Улица ”Далчев”

Обичам я като сянка, в която можеш да постоиш и пак да отидеш, където трябва или даже - където не мислиш да стигнеш. Обичах я с детската градина, която някога е била вила на царското семейство на Кобургите, с вековния бряст в края на имота, застанал там като гигантски щъркел, който не си отива никога. Обичах фризьорския техникум – с момичетата, които бръмчат наоколо, и с хората, които плахо влизат да се подстрижат евтино в учебния салон. Тръпнех от тих респект към японското посолство – бяло и спотаено. И с черна блестяща ограда, и с детска площадка до него, на която децата никнат като гъби след дъжд, дори когато не вали. А до японското посолство е дворът с къщата на художника. Идва ми да изпиша думата „художник” с главна буква или с четка да я нарисувам. Честно казано, не зная кой е той, но това, което е направил, е голяма картина. Двор от тиха и дълга трева с навес в дъното, с гараж, който прилича на мъх, с ограда от меко желязо, леко издало коремчето си напред, и с къща. С къща, която не стои, а си почива. С прозорци, които не гледат, а светят. С ателие, което само се предчувства. И с всичко, което прави от къщата къща на художник.

В края на улица „Далчев” беше фабриката за спортни стоки. Като си помислиш само, че вървиш по улица, в края на която можеш да намериш маратонки и тениска, и ти идва да хвръкнеш.

А сега? О, не ми ги разправяйте тия, че всичко тече и всичко се променя! Не ми ги разправяйте тия, че не можеш да се окъпеш два пъти в една и съща река или в случая - да минеш по една и съща улица. Не ми ги разправяйте тия! Аз не искам да е така! Искам си стъпките под дърветата на улица „Далчев”. Искам си сянката, искам си чинарите, които се събличат чисто голи, които хвърлят кората си и дрехите си по тротоара и не им пука. На мястото на фабриката сега се е емнал голям частен затворен жилищен комплекс, собственост на голям богат човек с просветваща брилянтинена коса. Аз не познавам хората, които живеят в този затворен оазис. Те сигурно са добри понякога. Обградили са се с аптеки, с банки, с ресторанти, с фитнес салони, със сладоледени къщи и магазини за домашни любимци, но аз никога не ги виждам тези хора. Не ги знам кои са. Само от време на време чувам как се къпят в затворените си басейни, как пеят люлките на затворените им детски градини, как дишат с големите си гърди бодигардовете от големия им и затворен свят. А те сигурно са много добри понякога.

А къщата на художника я купиха чужденци. Сигурно са прекрасни, подредени и умни същества. Сигурно. Те нищо не пипнаха от двора и къщата, нищо не промениха. Само сложиха шест гипсови фигури - два лъва и четири шишарки. Два гипсови лъва пред входната врата и четири гипсови шишарки на оградата. И къщата, къщата на художника я няма! Посолството на изгряващото слънце си сложи тел – бодлива тел по оградата, много бодлива тел и се чудя как слънцето още не си е уболо пръстите. Във фризьорския техникум вместо да продължат просто да бъдат млади и красиви и да подстригват, станали патриоти. Спуснали в двора на училището черешово топче с пушка, пистолет и байрак. И на мене ми се стъмни от прически и от патриотизъм. И работят, представете си, тези мили деца от фризьорския техникум по международната програма „Леонардо да Винчи”. Как съчетават Боримечката с Леонардо да Винчи, не е ясно! А по-надолу, в бившата детска градина, наследниците на Кобургите построиха блокове за царедворци – бивши министри, банкери и стилисти. И фонтанчета, фонтанчета с цветни камъчета в двора. И брястът започна да се свива като изплашено малко дете, а е вековен бряст. И сигурно след някой друг ден ще прескочи оградата и ще изчезне.

Аз живея на улица „Чехов” – дълга, много дълга улица, която се пресича с „Далчев”. Но аз вече все по-трудно се пресичам с „Далчев”. Защото много обичам улицата с чинарите и сенките, под които вървеше някога моята любов.

Николай Милчев