Завръща ли се Хънтингтън?

Кои са били тези жени, не става ясно. Те не се представят, мълчат, не отговарят на въпроси. На по-задните редове някои от тях държат бебета в ръцете си. Единствено репортерки са допуснати на „демонстрацията“, но са държани отделно от „жените за пример“. Почти никой от журналистите в Афганистан не е виждал подобни („традиционни“) облекла. Мнозина за първи път научават как комбинацията от „никаб“ (огромната черна бурка) се съчетава със „ситар“ (тъкан, покриваща очите и все пак пропускаща някаква светлина, която при дълго носене може да увреди зрението).

Тази брутална демонстрация стъписва не по-малко от разтърсващите кадри, свързани с отчаяните хора, тълпящи се на международното летище в Кабул в опит да напуснат страната. Всичко това е знак за заличаването на постигнатото досега от западния свят в Афганистан с цената на огромни усилия и много жертви. Равносметката е горчива и болезнена, но пък изисква съответните изводи.

* * *

И човек няма как да не се сети за някои основни положения от книгата на харвардския професор Самюъл Хънтинтгтън „Сблъсъкът на цивилизациите“ (излязла през 1996 г. и преведена на български чак през 2009 г.). Оспорвана или обявявана за „настолно четиво“, тази книга по някакъв начин трасира меандрите пред задаващия се XXI в. след атентатите от 2001 г. и бе реплика на версията на Франсис Фукуяма за „край на историята“, според която западната демокрация е просто обречена на успех.

В „Сблъсъкът на цивилизациите“ Хънтингтън изцяло отхвърля подобна „телеология на историята“ (че земният рай вече настъпва, а технологичният прогрес го гарантира). Той настоява, че ситуацията на глобален конфликт след края на Студената война ще намери израз в стари „цивилизационни деления“. Известни впрочем още от прочутата книга на Шпенглер „Залезът на Запада“ (1918–1922 г.), който по сходен начин разгръща своята „морфология на културите“. Самият термин „сблъсък“ обаче не идва пряко от Шпенглер, а от работите на френския ислямолог Луи Масиньон, който още през 20-те години на ХХ в. предрича неизбежността на конфликта между „западния“ и „ислямския“ свят. И не друг, а Албер Камю го подема на свой ред в един свой текст за „Алжирския въпрос“ от 1946 г.

Ала не това е най-важното. В книгата си Хънтингтън очертава до болка познатите граници на отделните цивилизации (западна, ислямска, японска, индуистка, африканска и т.н.), обръщайки особено внимание на експанзията на исляма (още преди атентатите срещу кулите близнаци от 2001 г.).

Според него „сблъсъкът на цивилизациите“ е и „подтикът“ за разгръщането на историята, а тъй като със своя демографски взрив границите на мюсюлманския свят се разтварят, то това (в съчетание с консервативното ядро на исляма) със сигурност ще е в основата на бъдещето „стълкновение“.

От друга страна, днешният свят става все по-малък. Интензивните въздушни комуникации и новите технологии засилват контактите между отделните „цивилизации“ и техните „културни ядра“, което може да предизвика ползотворни взаимодействия, но може и да доведе до изострени културни конфликти в бъдещето (терористични атаки и нови войни).

Оттук и основното предупреждение, което Хънтингтън отправя към „западната цивилизация“. И то е: нека Западът, достигнал пика на своето културно, технологично и цивилизационно развитие, да не се самоопиянява. Да не забравя, че цивилизациите се отличават една от друга не само по език, култура, традиции и най-главното – по религиите си. Но и по идентичностите си, формирали се с векове, които са в основата им и няма как да изчезнат изведнъж.

Съответно „взаимодействията между цивилизациите“ трябва да се мислят като нещо сложно и дълготрайно, изискващо много внимание и много усилия, ако искаме да установим „по-траен мир“. И винаги би трябвало да си даваме сметка, че ще останат културни и цивилизационни „ядра“, които проектират Запада като „враг“, тоест не се поддават на промяна в тази насока.

В тезата на Самюъл Хънтингтън такова „основно ядро“ е „светът на исляма“, който ще продължи да противостои на „Западния свят“. И съответно историята на XXI в. ще е бременна с конфликти, с локални войни, с тероризъм. Накратко, границите на този „противостоящ свят“ често ще бъдат очертани с „потоци от кръв“ (теза на Хънтингтън от една негова статия във „Форийн Аферс“, която му навлича вълна от критики).

И за да сме честни, нека кажем, че през последните десетилетия (Хънтингтън си отиде през 2008 г.), той бе атакуван от всевъзможни посоки. Едуард Саид (прочутият автор на „Ориентализмът“) написа през 2004 г., че Хънтингтън само „претопля манджата“ на овехтели геополитически визии и определи теорията му като „сблъсък на невежеството“. Нещо повече, дори съзря у него „коварен и несъзнаван расизъм, пародия на хитлеристката наука, насочен днес срещу арабите и мюсюлманите“. А друг голям изследовател на глобалния свят – Амартия Сен – се зае да докаже, че „западната цивилизация изобщо не е някакво изключение, че демокрацията и консенсусът, който тя предполага, не са неща, непостижими за мюсюлманския свят“. Ето защо и възприемането на всички тези граници и различия като неизменни би било сериозна грешка.

Да, аргументите са ясни и много бихме искали да се съгласим с тях.

Ала сега пред очите ни се срива цялото усилие, което Западът извърши в Афганистан – виждаме краха на „демократичните институции“ в страната и пълното заличаване на всички политики, свързани с човешките права.

„Падането на Кабул“ бе мълниеносно. Да не говорим за скоростта, с която талибаните превзеха целия Афганистан, щом оттам започнаха да се изтеглят американските и европейските военни части. Както и за огромните инвестиции в „демокрацията в Афганистан“, достигнали от американска страна до около 200 млрд. долара, към които се добавят и милиардите, вложени от европейците. Става ясно, че всичко, градено от Запада цели двайсет години, е било строеж от карти за игра, духнати от вятъра при първото стълкновение.

Особено показателен в тази връзка е коментарът на президента Джо Байдън, който заяви в прав текст: ако афганистанците не са готови да се сражават, ние не трябва да изпращаме децата си там, за да умират. И добави: десет години по-рано или по-късно, това нищо не променя!

Излиза, че е имало свръхнадценяване на модела на Запада, което до голяма степен реабилитира „теорията на Хънтингтън“ за „несводимостта на културните идентичности“.

Предстои да видим обаче ще се сбъднат ли и някои други прогнози на покойния харвардски геополитик.

Например тази, че в противостоенето срещу Запада ще се формира траен съюз между мюсюлманския свят и Китай (основан тъкмо на неприемането на „западните ценности“ и най-вече на политиката на човешките права). Има над какво да се замислим.

Или теорията му за „колебаещите се цивилизации“ (Русия, Япония, Индия), според която именно Русия, бидейки подвластна на заплахата на „арабския свят“, ще е принудена да търси краткосрочни съюзи с Иран и Турция.

* * *

В „афганистанския случай“ обаче има и още едно важно обстоятелство, един особен реванш на географията над историята. Към тази идея ме насочиха анализите на френския географ Фабрис Бланш, известен специалист по Близкия Изток, които прочетох наскоро.

Защо именно Афганистан се оказа костеливия орех на „цивилизационния сблъсък“?

Включително поради географската си специфика. Става дума за страна, състояща се от големи планински местности, отделени от пропасти и малки „проходи“ между тях. Неслучайно тук са спирали армиите на всички големи империи в историята (от Александър Македонски, през Британската империя, та до СССР). Този „раздробен пейзаж“ има своя корелат и в етническо отношение (сякаш възпроизвеждайки теорията на Хънтингтън): в отделните „области“ се формират мнозинства от пущуни, узбеки, таджики и други, които трудно комуникират помежду си днес, а и в миналото. Етносите са подразделят на племена и кланове, което прави картината на конфликта още по-пъстра.

Племената съхраняват специфичните си идентичности, удържайки територията си, а това прави работата на терен още по-важна и задължителна.

Дали релефът обяснява всичко? Разбира се, че не. Ала все пак разликата с Ирак е очевидна – там американската армия безпрепятствено премина с танковете си по големите долини в страната. Въпреки това проблемите и там продължават, а и се умножават. Обяснението? Западният свят се сблъска с култура, която трудно разбира.

Същото се случи и в Афганистан. Страната видимо се демократизира и промени: човешки права, равноправие на жени и мъже, зад което обаче явно продължи да се крие традиционният племенен и кланов консерватизъм. Със задна дата анализатори са принудени да признаят, че навремето СССР (при Бабрак Кармал и Наджибула) е искал да постигне приблизително същото (но по комунистически начин) и се провали. Сега западният свят също претърпя неуспех.

Най-впечатляващото за мен от теренните проучвания на Фабрис Бланш е разказът му как „западният модел“ се е налагал като „готова матрица“ в Афганистан, без изобщо да отчита спецификите на племенните структури и културните различия.

Промяната на модела се е извършвала предимно „отгоре“ – чрез неправителствени организации, щедро финансирани, за да могат да изградят „граждански мрежи“ в афганистанското общество. И те изникват, развиват се, пишат проекти и предоставят отчети. Вървят обучителни програми, инициативи, създават се „нови елити“ по западен образец.

Анализът на Фабрис Бланш още преди години показва, че „промяната“ обаче обхваща твърде малък сегмент в обществото; тя е концентрирана в големите градове и почти не засяга „ядрата“ на племенните и клановите структури, основополагащи за страната. Не прониква в техните „племенни съвети“ и в автентичните им структури, които гледат на всичко случващо се с лошо око.

Ала тази истина не изплува на повърхността. Новите афганистански елити, които обхващат доста ограничен брой лица, продължават да пишат съответните проекти и да отчитат „добри резултати“, от които зависи по нататъшното им финансиране, а и оцеляване. Съответно западните дипломати на място, които постепенно осъзнават истината, също нямат интерес да изпращат отрицателни доклади, които не биха се приели добре от висшестоящите и по-скоро биха задържали кариерното им развитие.

Така Западът и най-вече САЩ постепенно заживяват в „клопката на отражението“, в онова, което биха искали да видят в своето геополитическо огледало.

И щом американската армия получава заповед да се изтегли, всичко градено дотук се разпилява като мираж. Да, в Афганистан са създадени и „демократични мрежи“ и най-вероятно именно това са хората, които бягаха в паника и искаха да се качат на самолетите в международното летище на Кабул. Да, за тези две десетилетия има известна промяна сред жените в страната, някои от които продължават да протестират или се снимат незабулени в социалните мрежи. Ала явно не е достигната онази „критична маса“, способна да възпре завръщането на талибаните.

И тук пак се връщаме към теорията на Хънтингтън за „сблъсъка“, според която щом „демокрацията“ прекрачи разделителните линии на „цивилизационните конфликти“, тя трябва да е готова и за ответната „вълна на остра враждебност“.

Ала войната, която днес Западът е склонен да води, е най-вече „война 2.0“: тя е насочвана от сателити, води се чрез анализи на социалните мрежи. Ала изглежда, че талибаните, както пише Фабрис Бланш, не ползват туитър.

Тони Николов, Портал за култура, изкество и общество