Приказка за долната земя, наречена България

Владислав Тодоров (1956, София) е доктор по философия на Пенсилванския университет, където преподава културна история на Русия и Източна Европа. Член-основател е на кръга "Синтез" заедно с Александър Кьосев, Иван Кръстев и Ивайло Дичев. Автор е на книгите "Адамов комплекс" (София, 1991), "Малък парадокс за театъра и други фигури на живота" (София, 1997), "Хаотично махало: политическа публицистика" (София, 2005), "Дзифт" (Жанет-45, Пловдив, 2006), "Органон за революционно въображение" (Ню Йорк, 1995). Печатал е художествена проза в американските списания "Постмодерна култура и "Челси".


- Спомняте ли си къде бяхте на 10 ноември 1989 г.?

- Новината ни завари вкъщи, мисля. Моментално отидохме в „Яйцето“ - по онова време столова за подривно мислене. Там се беше събрал жълтъкът на университета. После вкупом, на висок градус, манифестирахме из улиците на нощна София и пяхме „Марсилезата”. Вярвам, преживяхме го истински, но се оказа безперспективно, поне за нас.
Падането на Живков беше голяма изненада за мен – гръм от ясно небе. Беше ми втълпено, че той е едва ли не геологически неизменен. Бях се нагласил като една малка мимолетна твар да трая в тази геология с тихата амбиция да надживея голямата твар Живков и да видя света след него. Това и стана. С падането на Живков в мен утихна фоновата паника, че Той ще кисне в живота ми докрай.

- Вие, 5-6 души, сте пели „Марсилезата”, но София като цяло беше тъмна и тиха. Чак осем дни след това населението успя да бъде организирано за някакъв митинг. Осем дни... Какво означава това? Че това население не е имало нужда от проява на спонтанна радост?

- Вероятно хората са се радвали така, както са мрънкали по соца – тайно и глухо. Зелето го слагаха в първата седмица на ноември, когато Живков падна. Народът, снишен като по команда, претака, за да бори стреса, гледа Живков, забакнал на малкия син екран - мига на парцали зад фамозни очила един голям, оптически увеличен кретен.
Сега разбирам, че в главата ми спомените за тези паметни ноемврийски дни са се натрошили и се въртят като в калейдоскоп - вероятно поради това, че животът ми извън България вече 23 години налага друг ред на спомените. Развива се друга активна памет с нови репери, заловена за други предмети. Като че ли помня себе си в Америка много по-ясно и свързано, отколкото в България.

- А защо заминахте за Америка?

- Причината не е една. Но това, което реши нещата за нас, беше изходът от първите свободни избори в България. Това съм го споделял не веднъж. След кратък период на опиянение, свободата забоксува по места. Потърсихме промяната навън. В нощта на въпросните избори помня ясно как седяхме с Буряна в Бистрица и гледахме телевизия, и не вярвахме на това, което виждаме – падналата власт стана, отръска се като мокро куче и се настани обратно в парламента. За мен това беше повратна точка, някакво пределно проясняване в момент на внезапно притъмняване.
Страната се замъчи силно в опита си да се отърве от паметта за Бащицата, та до ден днешен. Живков шета по тези земи като безтелесен дявол и мирише на руска газ. Борисов, телохранителят на Живков, пази паметта за него. Тук става дума за ново, физкултурно издание на същото балкан-българско чудо, за любим всенароден тарикат. Последните избори се разиграха като спиритически сеанс – мнозинството вика духа на Живков да се яви в телесата на Борисов.

- Но тогава, 1990 година, Борисов го нямаше... И надеждата не беше съвсем изтляла...

- Не повярвахме, че нещо друго предстои, освен подобни сеанси. Заминахме, за да променим реално живота си. Мръсната сделка, наречена български преход, тепърва предстоеше, но можеше да се надуши в нездравото оживление, което цареше наоколо. И замириса на пари, а парите, казват, не миришат. Дадоха свобода и самоопределението не закъсня. Елитът с подлютена корист осребряваше думите, изпаднал в национално отговорна логорея. Ръбести борци фучат наоколо с мръсна газ. Чалга като психосоматична центрофуга вие отвсякъде. Балкан-българският ерос се пробуди и нахлу в публичното пространство с трясък, като изоглавен впрегатен добитък – оказа се безплоден обаче, ялов, ръкоблуден. Вестниците се списваха от каруцар-журналисти на особено пошъл и безсрамен език. Голи силиконови гърли, жестокост, показни убийства или, с други думи – български ежедневник.
Тогава Америка беше друго нещо, не каквото е сега. Образът й беше съвършено друг, притегляше с магическа сила. Имаш ли мечта, заминаваш за Америка, за да я живееш – това беше клише, разбира се, но в голяма степен произтекло от исторически опит. Работещо клише. Има обаче и друго клише, да го наречем Колумбово – всеки, тръгнал за Америка, пристига с идеята да я открие за другите. Изписани са и са казани тонове крилати глупости по повод тази страна. Единици са главите, които нещо са проумели. Америка е сфинкс и ако тръгнеш да я отгатваш, рискът грандиозно да се провалиш е голям. Възможна е друга задача на пристигналия в Америка. Разбери себе си, провери се, дай си сметка кой си лице в лице с новия свят. Има риск, на който човек се излага, поставяйки се в естествените условия на този свят. Рискът да не успееш да се справиш с него и да се отчаеш от себе си. И този риск е перманентен, защото справянето е текущо. Тревогата, че във всеки даден момент си на ръба, е основателна. Държи те буден и във висока степен невротизиран. Когато на нова сметка се запознаеш със себе си, можеш да се окажеш неочаквано различен, както в добрия, така и в лошия смисъл. Новините са достоверни обаче. Каквото и да става или да не става от теб, то реално е така, произтекло е в режим на свобода. Аз трябваше да се пречупя в много отношения, да си пресрещна сянката, така да се каже, и да я превия. Много от нещата, които съм смятал за себе си, се оказаха измишльотини, химери, родени в Яйцето.

- Тоест, надценявали сте себе си? Или сте подценявали тамошната среда?

- Става дума за катастрофи на серия илюзии - както по отношение на себе си, така и на Америка. Този човек, който някога си бил в България, престава да работи в открития свят, фатално куца и се шашка перманентно. Има термин за подобна паника, наричат я още културен шок. Тогава на чуждестранните студенти американските университети предлагаха курсове за справяне с шока.

- Изглежда гледате на адаптацията си там като на оздравителен процес.

- Ако оцеляваш - да, но не винаги и не всички оцеляват, като остават такива, каквито са дошли. Оцеляването често налага пречупване, не просто гъвкавост. Боли, понякога много.

- Някои от хората, живеещи в чужбина, казват: „Аз съм малко с единия крак тук, с другия - там“. Вие имате ли това усещане?

- Не. Това, с което се занимавам, е напълно преносимо и преводимо от Америка в България и обратно. Пиша в режим на продуктивно взаимодействие на двете места. Поне така го чувствам. Но е затруднено от факта, че България прекъсва по границите си. Тя не поражда следствия за света. Българският емигрант живее във висока степен на анонимност по отношение на произхода си и може да го съчинява, както му скимне. Обратното също е вярно. Връщайки се в България, “бегълците” свободно съчиняват живота си зад граница, подобаващо на очакванията и представите за успех.
"Успехът" в конюнктурата на масовото съзнание се представя като квазирелигиозен свод на живота. Всички императивно "успяват" и се самопровъзгласяват за постигнали мечтите на другите, на задръстената тълпа. Да се завърнеш "успял", е върховно изискване, свръх задача, реализирането на която те осмисля напълно, изчерпва те. Животът ти вече може да се разказва на другите, иначе няма стойност на разказ. Заминаваш никой, връщаш се някой – този, който си решил да бъдеш; и искаш тълпата да ти го признае, а те злословят.
Стремежът към успех е воденичен камък. Смила те, прахосва те. Тежи и мачка, но ако го нямаш, няма как да мелиш. Успехът е голям капан, в който тези, които остават в родината, ловят тези, които я напускат. Хванеш ли се, ще ти ръфат главата докрай. Перманентното успяване опустошава. В клишето на успеха човешкият живот e радикално съкратен. Животът на всеки е много по-голям и по-богат от всяка възможна идея за "успех", родена в главите на другите. Успехът е кич. Той е критерият на идолопоклонната тълпа за ценността на моя личен живот. Всеки човек таи тълпи в себе си и често им дава воля в действията си, в изборите си, в тежненията си. Каквото се случва с теб, въпреки претенциите на човешките стада, дефинира собствено твоя живот.

- А какво мислите за българите в чужбина? Смятате ли, че е уместно и разумно те да взимат някакво участие в решенията за българския живот?

- Българите в чужбина са едно двумилионно тяло и аз не мога да мисля едно нещо за тях. Те са разни, различно устроени хора на различни места, стара емиграция, нова емиграция, сезонни работници, натурализирани, бивши невъзвръщенци, едни тръгнали сами, други заведени там, все хора с личен път. Събира ги език, произход и, разбира се, интерес. Българите в чужбина връщат в страната сериозни ресурси, формират голяма част от брутния вътрешен продукт. Потокът от кеш, който идва отвън, е грамаден и тези, които го генерират, със сигурност имат заинтересовано право да участват и да влияят на процесите в страната.

- А понятието „България“ – територия, език, народ – там на изчерпване ли е?

- България все още не е безпредметно понятие. Доколкото е налице език, опазван не от филолози, а от въоръжени сили на дадена територия, предметът „България” съществува. Разбира се, този предмет се мени, представите за него варират, защото разказите и спомените на хората се менят. Различните семейства разказват различно и различни неща. За децата, родени в чужбина, България се разказва по един начин, за тези, родени тук, по друг начин. Много българи свикват с акцента на децата си, с това на пръв поглед симпатично, но доста решително отклонение от родното. Ако таиш фрустрации по повод страната, разказите за нея стават едни; ако имаш милост – други.

- А вас, като ви питат за България, какво разказвате?

- Зависи от момента и контекста. Има моменти, в които казвам: „Не ме питайте“. Има други, в които дълго говоря. „Не ме питайте“ се задълбочава, превръща се в трайно отношение. България от мистерия на гласовете се превръща в страна на безгласната мизерия.
Разказ за долната земя, наречена България... В началото отказвах да разказвам. Сърдито мълчах, видимо угнетен и даже засрамен като предхилендарски българин. В един момент разбрах, че в очите на другите стоя леко нелепо, като човек, глътнал горещ проблем и онемял. Мислиш си, че си избягал едва ли не от тъмница и разбираш, че решетките са ти в главата, че си зазидан в някакъв самоделен кошмар. И взе да ми минава. Хората там говорят за произхода си с ентусиазъм и живо се интересуват да разберат откъде си. Там всеки е странник. Общуват с разкази за себе си и своя произход и аз взех да разказвам; и ми мина.

- Тази сложност на „многото възможни разкази” обективно съществува ли? Има ли някакво по-сложно сечение, което може да се направи?

- Сложността на моя разказ за България там, в Америка, идва от някакъв тип интимно отношение към родината, споделимо и несподелимо. Носталгията е благотворно и оздравително състояние. Тя идва от съкровеното отношение, от донякъде неосъзнато гравитиране около разнообразни родни неща. Било историята, било събития, на които си бил свидетел, съвременник и съдник. До каква степен си се разнежил, определя усложнението на разказа.

- А в Америка имахте ли интерес да следите какво се случва тук или имаше някаква карантина, която си поставихте, и след това вече почна да се връща интересът

- Като че ли дълго време имаше такава карантина. И не само поради умишлено загърбване на произхода, но и защото нямаше възможности да се информира човек. България не се наблюдаваше от другата страна на океана. След време добиваш чувството, че си произлязъл от съновидение. Родният край реално прекъсва в света и продължава като душевно явление.

- Сега има интернет, вие идвате често тук... Как ви се вижда страната?

- Разсипана страна на хора с разсипани надежди, хора, подложени на систематично обругаване, достойнството им пречи да оцеляват – това отчитат показателите, това видях и аз една зима, когато се качих във влака за Русе - вторични човешки суровини с парцаливи бохчи и разплетени дамаджани слизаха и се качваха на един бракуван влак, сякаш композиран в някаква подуянска преизподня. Този крайно изтерзан народ без поминък няма как дълго да поминува. Тежко, безобразно болна страна. Гледана с просто око, България е пътник, разпада се в ход като въпросния влак. Въпрос на биологическо време.

- Казваме, че един организъм е болен, защото знаем какво е да е здрав. Здравето е нормата. От каква норма се е отклонила България?

- Нормата е рационализиран опит, наложен по силата на авторитет. Вижте кои са авторитетите в България и как те нормират опита, бил той обществен, личен, политически или художествен. Може да прозвучи странно, но аз бих казал, че България работи в режим на нормативно бездарие по отношение на всеки вид опит.

- Нормативно бездарие?

- Бездарен авторитет кове и внедрява общовалидна норма. Тази норма, както всяка друга, налага определено поведение и в крайна сметка произвежда нормална реалност, ако бъде следвана. Тази социална или художествена реалност не става за нищо, ако в произхода си е бездарна.
Българските работи са в контролиран процес. Този процес се регламентира и нормира по волята на меродавни лица, титулуван интелект, журита, комисии и прочее легитимни институции. Тези, които ги сърби да участват в процесите, интимизират нормата или, с други думи, усвояват я като свое лично съкровено правило, което гарантира успеха им. Ето ни пак при успеха. Успехът е нормативно изискване. Желаещите да успеят развиват нормирано въображение по повод себе си. Човек се нафантазира по нормативен начин и тръгва да успява по този начин на всяка цена. Така започва пропадането - от отсъствието на качества на меродавните лица, на политическия, обществен и културен авторитет да нормира качество.

- Бездарието по нашите земи е вродено, или..?

- Вероятно става дума за бездарие поради условие, а не поради природа. Нагласите на хората, които тръгват да успяват, се формират във връзка с негодна норма и пример на възнаграденото бездарие. Съществува реципрочност между пишещи и четящи. Който пише за хората, става хората... и хората остават същите. Постепенно общественият вкус пропада в зоната на кича и простодушното оживление. Някой трябва да го зашлеви.
Не само бездарни художествени опити, но низости и простотии се преживяват с лекота. Народът се лъже лесно, защото е простодушна маса. Българската култура насажда прелестен наивитет. Умът е стратегически отслабен, за да не може да артикулира абсурда, в който живеем, и да вземем да се потресем.
Скептицизмът и иронията са чужди на българския дух. Той е просто и тясно скроен и всяко усложнение, което не го разплаква и не носи първосигнален гъдел, го задръства. В простотата и теснотията на този дух не може да оцелее съществена част от световната култура, произтекла от проницателно умо-зрение, от интелектуално съзерцание и екзистенциален скепсис. Художествени светове, почиващи на абстракции и логически инструменти, дистопични интуиции, парадоксалност и абсурд, са невъзможни за разгадаване от опростената българска душа. Но тази душа е прекалено широка за други неща. Тя е всеядна, невзискателна, готова е да се нахрани с всяко нещо, което я докосне, да възнагради богато, да удостои с възторг, да се преклони пред всяка идиотия, която я разсмива, или тръпка, която я разнежи. Българските телевизионни канали и не малка част от игралните ни филми са станали основни доставчици на всенароден гъдел.
Аргументът на простодушието предполага, че всичко, което се постига с ума, се постига по-вярно с душата. Клиентът е винаги прав, читателят и зрителят - също в отказа си да постигат с ум това, което може по-просто да се постигне с душа. Малоумието се прощава, ако работата е свършена от душа. Та, с подобна душа е постигната днешна без-умна България.
Същата душа приюти позора на цяла плеяда многотомни доносници и инициативни клеветници – лукави културтрегери и дарования, велики писатели с паралелно засекретено творчество, което се оказа унищожено. Става дума за творци на крупни лъжесвидетелства, арогантни, дебелооки майстори на фалшифицирани бивалици. Простодушен народ потроши грешни сълзи по тях. Да си поискат сълзите обратно.
Умът е воин, воюва с действителността, изменя неизменното. Умът е оръжие, което ликвидира и същевременно създава. Душата спасява. Тя е органът на умилението. Как иначе гласуваш за пословичните маскари – вместо с ум да ги разстреляш, ти ги гушкаш простодушно в тъмната стаичка, когато си хвърляш гласа, за да осемениш властта им. Ако не простодушно, то със сигурност користно - с идеята да осребриш гласа си.
И тук идва наум следният паралел - историята на двата протеста. Борисов беше свален от власт от грозна нечленоразделна маса, провалени в прехода хора. После беше ефективно върнат на власт от красиво и опрятно малцинство на успели в прехода граждани, все хора на ума, перото и иновациите. Пребориха се за телохранителя, човека-групировка, героя на подземието, дебеловратия тарикат, въплъщението на българския антропологичен безпорядък. Красиви иноватори, творци и метафизици в компанията на домашните си любимци, боравейки с подръчен реквизит, върнаха инициативно във властта това, което по смисъл и форма, по вид и природа, по божия причина ги отрича и вероятно ги презира в червото си, фантазира как се гаври с всеки поотделно и с всички вкупом. Този разкрасен протест беше или пристъп на масово слабоумие в царството на умствения труд, или пристъп на простодушие в колхоза на душата, или манифест на национално отговорната корист. За последното мога да си дам сметка кой къде го стяга обувката, та протестиращо ламти. Но другото направо не ми го побира нито присвоеният ми ум, нито дадената ми душа. И, както се казва, щом искате Борисов - на ви Борисов, общият знаменател на протестно мислещите от философския факултет и неговите подражания. Имате знаменател, наклякайте около него. И наклякаха. Без Стоян Радев обаче. Чест му прави.
Простодушието води до оглупяване, често безвъзвратно, защото глупците постоянстват в глупостта, както грешниците в грешката, докато не се покаят. Простодушието вкарва Борисов не само в парламента, но и в душата като скъп гост, който ще се заседи. Тази душа се храни със средношколски вдъхновения, вулгарен битовизъм, читалищен концептуализъм, романтизация на просторечието, захлас по архаиката, мъка по корени и чернозем - факултативна графомания, заредена с девича искреност и дълбоки мисли за плитки глави. Сега можем с милозлива душа да си спомним как младият Борисов, според негов собствен просторечив разказ, като един подрастващ Сизиф влачил тежка помия към кочината да нахрани свинете. Личното горнило на Борисов и неговата трудова етика с ум не се постига, а със съответната на тях душа. Умът разконспирира фалша. Отвинтва те от кича.

- Умът или душата – тази дилема ли не реши протестът?

- Протестът затапи ума си с една дума - думата “оставка”, извиквана със сценичен гняв. Това не е гибелният гняв на Ахила, а парад на суетата на лайфстайл фенове, самооблащение под формата на шикарен бунт, активно мероприятие на кандидати за слава и власт и не на последно място - закоравели местни маниаци на тема #АЗ. Например, Близнашки - изпружил се безмълвен на жълтите павета със заскобен ум и конституция в ръка, се класира да върти държавното кормило. Съвършено нелеп в усилието си публично да се гордее с Живков. Как Близнашки е по-годен от Орешарски, който пък стана предмет на философско втрещение от страна на цял факултет? Това вече не е смехотворно. Абдикирането на критическата способност в полза на политическото партизанство е изключително опасно. Интелектът подивява, губи собствен смисъл и започва безразборно да клакьорства.

- Това едва ли е днешен феномен. Още веднага след 1989 г. т.нар. интелектуални елити абдикираха, отказаха се от критическата си дейност и се наместиха в партийни или квазипартийни структури.

- Безпокоя се, че сега става дума за интелектуална немощ, която се компенсира с нелепи телодвижения, изобразяващи морално-етични категории. Гасим ума, за да наместим телата.

- Но всичко това може да се отнесе до много страни в момента. Умът в света сякаш не е доминиращ...

- В Америка съвсем не е така или поне не е единствено така. Там има традиционни институции, които удържат капацитетите и нормират качество - списания, публични лица, университети и прочее. Културата има своя висок свод и той се опазва бдително. Но да се върнем в България. Соцът, например, имаше също свой универсален свод, разгънат едва ли не в безкрая. Става дума за строй, поразен от тежка мегаломания за светостроителна и човеко-творителна мисия. Това наложи създаване на нормиращи художествено качество инстанции. По мое скромно мнение, соцът произведе две големи културни норми -- българския роман и българското кино. В очите на народа към ден днешен няма друго всенародно българско кино, освен соцкиното. На останалото се гледа като на не съвсем наше, което може би е вярно. Според масовата ерудиция на народа, българско кино след соца исторически не съществува като процес. Докато за соцкиното има ясна представа за качества, образци, любими филми, сцени, герои, реплики и т.н. Големите романи - очевидно нормативният роман е все пак соцроманът, въпреки конюнктурата на комунизма, въпреки факта, че са произведени в нормата на соцреализма. Необходимостта от наложителен художествен критерий и високо качество на клишето е била свръх ценена. Соцреализмът е концептуално предприятие, той произвежда високо идейни неща в регламентирано клише. Не е могло да се напише бездарно „Иван Кондарев“ или „Тютюн“, или „Железният светилник“. Без концептуален мащаб, та бил той и соцреалистичен, не е могло да има обществено валиден наратив. Официалната партийна мегаломания е превърната в художествена норма, в задължителен режим на мислене и въображение в мащаб. И романът е бил институция, опазваща мащаба на публичните представи за света на комунизма, защото романът е призван да създава битие и да го напълни с конфликтуващи съзнания и класови борби. Соцреализмът беше отменен и мащабът изгуби нормативната си сила. Поради отсъствие на нова рамкова визия за историческа мисия на тази страна и нов канон на въображението, в периода на демокрацията романът взе да издиша, замъчи се с имитации на личен опит от страна на автори, изпаднали в клинична суета.

- Поради конюнктурни причини - вътрешни или външни, онази държава наистина произвеждаше този тип институции - роман, кино, изобразително изкуство. Произвеждаше певци, които пращаше по света. Тази държава, сегашната, сякаш няма амбиции за нищо...

- Нацията бавно и полека, някак безхаберно, изчезва. А ние се разправяме кой ляв и кой десен, кой автентичен и кой не - като сакати мимове, боравещи с въображаеми предмети. Идеологията е мъртва. Користта е подменила страстта. Бездарието е оставено на самотек. Шушумигаме, подлизурстваме, лъготим... и всичко това в рамките на нормалното. Тихо и кротко се топим. Нацията узрява за края си.
В тъмните гърди на космоса захожда българският род. Сякаш омагьосан, в плен на инвариантна изнемога. Цялото ни грамадно наследство, славянобългарското ни зараждане и балкан-българското ни възраждане в действителност предшества заника на националната ни общност. Това излиза, като се преброим колко сме останали сега и колко ще бъдем за честването на 50 години от промените. До какво са ни довели всичките тези паметни години на освободително буйство, на царствени бутафории, ревове на нож, сияйни върхове, епопейни храбрости, лъвове и титани, мумии и мавзолеи... и прочее спорадични избухвания на един хилав огън в подмокрено огнище?
Излиза, че Възходът на българското племе през вековете е бил един умело прикриван Заход. Целият масив от писмена и артефакти, струпан в музеите и библиотеките, представлява едно грамадно многовековно лъжесвидетелство за това, че съществува българска природна дарба, вродена способност, на която са нужни министерства и фондации, за да влезе в сила, за да проработи. Никаква вторична институционална помощ не може да влее сила на дух с вроден порок. Нужната в случая сила няма изчислим паричен еквивалент, нито може да се предизвика по ведомствен път или с награден фонд. Министерството на културата отдавна е станало безпредметно. Култура, която води до национален заход, преправян на възход, е негодна. Култура, която маскира немощ, за нищо не става. Награди, селекционни комисии, фондации, номинации, творчески съюзи, авторитетна маниакалност - форми на сдруженото бездарие. Бездарието гнети повече от безсмислието, повече от невежеството. Да си неспособен да те има, да си сянка, хвърлена от други, пошло подобие на човечество, заслужило заника си.
България стана свободна и независима страна, толкова свободна и независима, колкото си искаше. В режим на свобода се разкатаха мощностите и устоите на тази страна. Приключи продоволственият мир на соца. Няма национална дарба, която да ни спаси от изчезване. Налице са остри липси, недоимък, безхаберие. Благото не стига за всеки. То изобщо не е общо. Благото се присвоява, то не се споделя. Имащите се крият от нямащите в здрача на своето придобиване. Лични амбиции се дегизират като национално отговорни каузи. Алчни лъжи въртят опашки и ни шибат през лицата. И дим да ни няма.

- Защо? Защо тази държава спря да функционира в името на общността след 1989 г.?

- Най-жизненото, неизтребимо живото в този край на света се оказа с криминален произход. Криминогенията държи нацията будна. Не можем да си спестим очевидното, факта, че най-приспособимите, най-страстните и най-изобретателните се раждат в подземието на тази страна. Там управлява Дарвин, негодното отпада, инициативен мускул мести телата, иновативен ум бие закона - организация, йерархия, дисциплина, кодекс, норми, правила. Долната земя не се топи, тя не изчезва, тя преуспява за сметка на горната. До степен, че излъчи министър-председател. Криминогенията на ползу народу. От подземието се строи днешна България. Властта се търкаля там, оттам се сваля и оттам се вдига.
Трябва да рухне темелната илюзия, да се срине кристалният дворец на соца, пък и на други подобни измишльотини за балкан-българската титаничност, за това, че в тази страна става дума за велики работи. Титанизма го намираме в подземието. Подземните човеци мислят, действат, залагат живота си, рискуват, поемат реална отговорност, думите значат, когато животът е в опасност, страстите имат убийствени следствия. Тия, дето шетат отгоре, са съдружни позьори, женихи на славата, които се издигат в собствените си очи с помощта на крик – крика на самомнението. ББ е Балкан-Българският титан и всенароден сладур, прозорлив, просторечив, уникално обикновен, развъден мъжкар с вълшебни гениталии и еднолично решение на демографския колапс. Да не се помайваме, а да се влеем в него като един.

- Подземието е невинно?

- Там е живото, там е животното. Биологията не носи вина. Организираната престъпност е значително по-организирана от тези, които се борят с нея. Изключително по-жилава, по-изобретателна от всичко останало, дето работи по проекти, шуми по кръгли маси и пустослови. Да не си мислим, че тези подземни структури работят без участието на ума, страстта и волята; и не в малка степен - на безстрашието. Наричаме ги презрително тъпи мутри – ако са действително такива, отдавна да ги няма. Тук говорим за безсрамно оголена жизненост, не за фризирана немощ. Престъпникът не е красив. Той е опасно фотогеничен, затова киното го обича.

- Това означава ли, че в момента, в който тръгне да търси легитимност, той тази енергия ще я „преведе” нагоре, ще произведе държава?

- Да видим. Следим ГЕРБ. Все пак, държавният ред функционира по друг начин. Там се изисква друг тип рефлекс, допълнителни таланти, държавникът е друго човешко свойство, друг тип, питомен авторитет.
В тази държава станаха безпрецедентни трусове. Банки гърмят, оставки се изтръгват, протести искат повече светлина в тунела, подобно на Гьоте в предсмъртния му час. Има нужда от способен ум да сложи в ред този свят. Има необходимост от яснота, а тя е следствие на мисълта. Политическият активизъм пречи на ума да прояснява. Хората с титулуван ум трябва да се спрат, да им мине уличната треска, за да могат трезво да отсъдят. Мисленето е автономен дар, въображението – неотчуждима дарба. Докога ще лъжесвидетелстваме по повод себе си пред очите на дарителя, че имаме даровете?
Оттук следва имитацията като авариен модус на съществуване. Става дума за тежка перфорация на генотипа. Става дума за пустота. В режими на робство и на свобода силата на славянобългарската сган от времето на голямото преселение на народите е изтощена. И станало срамотно да се наричаш българин. Защо? Възраждането върнало достойнството ни. Как? Имитативно, криворазбрано, многострадално простодушно като пословичната Геновева и прелестно мустакатата Баба Тонка.

- А имате ли някакво обяснение защо неслучайни хора, част от т.нар. интелектуален елит, се свързват с ГЕРБ? Дали не заради искрено убеждение, че на България в момента й е необходима еднолична власт? Нещо като безпартийния режим на Борис...

- Вижте, аз бих уважил всеки, който излезе и публично аргументира Бойко Борисов като единствената спасителна възможност за България, защо го смятат за благонадежден, та дори и благодатен. Бих чул подобен аргумент и бих се замислил, бих поспорил. Но се пазят, защо ли? Гласуват за РБ като прокси на ББ, като подставено лице на подземието. Натискат Радан Кънев да му пристане във властта. РБ доставя публичното алиби на протеста, става лост за вдигане на ББ, без да се гласува пряко за него, без да се стесняваме, без да ни е съвестно в тъмната стаичка, че влизаме в сговор с долната земя. Ако РБ циментира протеста във властта, много хора ще осребрят гражданската си гневливост. Кой не би се скрил в колективната безсъвестност, ако го ползва лично. Умълчават се. Умълчаха се злорадо и по повод онзи позорен списък[1] с “предателите”, съставен от някой стратег на неправителствения комплот. Цветозар Томов се потресе. Чест му прави. Чиста проба операция клин. Доставка на враг по поръчка. Разцепиха ни трайно. Този списък отвори рана, която ще гнои и замърсява публичния дискурс сега и в перспектива. Чистката на съвести тепърва предстои. Добре дошли в българското чистилище.