Стоянка Мутафова разказва

Първата й любов бил доста по-възрастен художник. Разочаровала се от него, преди да успее да го „омагьоса”, като го хванала, че има „колтурни” пропуски. Винаги е държала да има ерудиран мъж до себе си. Може би затова се влюбва в професора си – първият й съпруг – Роберт Роснер, заради когото заминава за Чехия. Мутафова се е омъжвала три пъти, в три държави – Виена, Прага и София. Най- сполучлив се оказал третият й брак – с незабравимия Нейчо Попов. Кариерата й започва в Народния, но се развива в Сатиричния театър. Именно там изиграва най- добрите си роли в тандем с култовите Парцалев и Калоянчев и още плеяда незабравими актьори. Мутафова и до днес играе, а фенове са й няколко поколения българи. Младежкият й дух не я напуска въпреки болежките в краката и отслабналото зрение. Удивителен разказвач е, а разказите й се оцветяват от ненадминатото й чувство за хумор. „Казваха ми колежки, че съм родена комедиантка!”, смее се тя на двоякия смисъл на определението. По характер е незлоблива и това я прави още по-симпатична на хората, които я познават отблизо. „Фрогнюз” пожела да научи повече от самата нея.

- Г-жо Мутафова, и на тази възраст носите младежки дух и заразявате със смеха си и чувството си за хумор. Какво ще кажете за секса, който така е завладял почти цялата ни преса, и изобщо живота на българина?

- Сега пред децата свободно се говори за секс, учат ги и в училище. Не знам, може пък и да е за хубаво. Аз помня по естествена история, когато учехме за човешкото тяло, като се стигне до тая, „долната” част, урока го прескачаме и продължаваме нататък. Ама ние си знаем какво е „това”. Не се говореше за него, но въпреки това ние не останахме невежи в това отношение. Макар късно да научавахме как стават децата. Аз си спомням, бях някъде в прогимназията, когато научих как става тая работа, от което получих някакъв шок. И казах: „Не, мойта майка и моят баща - това - „Не, не, не!” Не можех да го преживея. Най-накрая си викам: „Сигурно само докато станем ние - аз и брат ми, са го правили и повече не!” Тези неща бяха дискретни. А то, всичко се научава. Природата сама те учи. Сега го преподават с подробности. Ама аз мисля, че от толкова подробности може да ти мине меракът, бре! Като си спомня времето, в което бях момиче, отделни картини са ми като запечатани. Лятото например никоя жена не лягаше на плажа без японско чадърче. Следобед обикновено мадамите излизаха с рокли от естествена коприна в бежов цвят. Имаше на самата дреха едни ажурени форми, а на косите си връзваха нещо като лента. На някои жени, според овала на лицето, много им отиваха тия ленти. Носеха гривни горе над лакътя. Обикновено от слонова кост, а имаше и такива като извита змия. Питаш ме дали жените от онова време бяха свенливи. Да. Трябва да ти кажа, че дори в моята къща, аз и пред майка си никога не съм се преобли¬чала. И няма да забравя как едно момиче на мои приятели влезе в стаята голо пред нас и взе да рови в някакви чекмеджета. Консервативна съм в това отношение. Изглежда, че това е вродено в човека. Сега нещата се промениха.

- На младини сте палила доста мъжки сърца. Говори се, че всичките ви мъже са били лудо влюбени във вас. А суетна ли бяхте?

- Много суетна бях като момиче и много хубави дрехи имах. Майка ми много държеше да съм добре облечена. На „Граф Игнатиев” имаше един магазин – тя там си поръчваше дрехите от Париж. То беше така: тука си поръчваш дрехите, пращат ти ги оттам и после, ако има нещо – пак тука ти правят поправката. После, като станах госпожица, се обличахме по немската мода – „Петекс”. Аз имах хубава фигура тогава. Като взех да надебелявам, Дановски много ми се караше: „Абе, Стоянке, как може такова нещо, бе!” Абе, другарю Дановски, аз съм вече характерна артистка – все ми едно дали съм слаба или дебела. Яде ми се, ям, му викам. „Ами дебелееш, ма – каква си ти такава?!” Ами „характерна”!, му викам. След войната бяха модерни малко пълничките жени. Тая крайна слабост, дето е сега, на мен никога не ми е харесвала. И си спомням, аз като почнах да пълнея, имах една приятелка Розита Сиракова – тя беше много сладка, умна и духовита, та един ден тя ми вика: „Ама какво почна да дебелееш ти така?! Жените в Париж залитат от глад, а ти!..” Пет пари, викам, не давам, Розе! Яде ми се и това е. По време на евакуацията, слава Богу, ние имахме много ядене – пуйки, кокошки...А като дете съм била злояда. Всеки ден майка ми викаше лекар заради мене.

- Много малко се знае за родителите ви...

- Мама ме е родила на 36 – за онова време много голяма възраст за раждане, и все се безпокоеше жената защо така не искам да ям. Заради мене и брат ми майка не стана професор – да ни гледа. А беше тръгнала много нагоре в кариерата – учителка по гръцки и латински беше – за времето нещо много престижно. Такива жени като нея не се и женеха за кого да е. Бяха все жени на министри, на издигнати мъже – дами. Баща ми беше много културен човек. Знаеше много езици. Повечето европейски езици - френски, италиански, немски – грееше направо с тях. Знаеше и малко арамейски. И арабски езици знаеше, турски владееше перфектно. Даже направи един турско-български речник, който като се върнахме от евакуацията, го намерихме овъглен, вътре в желязната каса. Помня как само я отвори и ми вика: „Виж!..” Много му беше мъчно. Просто плака човекът за този труд... Аз също обичам турцизмите – те някакси дават цвят на речта. Сега, като гледам турските се¬риали: „Како!”, „Бате”...и др. такива обръщения, и се сещам, че майка ми не даваше и на слугините да й казват „како”. И един ден, беше вече на 97, уж с акъла си беше, ама от време на време изветряваше – изгубила се по улиците да търси на баща си къщата. А то един зид само беше останал от нея на „Аксаков”, ама тя тръгнала да я търси. Забелязали я, че се лута другарите милиционери и й рекли: „Какво търсиш, бабо?”. А тя се засегнала: „Аз не съм ви „бабо”, рекла - аз съм госпожа!” После ги питала защо я няма къщата и им предложила да я заведат в Княжево – там да търсят другите имоти, та най- накрая - в Трето районно. Там вече я питат дали има роднини и как се казват. И като чуват „Дъщеря ми е Стоянка Мутафова”, звънят на щерка ми: „Елате да приберете баба си!” Аз бях в провинцията - играех „Госпожа министершата” в Ямбол. Муки я прибира в 3 часа сутринта. Баба й, като я вижда, почва да й говори на френски пред милиционерите. А Муки въобще не знае френски. Качва я на едно такси и като слизат до нас, шофьорът понечил да си запали цигара, а мама му рекла с ужас в очите: „Моля ви, недейте – минирани сме!” – някаква травма от бомбарди¬ровките явно й беше останала. А с френския, така говореше и на Мария Статулова, като дойде да живее у нас – защо й се видя французойка, не знам. Мама й говори, а Мара мълчи като пукел, смях беше голям. Липсваха й приятелките на майка ми. Тя обичаше да ходи, да си гостуват. Накрая остана само съпругата на проф. Михалчев – двете се събираха. По едно време от скука развиваха теми по български на разни кандидат-студентки. Майка ми и по български, и по френски. Ей-така, без пари. Да се намира на работа. А беше чукнала деветдесетака вече. Но много артистична беше. А баща ми – още повече и от нея. И много речовит - все държеше речите в Народния театър за умрелите големци. /смях – б.а./ Аз бях много привързана към баща си – обожавах го направо. Той беше и много хубав мъж.

- Тъкмо получавате хубава работа – в Народния театър, за който мечтаят не само начинаещи, ами всички актьори, и заминавате за Чехия...

- За Чехия заминах от любов. Бях много влюбена в професора си, проф. Роснер, който по-късно ми стана съпруг. Той беше изключителна личност. Оженихме се в Чехия. А бях назначена в Народния вече. И това беше голям риск да замина. Като се върнах, вече бяха постъпили много добри актьори в театъра и аз отидох в Сатиричния. Като се омъжих за втори път, с мъжа ми живеехме на хотел в Прага – бях студентка втора година. Една сутрин се чука на вратата – гледаме, полицаи: „Вие сте арестувана!”, викат. Ние помислихме, че сигурно защото не знаят дали сме женени и взехме да им обясняваме, че сме семейна двойка. Обаче то било друго. Заведоха ни на една улица „Вартоломейска”, моля ти се – запомнила съм я като все едно е Вартоломеевата нощ. И като гледам – вътре най-добрите студенти. А той ни напортил един Киро Паяка, който хич не се учеше и му се подигравахме, че не може да отиде втора година студент. Все се оправдаваше, че руският му се опъвал: „Не разбирам, вика, такива като „кого нибудь”, „кто нибудь” - там вика все ме късат. А той беше много завистлив. Осем дни пътувахме Прага – София през Румъния. Стреляха по нас. На власт беше Запотоцки. Близо до Белене взеха да влизат с фенери по купетата. Хващат някого за ревера и го изваждат навън. Какъв ужас съм изживяла!.. Мъжът ми ме прегръщаше през цялото време. Като затвориха вратата, си отдъхнах. В момента, в който разбраха, че съм на Людмил Стоянов и Мария Грубешлиева снаха, все едно че не е имало нищо. Добре, ама ние бяхме решили да се връщаме в Прага. И Мери, свекърва ми, вика: „Ела да отидем при Вълко Червенков, да се оправят нещата напълно!” Отиваме ние, а аз си взех рецензиите – да му покажа с какво съм се занимавала. Понеже съм била наклеветена, че съм дружала с американци. А аз и до ден днешен не знам английски въобще, как да общувам с американци! Свекърва ми, преди да тръгнем към Червенков, ми вика: „Виж какво, издокарай се хубавичка, ама не прекалявай!” Червенков имаше едни очи - рентген. Разбра веднага, че не го лъжа. Аз му казах: „Другарю Червенков, вижте с какво съм се занимавала!..”, и изваждам рецензиите за постановките. И той натисна един звънец: „Да влезе еди-кой си!” Няма да му кажа името на тоя човек, ама влезе така – сгънат като японска гейша и по същия начин излезе - с гръб, и ръцете отпред – повече от раболепно. Червенков ме попита пак дали е вярно в каквото ме обвиняват, аз казах „не”, и това беше. Рецензиите обаче останаха там и повече не ги видях. Стана така, че всъщност останахме в България.

- В живота ви има доста превратности, интересни обрати...Показвате силен характер. Очевидно малодушието ви е чуждо и смело преценявате реалиите в живота. Някога поддавала ли сте се на женски слабости като вярата в предсказания?

- Често ме питат вярвам ли в предсказатели. И друг път съм казвала, че някакси изобщо на мен не може да ми гледат. По-скоро аз им гледам. Ама, както се правя на психо¬лог, така колко пъти ме прекарват!..Не съм хитра. Какви хора има, пробивни! И кариера правят с хитрост. Мене не ме бива в тая работа. И Ванга не ми позна. Според мен тя сигурно имаше някаква дарба, но то всеки има интуиция. Като бях млада, правих любовна магия на един човек – дадоха ми едни води, бошлаф работа. А как отидохме при Ванга - Цеца Гълъбова ме нави. „Айде, айде!..”, вика - посрещ нощ отидохме. Два часа само ми седяха захарчетата, в хотела. Помня, че валеше един страшен дъжд, направо премръзнахме. Ходихме да се посгреем в една кръчма. На мен нищо не ми позна Ванга. Като ме пита това вярно ли е, онова вярно ли е, аз викам „не”. Много я хвана яд: „Море, вика, да сте десет, па да ви гледам, па да ви гледам, а то що народ сте, бе. Айде, махайте се!”, и ни изгони. Но какво ми казаха от милицията, докато чаках. Говорих там с един главен човек и той ми каза: „Тя, вика, не че не познава винаги, познава. Има такава дарба, ама вика познава на първите десет, които идват от Македония, или от Сърбия. Те идват за болен. Ние всичко знаем и уведомяваме. По тоя начин, вика, тя обира акъла на всичко останало и те вече почват да разправят, че много познава!” Печелели са от нея, използвали са я по тоя начин. Въпреки че после, като се замислих, и на мене нещо ми позна. Беше казала за някакво премеждие, а то имаше нещо такова. Мъжът ми беше купил от чужбина един „Форд Таунус”, голям. И като се удря една едра кокошка в него – направо се разполовява. Могъл е да катастрофира наистина заради нея. По чудо му се размина¬ва. А Муки по същото време беше болна. Беше изяла три кутии сладолед, та за малко перитонит да направи! Не ис¬ках да тръгвам на турне, като ми е болно детето, едвам се оправих тогава – толкова лош период ми беше.

- Когато започнаха успехите и разбрахте, че вече сте много популярна, това направи ли ви суетна?

- Като малко момиче, както ти казах, бях суетна. Ама в какъв смисъл – как изглеждам външно. Иначе, не. Бог да прости, Георги Георгиев- Гец, много беше суетен – все искаше да го знаят, да го разпознават. На улицата, ако не го разпознаят, той на¬право страдаше. Викам му: ”Какво като не са те познали, бе!.. Голяма работа” Но той тежко го изживяваше. Искаше да бъде популярен. А пък аз, веднъж вървя по улицата и мъж и жена минават. Тя го сръга да ме погледне, а той вика: „Хм, много важно!” Така съм се смяла, ама с глас. Разправих го в театъра и Ники Бинев ми го „открадна” тоя епизод в „Наше село”. Рекох му: „Що крадеш, бе, това е моя история!”

- Веднъж казахте, че сте чувала как Йосиф Сърчаджиев се радва на малката Александра Сърчаджиева. Това е доста любопитно, предвид факта, че той я отхвърля публично като своя дъщеря...

- Йоско Сърчаджиев най-на¬пред я призна Александра. Шест месеца беше само: „На татко, на татко, на татко!..” И изведнъж го навиха. Има той едно Ани от жена си Райна. После Пепа спечели делото в съда – Доковска й беше адвокат, така – без пари. Пепа не даваше пари. Пуста Пепа, беше с голям чар – много я харесвах.

- Напоследък много нашумя вашата колежка Латинка Петрова – доста се снима в реклами...

- С Латина имаме много спомени, тя е много оправна по принцип. И много умна.
Открай време много четеше. А синът й беше много интересно дете. Като малък все искаше да лети в Космоса и един ден, както си седим, вика на майка си: Абе, мамо, я ми отвори люка на пералнята да вляза – искам да литна в Космоса!” С пералнята искаше да лети в Космоса. Латинка роди второто си дете, за да спаси брака си. Искаше да направи мъжа си, Джонга му викаше, велик певец. Той наистина имаше голям глас. Силен глас, тенор. „Аз, викаше Латинка, Джонгата ще го изкарам в „Скала”-та, там ще го изкарам на сцена!..” Накрая тръгнаха по халтура двамата, ама Латина винаги е била оправна – издействаше им добри хонорари. Една вечер, няма да забравя, бяхме заедно на морето в наш’та вила в Балчик. И Краси Спасов, режисьорът, нещо ядоса дъщеря ми. Че тя като му кресна: „Ти кой си бе?! Ако нещо се мислиш за голям режисьор, лъжеш се!” Леле-е-е, аз направо замръзнах. Бухнах се във водата, а Латина ми вика: „Излизай от тая преизподня, ма, къде си се завряла там!” Викам й: „Не мога, Латино, мене ме е срам. К’во му нагово¬ри Муката, не мога да го погледна тоя човек повече в очите! Ще взема да се удавя!..” „Глупости, ма, излизай оттам!” ми вика Латина. „Голяма работа!” По едно време гледам всички се качват по стаите, накрая остават навън само Рут Спасова – жена му, и той. Качваме се и ние и аз, като мисля, че той ще говори нещо на Рут за нас, залепвам се на ходила до стената на терасата и подслушвам. И Латина с мене. Как не паднахме отгоре им, не знам. А аз нищо не чувам, ще се пукна от напрежение. По едно време Латина ми вика: „Те се развеждат, ма – нищо не говорят за вас!” Така първи разбрахме за развода им.