Поезията на човека, който се запали срещу „възродителния процес”

Премиерата на новото издание ще се състои в четвъртък, 12 ноември 2015 г., от 18 ч. в галерия „Средец” на Министерството на културата на бул. „Стамболийски” №17 в София. Съорганизатори на събитието са фондация „Мехмед Карахюсеинов – Мето” и Министерството на културата.

Казват, че поетите са раними души, защото  възприемат света и случващото се в него с особена чувствителност, която претворяват в стихове.

Подобна ранимост и чувствителност строят от поезията на Мехмед Карахюсеинов:

„Таи се самота във всеки път –
натам отива всичко мое.
Не издържа тленната ми плът
вътрешните суши и порои...”

Из „Одисея”, 1966 г.

Роден на 8 октомври 1945 г. в село Севар, област Разград, когато е ученик семейството му се премества в София. Баща на бъдещия поет е писателят Хасан Карахюсеинов (Асен Караханов, псевд. Асен Севарски), който е близък с Георги Джагаров, председател на Съюза на писателите и зам.-председател на Държавния съвет. По ирония Джагаров по-късно става един от идеолозите на „възродителния процес“ в НРБ, подкрепящи Тодор Живков за осъществяването му.

Мехмед Карахюсеинов завършва столичната Руска гимназия и задочно Техникума по полиграфия. Няколко пъти кандидатства в Художествената академия, но без успех (въпреки това не престава да рисува). Записва и следва „Руска филология” във Великотърновския университет. Работи като печатар в Полиграфическия комбинат, уредник в списание „Нов живот“, строител, осветител в Киноцентъра „Бояна“. Рисува и превежда поезия.

Комунистическата тоталитарна власт не издава стиховете му.  Изпратената от поета стихосбирка в издателство „Народна култура“, престоява там пет години, за да му бъде върната с препоръката, че е необходимо да пише за партията и народа.

„Къде да денем очите си, не знам,
където някъде настъпва мор от глад,
когато подлост, наглост и терор царят,
а ний се мъчим да излезем сухи,
а ние сме бездушни, неми, глухи.”

Из „Срам”, 1988 г.

На 1 февруари 1985 г., в разгара на насилствената смяна на имената на турското малцинство в НРБ, в Полиграфическия комбинат, където поетът работи, се свиква партийно събрание, на което е обявено, че в България вече няма турци. Тогава съобщават на Мехмед, че трябва да „върне“ българското си име. На 2 февруари 1985 г., преди да бъде преименуван насила, Мехмед Карахюсеинов се запалва, отказвайки да смени името си.

Инцидентът се случва в малката едностайна семейна къщичка на Витоша край Владая. Случайно преминаващ в близост таксиметров шофьор го вижда и откарва в „Пирогов”.

Поетът, получил над 50% изгаряния, изпада в двадесетдневна кома, но все пак оцелява.

„След всички тези перипетии
станах като ситно сито.
В душата ми е капнала сълза и свети –
колкото и да е тежък моят дял,
ще го мина честно и открито.”

Из „Реанимация”, 1985 г.

Докато се бори за живота си в „Пирогов” Държавна сигурност охранява денонощно болничната му стая и не допуска дори и най-близките му до него, за да не се разчуе за неговия акт на съпротива срещу „възродителния процес”. Въпреки усилията на ДС, новината за самозапалването на Карахюсеинов е излъчена по радио „Свободна Европа”.

 

Там, в болничната стая, ДС сменя името му на Методи Асенов Караханов. Пораженията от изгарянията са огромни. Поради вдишаните отровни газове, се налага хирурзите да изрежат голяма част от дробовете му. Обгарянията са изключително тежки и предизвикват усложнения.

Поетът живее още пет години, време на личен трагизъм и непрестанна болка от унижението и отнетото име:

„Горят гърдите ми! Горя, горя...
Това не е насън, а е наистина.
Като дърво, откъснато
от своята гора
след мълния,
сред пламъци увисвам.

Горят гърдите ми! Горя, горя ...
Изгарят баберките на търпежа.
Водата бистра оголя,
а в мътната вода се хвърлят мрежи.

Горят гърдите ми! Гори вода.
Изтляват допотопни демагози.
Убива ли се вик за свобода!

Сложете ми на гроба
бяла роза...”

Из „Горене”, 1989 г.

Съдбата обаче прави така, че Мехмед Карахюсеинов успява да види края на тоталитарната комунистическа власт и краха на политиката на „възродителния процес”, която БКП сама отменя в края на декември 1989 г.

Поетът умира на 3 май 1990 г. на 44-годишна възраст. По документи остава с преименуването име Методи Асенов Караханов и не доживява да си върне своето Мехмед Хасанов Карахюсеинов.

Поетът не успява да види и сина си Аспар, който се ражда два месеца след смъртта му (Мехмед Карахюсеинов има и дъщеря Севара, родена през 1970 г., бел. ред.).

„Неговото самоубийство аз възприемам като най-благородна форма на инстинкта за самосъхранение – унищожаваш тялото, за да спасиш душата”, написа за Мехмед Карахюсеинов един сродник по дух – поетът Константин Павлов през 1999 г. в предговора към стихосбирката му „Не по ноти”, която досега беше единствената издадена посмъртно негова стихосбирка (текстът е включен и като предговор в „Болката на откровението”).

В него Константин Павлов пише още:

„Скъпи Мехмед,
Твоите кръстници сега правя опит да заличат следите – прекръщават самите себе си. Това не е утешение, не е възмездие. Аз знам, че ти няма да злорадстваш, няма да се усмихнеш дори.
Разплатата за поета е по-висша.
Сбогом! И здравей...”

Днес е важно името и поезията на Мехмед Карахюсеинов да стигнат до повече хора. Те, името и поезията му, трябва да останат далеч от опитите за присвояване и употреба от политическата конюнктура (ДПС вече се опита да направи това, бел. ред.).

Моралният връх, който Мехмед Карахюсеинов приживе е изкачил, остана недостижим. И именно тази морална позиция може днес да е пример във време на тотално преобърнати човешки ценности.

Като поет и в същото време като една от жертвите на комунистическия режим той ни е завещал своето любимо поетично мото, превърнало се в негова собствена съдба:

„Ако аз не изгоря, ако ти не изгориш, ако ний не изгорим, как ще стане тъмнината светлина?”

Мехмед Карахюсеинов, „Болката на откровението”, поезия, издава фондация „Мехмед Карахюсеинов – Мето”, 2015 г., 159 страници.

 

Христо Христов

desebg.com (https://desebg.com/2011-01-06-11-54-16/2513-2015-11-08-12-39-24)