Но Побързайте Сега... Да Не Изпуснете Мъглата... Сбогом!

Мъглата обвива и покръства думите с влажност и мълчание. Образите са причудливи, вакло е пълзенето на уморените облаци, или переста – тяхната разпръснатост.

Мъглата е живост, очертание, контур, притаено докосване, може би...

Изреченост без резкия слог на конкреност и присъствие.

Единствената реалност е в отдалечаването от себе си, от стремежа за назоваване (груб, немъглив, прекалено явен, прекалено ясен, може би арогантен е този стремеж), от „the tangible concaves and articulated convulsions“. Опитът за пристъпване един към друг (човек, реалност) би довел до сънностно разминавене, в което плътта е само неназован дъх.

Мъглата е предверието към мълчанието, красивото въведение към крайността (следващата стъпка е музиката) на тишината.

Мъглата, която ние, този път, ще пропуснем...

И точно тук, в краткостта на изпращането, в разсичащата обреченост на човешкото „сбогом“ е родена поезията в „Спомени за хора, камъни и риби“. Прошепване е тя, разбило каноните на форма и присъствие (мъглата е помогнала...), фрагментарност, изчистена до паднала сянка, която провокира стремежа на сетивата ни в опита им за одухотворяване на ежедневната ни забързаност.

Колко много тъга има в тази книга. Възкресена тъга. Тъга, повела невидния си кораб по високите хребети на човешката обич; колко тихо е детството, което гали самотността на сирака, колко съкровен е споменът за майката, която някъде другаде, със силата на светица ще обобщи всемирния майчин стон: „Со солзи и с Бога, напред!“

„Понякога заставам срещу залеза и виждам Времето, провесило нозе от билото на Планината, да безделничи и да хвърля камъчета в бездната... Затова и аз използвах силите му, докато е още на крака, да вдигна дом – да имам вярна и приветлива съпруга... и куче в двора, и фенер на ореха, под който да седи детенце с книга...“

Колко са залезите, които си видял в един ден, Поете? Повече ли са те от тези на Принца от Малката Планета, тъжен ли си бил в доброволното си отшелничество и колко твои съсечени братя паднаха по очи, отвъд Планината? „Слънцето като ранен войник провлачи кървавия си шинел по върховете на дърветата и падна по очи зад планината.“

Прости на сатрапите и превърна страданието си в поезия. И отнася ехото написаното... „Освободи ме – чувах го да вика, срещнех ли очите му, горящи от безсъние. – Нима забрави името ми – назови го и да свърши този съд.“... защото ти отказа да съдиш, защото отказа чрез назоваването на имената им да напомняш за тях.

Препрочитам един от най-вълнуващите пасажи, срещани от мен, и го споделям, защото и днес искам да избягам от него, крещейки: Боже! Въздигни силата в нас, Боже, и ни благослови с богатството да прощаваме...

„Домът на детството ми бе на крачка от затвора и в онези дни, когато майките работеха и нощем, за да ни изхранят, изпълзявах по високата стена и стигах да килията на моя нов приятел – Стария Затворник. Той ме очакваше на своето сковано от дъски легло и свършваше ли разговорът ни, притискаше главата ми до разтуптяното сърце и двамата заспивахме – като пропъдени от ято птици в плаващо върху водите на съня гнездо.

Но тъкмо се унасях и навлизах в гъстите тръстики край брега, ръце на друг затворник ме поемаха и ме притискаха към топла и изгаряща за детски мирис гръд... А после се отпускаха и те, за да попадна в отмалелите обятия на трети...

Така пътувах към далечните им домове, където ме посрещаха с разперени криле децата им...

А на разсъмване, щом свършеха игрите и летенето ни, слизах от последното легло и тръгвах към портала, скрит в широкия шинел на някой от затворниците.

И докато подскачах бос по камъните към дома, дочувах как пазачите ме търсят, как извикват името ми и очакват да се върна в строя...“

С прошката, с този най-красив жест на вярата ни Борис Христов въвежда метафорите на не-на-зо-ваното, като колективен императив за духовното ни пречистване. Конкретностите – имена, профили, бухалки, варварства – не съществуват.

Конкретностите, изговорени и изговаряни с години вече, имат обратен ефект, изтъняват, загубват първичната си сила. Превръщат се в повторение. Героичностите, от другата страна на монетата, се ре-артикулират единствено от не-героични хора, които непрекъснато посягат към миналото за да полират собствените си слабости и крехки предателства. Путцингът няма да помогне! Мъглата също! Може би трябва да се помолим, а не да молим, да помислим и коригираме собствените си несъвършенства, да открием отново „притоците на реката Свобода“ (която пропиляхме и продадохме), събрала ни за малко, и останала в „костта“ на мисълта ни като тиха несбъднатост...
„Думи много. Думи–хиляди... И ни една от тях на покаяние!“

Поезията в „Спомени за хора, камъни и риби“ прощава. Със силата и мъдростта си.
И днес, приседнали, ние, читателите на Поета, с камъните и рибите, със залезите пред цамбурването на слънчевата плувка, пием кърваво Родопско вино и се заслушваме в душите си. Мъглата е отнесла празните приказки: „Държах се някога надменно с Времето като го унижавах да върви след мен или го пращах да лети подир безкрили като щрауса идеи; да се напива в празни спорове и да осъмва с врагове на виното; или докато пиша нощем–да чете с досада, а през деня–старателно да го изтрива“… и я има само тази тънка корица споделеност, крехка като сушените плодове, които докосваме и които, заедно със съпричастието ни, ще пречистят очите и духа ни.

Нелесна книга е „Спомени за хора, камъни и риби“. Нелесни са думите, сякаш разбридали смисъл и прошепнати от Поета–този „брояч на Ветрове“; нелесна е вселената на Камъка, вървящ по слънчевия си път, еволюиращ в съвършенното си триединство, от крайпътен, в крайъгълен и после в надгробен; нелесни са и хората, които още „не знаеха как мирише бялата кръв на невинния сняг“...

Преди много години Борис Христов бе споделил:

Най-важното качество на един поет е да умее да се вслушва...
И ние, читателите му, чуваме гласовете, и тропота на Ослицата, и каноните на небесното песнопеене, където вече никой не изчаква реда си, защото... не е ли това красотата... да кажеш, да бъдеш докоснат от новата молитва, която си открил в душата си и си имал силата и доблестта да преосмислиш; или живеещ в Мълчание, да оставиш рибата под Камъка, занемял пред пролетните куполи на готовите за слънчев полет глухарчетата.

Мисля си за казаното от Поета:
“А аз от редките ми срещи с Музата, не помня да съм се възторгвал от общуването ни. Освен, разбира се, в онези паметни за двама ни безсънни нощи на забрава в търсене на римата.”
Мъглата изтънява и изчезва.
Не, днес няма да бързам.

Васил Славов
fakel.bg