Оптимистична теория за част от българския народ

Още докато го бранеше от кучетата, Петър Моканина разбра, че тоя непознат момък не се е отбил при него току-тъй, а го гони някаква беда. Затуй той се и ядоса на кучетата, нахока ги и пак погледна младия селянин: висок, едър човек беше; но че е сиромах и като че ли сиромах се е родил – и това си личеше: ризата му беше само кръпки, едро и неумело шити, поясът му оръфан, гащите – също. Беше бос.

Селянинът поздрави и като погледна някъде напред и посочи с ръка, той попита не е ли на тая страна селото Манджилари и колко път трябва да има дотам. Моканина му разправи и едвам сега забеляза, че на шосето беше се спряла една каруца с един кон. Тая каруца момъкът беше оставил, за да дойде при него. Вътре седеше умислен дебел господин, наметнат с грамаден вълчи кожух насред лятото.

- Спътник си имаш – рече Моканина.

- Имам. Съдия-изпълнител е – отвърна младият каруцар.

- Бре, не думай! – изненада се Моканина. – Къде го водиш?

- Болен е – заразказва бавно младежът. – Заради работата му на бирник се поболял. Жал му било за нас. От известно време усещах, кай, нещо тежко, нещо студено, ей тук на гърдите. Един ден се събудил – зъмя! Навила се и легнала на гърдите му. Тъй ми разправи. Сън ще е било, ама оттогаз чилякът хептен не го бивало. Ей го, гръдта го боли. „Там, кай, дето бе зъмята, ме боли.” Сърцето го боли него заради неправдата и хорската мъка… А и той колко мъка е стоварвал отгоре ни, той си знае!... Сега на бялата лястовица го водя.

- Каква бяла лястовица? – не разбра Моканина.

- Онзи ден – обясни търпеливо момъкът – додоха си нашенци от път. Продумали каквото продумали – знам ли? Охолни хора, може и шега да си бият. Пък дотърчава тогаз у нас Стоеница, една устата, една многознайница. „Андрешко, вика още от вратата, чудо станало. Никола и Пеню, Сидеровите, те казват, че в някакво Манджилари, не съм го и чувала туй село, се явила... явила се една бяла лястовичка! Досущ бяла, като сняг.” „Е?” „Ти, кай, знаеш ли що е бяла лястовичка? Тя, кай, на сто години я се появи веднъж, я не, ама който я види, от каквато и болест да е болен, оздравя!” И хукна нататък да разнася за чудото из махалата. И не щеш ли, същия ден, надвечер, го срещам ей този господин, забрах го и от дума на дума той си изплака болката. А аз пък му разправих за бялата лястовица... Приютих го да преспи…. И на, дойдохме отдалече.

- Ама истина ли е? – извика Моканина. – Къде била таз лястовичка?

- Нали ти казах, тук се явила, в Манджилари.

- Бяла?

- Досущ бяла.

Както беше учуден, Моканина се озърна и погледна към шосето: всеки ден запладняваше стадото все на тая поляна, но като че едвам сега забеляза колко много лястовички бяха накацали по телеграфната жица. Пък и не беше чудно: наближаваше Преображение Господне и по това време лястовичките и щъркелите се събираха, да си ходят. Толкоз много бяха лястовичките и тъй нагъсто една до друга бяха накацали, че жицата беше увиснала и натежала като броеница. Много, но все черни.

- Та затуй съм дошел – каза по-смело и с облекчение Андрешко: – Рекох да те попитам, може да си я виждал, може да си чувал...

- Не съм, братко, не съм. Бяла лястовичка? Нито съм чувал, нито съм виждал.

Но веднага Моканина се досети, че може съвсем да отчая момъка, и каза:

- Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана – има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има, щом се е чуло...

- Кой знай? – въздъхна Андрешко. – На мене да остане, не вярвам, ама човечецът се хвана като удавник за сламка...

На Моканина му хрумна нещо на ума:

- Я стой! – рече живо, личеше му, че е зарадван, дето се е сетил. – Стой да подбера стадото и ще ви заведа до Антимовския хан. Близо е ханът. Все по теля, все по теля! Много преди залез слънце ще стигнем. Ей го хана — хе, зад горичката там! Виждаш ли? Като прехвърлим оня баир, ниския, и то, кажи-речи, сме стигнали. Там ще минат душевните му болежки на твоя клетник и без бяла лястовица.

След малко Андрешко и Моканина вървяха отпред до коня, а стадото послушно се влачеше отдире на каруцата, следвано от кучетата.

Пекът бе поотпуснал, когато наближиха хана. До вратата отвън на ниска пейчица седеше осемдесет и четири годишният дядо Йоцо. Тоя дядо Йоцо, прост, но събуден старец, прекарал тежкия живот на роба с всичките му тегла, грозотии и безнадеждност, беше имал злочестината внезапно да ослепее тъкмо при отварянето на Руско-турската война. Бе се напатил със слепотията си оттогава, а сега преживяваше около хана. Имаха го малко-много за провидец. Селяните се допитваха до него, думата му се чуваше.

Дядо Йоцо се надигна, като позна гласа на Моканина, и веднага се зае да провери кого води. Потупа набързо Андрешко по плещите, промърмори дружелюбно нещо и заопипва полека бирника, който вече се бе свлякъл от талигата. Опипа разкопчания му кожух, изхъмка, прокара длан по шкембето му, което съвсем бе щръкнало над изпосталелите му напоследък гърди, шляпна го леко по увисналите пълни бузи, небръснати от дни, и рече тихо:

- От властта си ти, сине. Познах ли?

- Така е – обади се за първи път съдия-изпълнителят с хриплив глас.

- Ама си болен. Мъка имаш на сърцето.

- Имам – изпъшка бирникът.

- Нищо, чедо, ще ти мине – занарежда дядо Йоцо. – И във властта, божем, хора работят, и те страдат. Змията те е нахапала тебе. Ти само човек бъди и змията ще ти пусне сърчицето. На това твойто след години ще му викат депресия. А на причината за мъката ти ще ѝ викат катарзис. Ти не се мъчи да ги помниш тез задморски думи, а влез вътре, утихни. И човещина, човещина само да ти е на сърцето, тя ще прогони змията. При сърцето няма място и за човещината, и за гадината. А като се оправиш, да стоиш пак във властта, че без власт може ли! Ще ти олекне на сърцето и ще проумееш, че може и пак да си във властта, ама да си инакъв. Влизай, влизай в хана!

Ошашавеният съдия-изпълнител закима ситно-ситно, Андрешко си взе сбогом с Моканина, който подбра стадото си обратно, и двамата новодишли влязоха в кръчмата на хана.

Щом ги забеляза, Сарандовица, ханджийката, подигна очите си от тезгяха и весело ги поздрави, сипа им в чашите, даде им и за хапване, а по-подир заръча на дъщеря си да им приготви стая да преспят.

Вътре бе пълно с народ. Задух, пушек, гълчава, смях, кашлици. По бузите на мълчаливия бирник бързо-бързо се появи руменина. Живваше човекът.

Свечеряваше, когато влезе един чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан. Посред лято в тая страшна жега тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто, като попско расо, на главата му беше нахлузено смачкано бомбе, а краката му бяха обути с цървули. Но най-често очите на селяните се връщаха върху палтото на непознатия: едно време то ще е било синьо, ще е било от един плат, но сега нищо не личеше – оръфано, разнищено, навред надупчено, навред кърпено. И между безбройните разноцветни кръпки най-много се хвърляха в очи две-три много големи, взети сякаш от чувал или от най-проста аба и лепнати, както доде, с едър шев и избелели конци.

Човекът доде на две-три крачки и се спря. Той разбра, че Сарандовица не може да го познае, и малко обиден, с подигнати вежди, леко усмихнат, остави се да го гледа Сарандовица и зачака. Той бе мършав, дребен човек, изгубен в окърпеното палто като в пашкул. Лицето му беше сухо, черно с рядка черна брада, очите му, като у пияниците или у хора, които не са си доспали, бяха влажни и замъглени.

Съдия-изпълнителят не откъсваше взор от тези влажни очи. Дори неволно се бе поизхлузил от стола си и се бе надвесил напред, та да вижда по-добре.

- А бре, Серафиме, ти ли си? – извика най-после Сарандовица. – Ух, да те убий здраве, да те убий! Не мога да те позная бре...

- Аз съм, Сарандовице, аз. Натурален като жив, тъй да се каже...

- Аз пък рекох, че е таласъм. Помислих, че плашилото от даскал Тодоровата бахча иде насам. Да те вземе мътната, да те вземе. Мисля си: какъв ще е тоз изпаднал германец!

Посетителите избухнаха в смях. Серафим и той се засмя тихо, беззвучно, като поклащаше глава. Той подпря на пейката тоягата си, сне и чувалчето, което носеше на рамото си.

- Де беше туй лято? – попита го Сарандовица. – Рано си напуснал, щъркелите още не са си отишли. Де беше?

- В Белица бях туй лято, на една керемидарница. Керемидите пазех. Добри пари взех, мислех ново палто да си купя, ама ги дадох на една Павлина там, мъжът ѝ е болен, за доктор.

- Тъй ли! Я разправяй! – нареди ханджийката.

Лека-полека разговорите и подвикванията утихнаха, всички се заслушаха. Бирникът почти се бе изправил на стола си.

- Бях поседнал навън в кафенето на Еню – разказваше Серафим. – Една жена бе дошла, тая Павлина, ама не ги виждах вътре. Шепнеха си нещо с Еню, па той току извика: „Нямам пари аз! Отде ще ти взема пари да ти дам? Нямам...” „Не думай тъй, кръстник Еньо... моля ти се като на Господа...” – молеше се жената. А той ѝ изкрещя: „Остави ме, ти казвам, нямам пари!”

Жената млъкна и заплака. Слушах я как хълца и как вие като пребита. Ядосан, Еню се показа на вратата и погледна надалече, без да спира очи някъде. Тихичко прибрах хляба си и се изправих. Жената излезе от кафенето и си отиде. Тя тъй беше се забрадила, че лицето ѝ не се виждаше. Но по вървежа разбрах, че е млада.

- Пари ли иска? – пошепнах на Еня.

- Пари иска. Отде да ѝ ги взема, аз банка ли съм? Искала да води мъжа си на болницата. Добре, ама като нямам? Като нямам, какво да дам? – сърдеше се още Еню.

- Значи, сиромашия. Сиромашия до шия, а? Тъй да се каже...

А на другия Еню се изправи пред мен, изгледа ме продължително, след туй каза:

- Ти какво си направил?

- Какво съм направил! Никому нищо не съм направил – отвърнах кротко.

- Дал си пари на Павлина, оназ, дето снощи беше тука, дето искаше пари от мене. Аз сега бях у тях, тя ми каза. Как тъй даваш пари на човек, който не познаваш? Че може да те излъже, може да не ти ги върне.

- Ба, ще ми ги върне тя – рекох. – Нека заведе мъжа си на болницата, може да му помогнат докторите. А пък моите пари ще ги върне. На нас, помежду ни, условието знаеш ли как е? Когато Господ на нея – и тя на мене. Аз не бързам.

Еню прехапа устните си и замълча.

- А палто? С какво ще си купиш палто? – каза той.

- Че нали имам палто? Я го я! – Взех палтото от пейката и го разгънах пред Еня. – Хубаво си е то мойто палто, нищо не му е...

Серафим се усмихна и леко поклащаше глава, като че броеше кръпките или като че си спомняше нещо. Десет и повече години има, откакто се кани да си купи палто. Докато беше млад, каквото изкарваше, изпиваше го. Сега вече не пиеше, защото твърде не беше здрав, но често даваше някому парите си, както беше ги дал на Павлина. Оттогаз на палтото му взеха да се явяват тия големи кръпки от сива аба.

- Хубаво си е то, мойто палто – продължи той с някаква особена радост в гласа си и чак сега се сети да си съблече палтото. – Аз като го позакърпя пак, ще прекарам с него и таз зима. Пък ако ми е писано, с него може и пред Бога. То там, на онзи свят, туй палто може да ми помогне. Може пък там да ми дадат ново палто, златно, тъй да се каже, скъпоценно...

Серафим свърши. На стъклото бръмна муха, замълча начаса и тя. Сарандовица първа се окопити, обади се да му предложи да спи таз нощ без пари в хана ѝ, а от ъгъла се надигна тежък старец, навъсен, властен. Това бе дядо Златил, най-големият скъперник надлъж и нашир наоколо. Дядо Златил пристъпи към Серафим, извади кесията си и мълком му отброи точно пари да си купи ново палто. Сиромахът си глътна езика, думица не можа да отрони, та едвам по-после, докато всички ахкаха, охкаха, викаха и вдигаха наздравици, успя да пошепне едно благодарско.

А съдия-изпълнителят преглътна за последно на сухо, рече нещо на Андрешко и се измъкна навън на въздух.

Бе паднала чудна лятна вечер, прохладна и свежа. Докато Серафим редеше вътре разказа си, безкрайното Добруджанско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори страстните си гърди и замря в наслада.

Отнякъде се обади ясен мъжки глас и потъна в тишината:

- Ан-дре-я-я-я, Ан-дре-я-я-я!

- Ида, и-даа! – отзова се друг отдалече.

Бирникът приседна до дядо Йоцо. Беше вече без кожух, само по градска риза.

- Сполай ти, старче – въздъхна облекчено. – Виждаш ти и навътре, и напред.

- Виждам, виждам аз – закима слепецът, а лицето му сияеше под звездите.

От кръчмата изтърча припрян момък, стопи се в мрака.

- Къде хукна това хлапе? – попита живо, със съучастие възкръсващият съдия-изпълнител.

- А, това е Лазо – прихна дядо Йоцо. – Сетил се е, че има млада булка…

И додаде, заслушан в гълчавата, която бързо приближаваше откъм тъмницата зад хана.

- Ха, иде друг Лазар! Лазар Дъбакът е това, познавам го по гласа. Сега да видиш игра, чедо, случи ти, късметлия си! Ей че сгода!

Гласовете се усилиха, хората подвикваха весело, спореха.

Наистина се оказаха заклетият ерген Лазар Дъбакът с другаря си по работа дядо Корчан и внучката му Христина. И дружки на Христина от близкото село, и момци от селото. Препирнята ги бе сварила на половината път на завръщане от полето и затова бяха свърнали към хана да подирят светлината.

- Само гледай! – шепнеше възхитен слепият дядо Йоцо.

Лазар Дъбака като че не мислеше да се жени. В село човек прехвърли ли тридесет лазарника, мъчно може да се ожени. На времето си, впрочем, той хубавичко беше се налудувал и бе спечелил завидна слава на немирен халосник и на неподражаем хороигрец. Но след десетгодишно скитане с дюлгери по Влашко, дето бе спечелил и парици, той се върна вече хрисим и кротък, а после се сприятели и с глухия си съсед дядо Корчан.

- Вътре ли? – попита предизвикателно Христина.

- Тясно е вътре – поклати глава Дъбакът.

Христина застана пред него и за кой ли път му рече:

- Ще те надиграя!

- О, о, да има да вземаш! – обади се някой от гледачите.

- Ще го надиграя!

- Може! – рече Дъбакът, уверен, че тя не може.

- Ще те надиграя – тупна с крак Христина. Тя бе прочута игралица и се надяваше на себе си, ала не знаеше какво може Дъбакът.

- Не можеш – рече Дъбакът с поглед, който говореше за наивността ѝ.

- Не мога ли? Добре! Ха да се обзалагаме! Искаш ли?

Дъбакът се засмя.

- Искаш ли да се обзалагаме? – рече пак Христина.

- Добре, да се обзалагаме – каза решително Дъбакът и като извади из кесията си алена копринена връв с няколко жълтици по нея, настави:

- Ако ме надиграеш, просто да ти са!

- Ще ли да си стоиш на думата? – извика разпалено и сериозно Христина.

- Това е облог – ще стоя! Ти що даваш?

- Ха сега де! – обади се някой от навалицата.

Избухна смях. Смееше се и цялата кръчма на Сарандовица – всички бяха наизлезли, като чуха врявата. И дядо Златил се смееше, да му се ненадяваш.

Дядо Корчан цял сияеше от радост.

- Де да видим какво ще стане! – рече той и се обърна към Лазар: – Дъбак, ще те надсмете моята унука!

Бяха изнесли още фенери, запалиха и огън, та да се вижда още по-добре.

- А? Ти що залагаш? – повтори настоятелно Дъбакът.

Всички чакаха, че дяволитата Христина се шегува и ще се откаже, но тя стоеше горда и права. В очите ѝ се четеше решителност. Лицето ѝ изпървом побледня, после пламна в огън. Тя засрамено наведе глава и прехапа устни и като погледна в очите Дъбака, който упорито я гледаше, рече твърдо:

- Ако ме надиграеш, ще ти пристана!

Погледът на Дъбака се запали срещу нейния.

- Добре – рече с усмивка той, – ще стоиш ли на думата си?

- Убий ме, ако те излъжа! – отговори Христина.

Очите на двамата светнаха. Навалицата загърмя от радост и висок смях. Лицето на дядо Корчан сияеше. Искаше му се да погали немирната си внучка.

Гайдата писна. Навалицата притаи дъх.

Играчите застанаха един срещу други и едновременно почнаха.

- Виждаш ли, виждаш ли каква игра! – ръчкаше бирника в ребрата дядо Йоцо и не можеше място да си намери от възторг.

Дъбакът чевръсто застъпя срещу Христина. Тя се затича леко на пръсти и го замина. Двамата се изгледаха от глава до крака, като че искаха да покажат надмощието си един пред друг, и заиграха един срещу други. Христина размаха с кърпата, изви като лебед бялата си шийка и леко се понесе във вихъра на веселата свирня. Лицето ѝ пламна, унесено се полусклопиха босилковите ѝ клепки, завълнуваха се облите ѝ гърди.

Дъбакът пък съвсем беше се забравил. С ръце, нехайно кръстосани отдире, той подскачаше като елен, заставаше с чудни движения срещу противницата си и заситняше, та сякаш се поколваше на едно място. После, като отърсваше глава да окапе едрата пот, която обливаше лицето му, той правеше движение, като че ще скочи назад. Христина, която дебнеше всяка негова стъпка, излеко и на пръсти политаше към него, но той подскачаше напред и тя неволно се намереше толкова близко до него, че усещаше дъха му и топлината от пламналото му мъжко лице. Той полека-лека се отдалечаваше и неусетно я увличаше по себе си, като че се шегуваше. Едно надмощие, едно мъжко надмощие личеше във всяко негово движение и Христина неволно падаше под силата му. Унесена, тя се мъчеше да победи, но след едночасова борба спря отмаляла и запъхтяла. И като отри потта от лицето си, едвам продума от умора:

- Не мога вече… Надигра ме!

И един страшен срам щеше да я разплаче.

- Надигра ме, признавам — повтори като на себе си тя.

- Видя ли, видя ли! – шепнеше очарован дядо Йоцо на замрелия до него съдия-изпълнител.

Гайдарят престана да свири.

Дъбакът направи последен скок и също запъхтян и уморен, спря. В навалицата избухна весел смях. Стотина гърди си отдъхнаха, стотина премрежени от гледане очи се изясниха. Другарките на Христина почнаха да я подкачат.

Дядо Корчан стоеше усмихнат.

Дъбакът изтриваше потта от лицето си.

- Е, надигра ме – признавам! – рече засрамено противницата му и скри лицето си в ръце.

Навалицата отново весело зашумя.

- Облога, облога да се изпълни! – завикаха някои и почнаха да подкачат Христина.

Тя дигна глава и почти през сълзи отговори:

- Що? Аз стоя на думата си!

Шумът утихна. Тия думи бяха толкова смели!

- Да, аз стоя на думата си! – повтори твърдо тя, като се обърна към Лазар Дъбака.

- Истина ли? – поиска повторно да чуе той.

- Истина! – рече твърдо тя.

Дъбакът пристъпи при нея и пред всички завърза златния наниз на шията ѝ.

- Тогава да те заведа у дома.

- Заведи ме! – рече тя, като го улови за ръката.

Лазар се усмихна и я поведе надолу към селото.

Навалицата зашумя весело по тях и ги последва под звездите.

И зад тях гърмеше смях, чуваха се весели поздравления, задявки.

Посетителите на кръчмата се прибраха вътре на раздумка и нова почерпушка, а отвън останаха само бирникът, дядо Йоцо и отдалечилия се в мрака към оградата дядо Корчан, който тихо плачеше от щастие, а огънчето от лулицата му проблясваше в нощта.

- Гърдичките вече не те болят, нали, сине? – попита тихо дядо Йоцо.

Бе се смирил, бе се умалил някак под небето, почти шепнеше.

- Не болят, дядо, жив да си – отвърна меко съдия-изпълнителят. – И на душата ми е леко, сякаш са я сменили с друга, с нова, с бяла…

- Преспи и утре започни всичко на чисто – мълвеше дядо Йоцо. – И ако не ти се ще, не се връщай във властта, хвани се с нещо друго. Тя ще загуби, не ти. Властта един ден с фенер ще търси такива като тебе, помни ми думата. Както и да решиш, все ще е добре. Само човек бъди!

Бирникът нищо не рече. Попремести се по-близо на пейката, почти се притисна о стареца.

- Тъй, тъй – промърмори дядо Йоцо повече на себе си. – Виждаш ти вече как е то…

От кръчмата продължаваше да се носи нестихващата врява. Веселбата бе избухнала с нова сила, ракията и виното се лееха, сърцата празнуваха.

Тримата навън все така си кротуваха, когато Андрешко се появи на прага, пристъпи на равното под звездите, вдигна ръце към небето и пошепна благоговейно: „Боже, Боже, колко радост има на този свят, Боже!”

Факел - Васил Пекунов