Реклама / Ads
0| 8205 |14.12.2023 АРТ ДЖУНГЛА

Нарине Абгарян в България: Още като дете четях български народни приказки

.
Нарине Абгарян
Вестник "The Guardian" я нарича една от най-ярките европейски писателки. Известна е у нас с прекрасни творби като "Три ябълки паднаха от небето", "Хората, които са винаги с мен", "Да живееш нататък" и "Манюня". Книгите ѝ са преведени на 14 езика. Родена е в малкото градче Берд в Армения, където често се развиват красивите ѝ истории. Винаги се обръща към посланията на предците си, а тази мъдрост, много иска да предаде и на читателя.
 

Нарине Абгарян бе гост на "Софийския международен литературен фестивал", който се провежда заедно с Панаира на книгата, обичан от малки и големи. Много хора обедини творчеството на Абгарян. Първо – на официалното събитие, след това и докато тя раздаваше автографи на щанда на издателството си, предаде БНР.

 

Каква година изпраща Нарине Абгарян?

 

"Каква бе годината за мен? 2023-та бе неочаквано щастлива. От 2020-а за нас, арменците, настъпи един период, който сякаш никога нямаше да приключи. Така се случи, че след като приключи войната се случиха много събития, които не очаквах. Срещнах съпруга си, например. Ако говоря за 2023-та, навярно трябва да кажа, че съм благодарна за това, че получих възможността да си отдъхна".

 

През август на българския пазар се появи "Мълчанието на цвета". Книга, в която Нарине Абгарян включва както красиви разкази, така и пътеписи, посветени на местата, посетила като автор.

 

"Дълго време си мислих - струва ли си да се издава такава книга. По времето на Covid, хората не можеха да излизат. След това започна война. Помислих си обаче, че тези кратки разкази за пътешествия могат да помогнат на хората да понесат по-леко всичко, което се случва. Да си припомнят какъв е бил животът преди тези събития", казва писателката пред Иван Русланов.

 

Какво Нарине Абгарян си взима от всяка среща с ново място?

 

"Знаете ли? Имам малко по-различно отношение. Не се получава така, че аз взимам нещо. По-скоро търся малки детайли от моя роден град и ги намирам. Струва ми се, че целият свят е един малък град. Когато намираш познати дворове, къщурки, огради – струва ти се, че има неща, които ни държат на повърхността и няма да ни позволят да потънем. Днес, когато излязох от хотела, завих наляво и видях бяла къща с кръгъл прозорец. Някой беше сложил обикновена селска завеса, казах си – ето, и в София има такъв детайл".

 

Опашките от читатели за автографи, по време на Панаира на книгата, за пореден път показаха на Нарине, колко обичан разказвач е в България…

 

"Не само усещам любовта, но и приятно се учудвам. Когато идвам на представяне тук, хората не просто си купуват книги, а и слушат какво казвам. Идват за автографи. Тази любов ми се струва, че не е за мен. Сякаш гледам отстрани и това е някакъв чужд живот. Толкова нереално хубаво е".

 

От пътуванията в "Мълчанието на цвета" към историята, дала името на книгата. Тя е посветена на децата със специални потребности.

 

Забелязваме ли техните проблеми и опитваме ли да помагаме?

 

"Дори да не забелязваме техните истории и техните потребности, това е поправимо. Ние трябва да работим над себе си, за да бъдем по-добри. Да помагаме. Да възприемем тези хора като част от обществото ни. Главният герой Левон има Синестезия. Защо знам толкова много за Синестезията? Страдам от това заболяване от дете. При мен болестта се изразява в това, че бъркам цветове и цифри. Например – червеният цвят е равен на пет. Четири – това е зеленият. Когато се уморя мога да допусна подобни грешки. Беше много смешно веднъж, когато синът ми ме попита колко е часът и аз казах – кафяво и двайсет. За това реших да дам тези качества на Левон. Защото много хора възприемат своите малки странности за нещо ужасно. А всъщност – има толкова по-лоши неща".

 

Много деца по света ще посрещнат празниците в условия на война. Една несправедливост, за която Нарине е категорична:

 

"Сърдя се на моето поколение. Ние смятахме, че няма да видим повече войни в живота си. Проблемът е, че нашето поколение оставя на децата един хаос. Ако при родителите ни имаше идеали като свобода, равенство, братство, то ние разрушихме предишното, но не създадохме нищо ново. Нищо не оставихме. Децата, които преживяват тези стресови ситуации, трябва да растат и да разберат как да поправят нашите грешки. Ние не сме раждали за това. Възпитахме децата си да бъдат добри. Надявам се техните сърца да не закоравеят. Да разберат и простят нашите грешки".

 

Кои са онези неща, които я карат да се усмихне?

 

"Моето семейство има страхотно чувство за хумор. Даже да не искаш да се усмихваш, те ще успеят да те накарат. Второто, което правя е да гледам онези филми и чета книгите, които съм гледала и чела преди войната. Те ме връщат в щастливите времена, когато всичко това го нямаше. Миналата седмица например прочетох "Трима мъже в една лодка (без да броим кучето)", за пети или за шести път. Смях се така, все едно го чета за първи. Така поддържам щастието си".

 

В първата ни онлайн среща – през март – Нарине Абгарян ми разкри с какъв интерес е чела "Бай Ганьо" на Алеко Константинов. Това ли обаче е единствената й връзка с българските книги?

 

"Много обичам приказките. Още от дете, една от книгите, които четях бе с български народни приказки. Аз помня тези герои и как сравнявах българските с арменските народни приказки. Колкото си приличат, толкова и се различават. Намирайки приликите и разликите аз се потапях в този фантастичен свят. Моят свят се изгради благодарение и на българските народни приказки. По повод Бай Ганьо – когато прелиствах книгата и още не можех да я чета, я обикнах, заради илюстрациите. След това, когато я прочетох, разбрах какъв смешен, хитър и нелеп герой е той и колко прилича на някои персонажи от родния ми град".

 

Оказва се, че арменците и българите сме доста близки народи…

 

"Да, наистина ми се струва, че сме близки. Имаме исторически връзки, живеем в един регион. Когато слушам български народни песни, намирам общи черти с арменските. Ние дори си приличаме външно. Имаме близки черти както външно, така и в характера. Можем да сме еднакво умни, в същото време – глупави – за някои неща. Можем да сме успешни, но и много лениви. Чудя се кога ще си повярваме повече и ще кажем – ние можем".

 

Историите на Нарине Абгарян често се връщат при предците на героите й. За да изградят един красив мост със съвременния свят.

 

"Може би защото аз живея и в миналото, и в настоящето. Времето, в което живея е моето детство, а всичко останало са вариации по тази тема. Когато ми е тежко се връщам към моментите, когато всички членове на семейството ми са живи. Заедно сме. Много сме. Всички се обичаме и нямаме проблеми. Много е важно човек да има такова убежище".

 

Това подсеща за една мъдра мисъл, която бабата на Нарине често ѝ напомня – Когато една врата се затваря, друга – някъде, я очаква широко отворена.

 

Имаме ли обаче волята, за да дочакаме възможността?

 

"Нужно е да имаме това търпение. Дори да се откажем, тази врата задължително ще се отвори някъде, но по-късно. Трябва да сме търпеливи и да търсим. Няма как да стане, ако стоим до печката и очакваме вратата да ни потупа по гърба и да каже – Ето ме, тук съм".

 

ФрогНюз

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Donate now Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay
Реклама / Ads
ОЩЕ ПО ТЕМАТА
. 0| 4263 |13.12.2023 Вече можем да надникнем в “Дюн 2”. Войната в Аракис се разгръща . 0| 4089 |13.12.2023 Почина звезда от сериала "Бруклин 9-9" . 0| 4052 |11.12.2023 Обявиха номинациите за "Златен глобус": "Барби" получи 9 на брой . 0| 4156 |11.12.2023 Джулия Робъртс се е друсала с гъби: Беше хубаво, няма да лъжа

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads