Четвъртък, 14 Декември 2017, 12:05
Frognews
1| 3448 |04.10.2017

В Македония публикуваха роман на Здравка Евтимова

.
Здравка Евтимова
Издателство „МАКАВЕJ“ , Македония, преди дни публикува романът „Арката“ от Здравка Евтимова под заглавие „Коработ“. Същият роман беше публикуван преди пет месеца в САЩ от издателство FOMITE BOOKS със заглавие IN THE TOWN OF JOY AND PEACE ( „В града на радостта и мира“).
В САЩ романът бе поставен от критиката в категорията literary fiction - https://www.smashwords.com/profile/view/FZdravkaEvtimova. В тази категория критиците включват произведения с литературна стойност, постигната чрез въздействащо, психологически издържано изображение на героите и смели коментари на социалната действителност.

Ето и един разказ от писателката спецално за Фрог:

За думите и Мария

- Едно време не било възможно да се направи разлика кое е дума и кое - човек. И думите имали плът и кръв, кости и болка както хората. И думите се обличали с дрехи - кои по-гиздави, кои по-нескопосни – очите на Анатоли са се предали като улица, на която лампите съвсем скоро ще угаснат и само фаровете на автомобилите ще разсичат вечерта на съвсем безшумни, тъмни късове. – Тогава, както и сега, думите не умирали, живеели вечно, само мъничко се разкрасявали, както жените се подмладяват с грим; малко се напудряли, но пак си били ония същи думи - ту зли, за да разсичат хората, ту топли като минералната вода, която извира до Халите в София и лекува сто и двайсет и седем болести.
- По това време – продължи Анатоли, - хората никога не умирали, били съвсем малко на брой и земята им се струвала безкрайна, както на мен ми се струва твоето мълчание, Мария. Тогава се случила тази история.
- Знаеш ли какво – прекъсна го Мария. - Нямам никакво време. В ресторант „Вагона“ има страшно много клиенти. За две седмици скъсвам подметките на чифт обувки.
- Е къде ти излиза сметката тогава? – попита Анатоли. - По добре не ходи да сервираш във „Вагона“, така поне обувките ти ще остават здрави.
- Ти не разбираш нищо от сметки – каза Мария и беше напълно права. – Разкажи ми набързо историята, защото заспивам. Даже ако искаш, не ми разказвай нищо.
- Добре, ще я разкажа съвсем накратко. По това време, когато ти не си късала чифт подметки за две седмици, а то било твърде отдавна, и хората, и думите не умеели да лъжат.
- Глупости. Всички лъжат - прекъсна го Мария. – Такива философи като тебе дават най-нищожните бакшиши.
- Така е. Слушай по-натам. Един човек, уж бил много умен, ама направо блестящ ум, за нещастие ходил много често да се разхожда край ресторант „Вагона“. Там работела една сервитьорка - малко вятърничава, с коса тъмна и тежка като полунощ. Очите й били светлокафяви, почти златни - такова е слънцето призори. Още го е страх да се покаже днеска слънцето, защото около ресторанта бродят глутница бездомни кучета и може да го ухапят, докато още не се е измъкнало съвсем от одеялото на нощта.
- Дрън, дрън – коментира Мария, но и е интересно да казват, че косата й е полунощ.
- Този човек всъщност не бил чак толкова умен. Изгубил си ума по сервитьорката Мария. Един ден й донесъл букет от най-евтините цветя на пазарчето до езиковата гимназия. Но за него най-евтиният букет бил много скъп, защото дал последните си пари и тази вечер не вечерял. Видял, че Мария зарязала букета му на масата и дори те го сложила в буркан с вода.
- Сложих го – възрази Мария, но после поклати глава и призна: - Не го сложих. Съжалявам. Не обичам карамфили. Обичам живи дървета или шоколад.
- Добре, слушай по-нататък. Човекът очевидно никак не бил умен, защото въпреки че останал гладен заради евтиния букет, още повече си избил ума по Мария.
Усмивката й започвала от изгрева и свършвала в полунощ, а след това се скривала в косата й. Затова си бил изгубил ума този човек по сервитьорката, но не съвсем за това. Той виждал, че тя дава хляб на бездомните кучета и на котката, която била мършава като сянка, но носела на гърба си много цветове – черно, сиво, бяло, оранжево и рижо. В усмивката на момичето имало нещо като сняг - то се топяло, когато край ресторанта минели хора, които само гледали масите и не се отбивали. Нямали пари да си поръчат от специалитета на заведението. Мария събирала от остатъците и носела на жената от блок 2. Мъжът на тази жена просто си тръгнал, защото обичал някакво друго момиче, а децата често си лягали гладни. Мария знаела какво е глад, вечер им носела нещо съвсем мъничко, прибрано в найлоново пликче.
- Откъде си научил това? - попита Мария, но Анатоли не й отговори.
- По това време, за което ти разправям, момичето със скъсаните подметки от ресторант „Вагона“ живеело вечно както думите, защото това се случило още в началото на света. „Трябва да вървя“ – казал глупавият млад мъж на сервитьорката. – „Тук нямам работа, ще се кача на някой голям кораб – в началото на света, разбира се, нямало самолети – и ще търся работа навън, далече от тоя град на Струма. Дойдох да ти кажа „довиждане“ и да те помоля да си спомняш понякога за мене. Всеки пък като си спомниш, аз ще се ободрявам. Мисълта на момиче с полунощ в косите те прави силен.
- Но ти няма да пътуваш никъде, нали? – попита Мария. – Анатоли, виж колко е хубаво началото на есента. Най-хубавото време.
- За съжаление младият мъж трябвало да замине за друг град, където не течала коварната река Струма. Защо коварна?- питаш. Защото като гледал брега, глуповатият мъж виждал Мария. И като не гледал реката, пак виждал Мария, само като си помислел за вода и за река, виждал Мария. Дори и да не си помислял за река и бряг, нищо да не си помислял, този глупав човек виждал Мария. И хич и да не бил в тоя прекрасен топъл град, така грейнал в началото на есента, този човек виждал Мария. Точно преди да тръгне, той целунал ръката й, после целунал нея.
И тогава се случило чудо – момичето, което късало чифт обувки за две седмици в ресторант „Вагона“, изчезнало. Косата му от нощ я нямало вече. Обувките със скъсаните подметки ги нямало, ръцете й ги нямало, усмивката, в която идвала есента, я нямало, изчезнала и храната в найлоновото пликче за децата от блок 2. Вместо тях в ръцете си младият мъж държал лист хартия. Да, най обикновен лист хартия, а може и папирус да е било, или дори тънка глинена плочка. Но върху тях имало много думи, думи, думи думи. Оказало се, че Мария, най-хубаво момиче в целия свят, не било човек, а дума. Оказало се, че младият мъж обикнал не обикновено момиче, а най-хубавата дума. Той държал листа в ръка гледал реката, но дори и да не я гледал, виждал момиче с коса от полунощ, с усмивка от есен, ръце, които дават хляб на гладни деца. Не забравяй, Мария, че ти разказвам за времето от началото на света, когато хората живеели вечно както думите, а думите и хората си приличали като две капки вода, като две порции пържени картофки със сирене в ресторант „Вагона“, като двете върби до моста над Струма.
- Това е странна история – обади се несигурно младата сервитьорка, която беше практично момиче и грижливо броеше вечер бакшишите, получени през дългата смяна.
- Странна е, но не забравяй, че оттогава е минало цял свят време. Младият мъж държал хартиения лист, може би било папирус или дори глинена плочка. Взирал се в думите, които само преди минута били неговото момиче. Не искал да ходи никъде далече от тази река, от този град, от тази полунощ на косите й, не искал да живее повече.
Но как да не живее, когато смъртта още я нямало под слънцето, още не се била излюпила и била само някаква сянка в несъществуващата история на света. Младият мъж не искал да диша, не искал да яде, не искал да се движи. Как да отида при нея, как да се превърна в дума, за да застана до нея и да бъдем две думи – най-хубавите, които хората да казват, когато дните им един без друг са все нощ, когато реката, дори да я няма, изрича името на човека, без който нито другите думи, нито животът без край имали някакво значение.
Аз искам да стана дума, казал си младият мъж. Искам да  я намеря. По това време, в началото на света, имало ковачи и оръжейници, готвачи и лекари, но никой не подреждал мислите си на хартия. Този млад глупав човек, който виждал все момичето с най-тихата усмивка, с най-кафявите очи, с най-хубавия хляб от ресторант „Вагона“, се помолил на реката – „Превърни ме в дума, за да отида при нея“.
Тогава се излюпила смъртта и извикала: – „Ако станеш дума, ти няма да си човек, ще те взема и от тебе няма да остане никаква следа.“
- Не е така – възразила старата река Струма. – Той ще събира думи за неговото хубаво момиче, ще ги пише с кръвта си и те няма да умрат никога.
- Реших! – прошепнал глупавият младеж – Аз ще се стана дума, хората ще я запомнят ще я изричат, когато са си намерили човека, за който си струва да се превърнеш във всичко – в земя, в небе, в пътека, в камък и в птица.
По това време имало рицари и стрелци, ковачи и зидари, но когато този глупав млад мъж изчезнал - така изчезва изгоряло дърво, така угасва думата, която не си казал на човека, дето е твоя рана и лек за раната, както изгаря лятото, за да се превърне в ледени висулки – така изчезнал глупавият млад човек. Всъщност изчезнал но не съвсем – станал нещо, което дотогава го нямало. Написал нещо. Превърнал плътта си, костите си, мислите си в думи. Те били светли, туптели като сърце, тичали като кръвта му, която не можела без това хубаво момиче, греели и открили най-силната дума още в самото начало на света. Така и сега, Мария, вятърничавите хора все драскат нещо върху хартията. Търсят най-вярната дума. Тази, която аз пазя само за тебе.
Тук Струма, която е твърде любопитна, спряла да тече за десет секунди и зачакала точно до ресторант „Вагона“.
През това време хитрата река, която е и доста бъбрива - тя ми обади тази история - видяла, че обувките на Мария пак са скъсани, а младият мъж продължава да й губи времето с някаква си измислена история.
- Анатоли, никъде няма да ходиш! – извика момичето, което бе изскочило за малко от ресторант „Вагона“.
Точно на това място Струма побягнала на юг, защото всяка река обича юг повече от дъжда, който вечно й праща инструкции от облаците. Водата забравила кои са тези две толкова важни думи, мислела си, че за всеки човек те са различни както са различни всички човешки сърца.
Но понякога дори и старите реки грешат.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. 20 души на едно пиано за рекорд на Гинес 0| 2314 |13.12.2017 . Директорът на киноцентъра не е прекъснал в срок управлението на своя фирма 0| 2413 |13.12.2017 . Fibank и ДНК представиха благотворителния календар с бебета за 2018 г. 0| 2721 |12.12.2017 . Националната библиотека подарява читателски карти за Коледа 0| 2419 |12.12.2017

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах