си и тъжно поклащаха от ветреца дрипите си. От многоцветната и умираща растителност, от имортелите и жълтурчетата край пътя се излъчваше някакво примирение, което тишината и мекото слънце насищаха със сладостна печал. Римският път излезе на шосето. Като стигна до него, Ирина отпочина малко, после взе тежката кошница в другата ръка и продължи към града. Хълмовете с лозята останаха зад нея. Тя се обърна и хвърли поглед към тях. Мисълта, че и този гроздобер, и това лято, и тази година бяха отминали, без да се случи нещо особено, я накара да почувствува тъга. Ирина не можеше да се отпусне, да стане близка в момичетата на съседите, нито да вземе участие в закачките им с ергените от махалата. Те бяха прости, грубовати, дори малко небрежни към външността си девойки, които не съзнаваха това, защото им липсваше жажда за друг живот. Бащите им бяха дребни занаятчии, разсилни в общината или майстори в складовете, които допълваха доходите си от някоя тютюнева нива край града, от лозето или от варене на ракия. Тези момичета се показваха на улицата с налъми, невчесани, разхождаха се по площада в пъстри рокли и не мечтаеха за други мъже освен за тия, които ги ухажваха. С дъщерите на интелигентски семейства тя също не дружеше, защото високомерието им я оскърбяваше. Те отговаряха надменно дори на учителите си и ако някоя от тях получеше за срока петорка вместо шесторка, бащата отиваше веднага да иска обяснение от директора. От двете страни на шосето се простираше вълнообразна червеникава равнина, засято с тютюн. Тук-таме по нивите все още беряха "горната ръка" - "учовете" и "ковалашите", които представляваха най-благоуханните и скъпи листа на тютюна. След малко по шосето мина двуколката на младежа, с когото Ирина бе разговаряла на лозето. Той й се усмихна разсеяно и снизходително. Той също се връщаше в града, но дори през ум не му мина да я покани в двуколката при себе си. До го видят в двуколката с момиче от народа, с дъщерята на обикновен стражар - беше несъвместимо с достойнството му на човек от местните първенци. Ирина наведе глава. Не бе нито уморена от пътя, нито оскърбена от постъпката на младежа, а само съзна, че и той беше нищожество - едно от тия провинциални нищожества като учителя по пеене с лъснатата от брилянтин коса, който я ухажваше, като неизвестните драскачи, които й изпращаха анонимни любовни писма, като цялата тази паплач от мъже с тъпи лица, с грижливо подстригани мустачки и ярки вратовръзки, която вечер се разхождаше по площада и ядеш семки в киното. Тя въздъхна. Само веднъж да свърши гимназия и да отиде в София, да се запише в Медицинския факултет... Ирина знаеше как да живее и какво да постигне. В съзнанието й изпъкна чистият и жълт паваж на "Цар Освободител", неоновите реклами, които мигат тайнствено в синия здрач, сладкарниците с елегантни мъже и хубави жени по масите, кината с големи екрани, с удобни и меки седалища и с изискана публика, а не с тълпа от гамени, която мирише на чесън и плюе люспи от семки. Един мъжки глад, внезапен и остър, пресече неочаквано мислите й: - Чакай!... Дай ми един грозд!... Тя се уплаши от самотата на мястото и от той небрежен и неучтив мъжки глас, който така грубо я върна към действителността. Повдигна глава и с разтуптяно сърце видя сина на Редингота, сина на учителя по латински. Той беше усоен, неприветлив и саможив младеж, без определено занимание, откакто бе изкарал гимназия. Беше по-скоро дребен и слаб - белег на оскъдицата и недояждането, сред които живееше учителското семейство на Редингота. Имаше бледо лице и тъмни, дълбоко поставени очи, които гледаха остро. Момичетата от града го отбягваха, но и той не се интересуваше много за тях. Ирина го бе виждала в двора на гимназията, срещаше го често по улиците и винаги оставаше удивена от това, че той не си даваше труд да я погледне. Обикновено след като го отминаваше, тя продължаваше да мисли за него. Струваше й се, че това студено и правилно лице би харесало на жените, за които четеше в романите. Но на нея не се харесваше особено. В часовете на вечерния здрач, когато почиваше от четене или от работа през деня, тя си бе изработила идеалния тип за красив мъж. Човекът, в когото щеше да се влюби, трябваше да бъде висок и сух, но здрав, с дълги крака, с тънки и красиви ръце и с ъглесто лице, по което личат следи от дълбоки страсти. Синът на Редингота не беше такъв, но все пак в него имаше нещо, което я смущаваше. Той не приличаше на никой друг младеж в града. Сега той стоеше пред нея с не много високия си ръст, със студеното си лице, гологлав, с измачкан евтин костюм и прашни обувки. В ръката си държеше малка подвързана книга, а от джоба на сакото му се подаваха вестници. Имаше вид на човек, който беше прекарал следобеда на открито, под сянката на някое дърво, и сега се връща в къщи. И както винаги, не я забелязваше. Навярно я бе помислил за някое момиче от крайните квартали, полугражданка-полуселянка, която изнася грозде за продан в града. - Ще ми дадеш ли грозде? - попита отново той. - Вземи си! - каза троснато тя. Неучтивият начин, по който й заговори, я разгневи. Баща му имаше същия навик - да се обръща към ученичките с обидна пренебрежителност, говорейки им на "ти". - Аз ще платя, разбира се - заяви той, като извади две никелови монети и ги погледна внимателно, сякаш това бяха последните му пари. - Ти грешиш!... - рече тя. - Аз не съм продавачка. Той я погледна равнодушно, но после изведнъж очите му трепнаха. Най-после я видя... Най-после забеляза, че тя беше хубава и от малко по-друго тесто. - Вярно, ти не приличаш на продавачка - поправи се той без смущение. Очите му се спряха последователно върху вехтата блуза, избеляла пола и платнените обувки, които бе сложила на бос крак. Тя имаше добре сложено тяло и красиво лице, наситено с удивителна жизненост. Изобилната кръв придаваше на кожата й леко обгорена от слънцето, бакърен оттенък. Тя бе свила доста грижливо гъстата си черна коса на руло, а орловият нос придаваше на красотата й нотка на осъзната и малко високомерна сериозност. Всичко това му се стори забавно. Той продължаваше да я обижда с учудването в погледа си. У него имаше нещо несъзнателно дръзко. Ала вместо да се разсърди, тя извърна към него лакътя си, върху който висеше кошницата, и повтори: - Вземи си. Ръката й беше силна, мургава и загоряла от слънцето, но с нежна китка, с чисти и равно подрязани нокти. Той постави книгата в джоба си и взе един грозд. - Каква е тази книга? - попита Ирина жадно. - Една немска книга върху тютюните. - Отегчително!... Как можеш да четеш такива книги? - А какво да чета? - Романи!... - Не, аз не чета никога романи - каза той. Тя стисна устни и направи презрителна гримаса. После го покани да вземе още един грозд и се приготви да си върви. - Ще те придружа до града - рече той, като хрупаше гроздето с удоволствие. Ирина се усмихна равнодушно. Нямаше нищо против. - Аз съм Борис Морев, син на Редингота - представи се той, като че беше решил да се забавлява с баща си. - Познаваш ли Редингота? - О, и как!... - произнесе тя с престорена гримаса на ужас. А след това си спомни за упорития навик на учителя по латински да не поставя никому шесторка. Това можеше да попречи на влизането й в Медицинския факултет. - Откъде го познаваш? - попита той. - От гимназията. - Значи, ти си ученичка в гимназията!... - Удивлението му ставаше все по-голямо. - В кой клас? - В седми. - А как си с латинския? - Добре. - Не вярвам. Как е възможно да бъдеш добре при такъв смахнат човек? - Кой е смахнат? - учудено попита Ирина. - Баща ми. - Той не е смахнат, а строг. - Не, направо смахнат! - настоя Борис. - Аз ще бъда освободена от матира по латински - каза тя. - Така ли?... Тогава ти сигурно знаеш наизуст речта на Цицерон срещу Катилина и можеш да я повториш като грамофонна плоча? - Не, не я зная. Нито пък баща ти иска това. - Тя поправи с ръка рулото на косата си и попита жадно: - Защо се представяш чрез баща си? - Защото той е много известна личност и хората казват, че приличам на него. - Ти не приличаш на него и вероятно си доволен от това. - Да - рече Борис, като се изсмя някак горчиво и злобно. - А как се казва баща ти? - попита той след малко. - Той е също много известна личност... Чакъра, старшията от околийското, ако си чувал? - Да, зная го, разбира се. Настъпи мълчание, което изпъкна в контраст с бързия им и непринуден разговор преди малко. - От какво се учудваш? - попита тя остро. - От нищо - произнесе той безразлично. Ирина го погледна бързо. Стори й се, че имаше нещо еднакво в съдбата им. И двамата се стесняваха от бащите си - сякаш не можеха да им простят, задето не бяха станали министри или народни представители. - Аз не се срамувам от баща си - каза тя твърдо. - Нито пък аз от моя - заяви той също. - Но не мога да му простя, че е смешен. - С какво е смешен? - С всичко... Като всеки даскал. - Това са ученически мнения. - Сегашните ученици са по-умни от учителите си затова им се подиграват. Да се учи латински е глупост. Тя отвърна с книжните доводи на Редингота върху необходимостта от латински за ония, които смятат да следват в университета. Борис я изслуша разсеяно и не възрази. Той само се удиви на гладкия начин, по който течеха мислите й. Но това не го развълнува никак. Дългите години на печално детинство и на неизлечимата учителска бедност на баща му бяха наслоили в душата му студ и горчивина към света, които винаги му пречеха да се вълнува. Двамата бяха тръгнали неусетно по шосето и когато наближиха града, на Борис се стори, че трябва да я остави. Той подаде ръката си и попита дръзко: - Искаш ли да се видим утре? Бързият и неочакван въпрос я смути. Нямаше никакво вълнение в гласа му, нито в очите му. Това бяха познатите остри, тъмни и пронизващи очи, без влажната сладникавост на учителя по пеене, без овчата покорност на влюбените й съкласници. Тия очи сякаш проникваха в нея, без да издават тайната си, и съдържаха онова далечно, парливо и непознато нещо, което намираше само в книгите. Тя се помъчи да се изтръгне от властта им с уклончивото обяснение, че утре ще бъде заета. Но той я пресече бързо. - Отговори веднага! Да или не?... И тогава тя каза глухо: - Чакай ме утре на същото място... Следобед... При бряста...