Непротивоезиконствувате лствувайте!

Профeсор д-р Стефан Брезински е дългогодишен преподавател в Софийския университет „Свети Климент Охридски”. Чете лекции по синтаксис на студентите от специалност „Българска филология”, води курс по журналистическа стилистика на специалностите „Журналистика” и „Връзки с обществеността” във Факултета по журналистика и масови комуникации. Автор е на 14 книги, между които „Български синтаксис”, „Журналистическа стилистика”, „Езикова култура“, „Синтаксис и стилистика“, както и на редица монографии. Понастоящем професор Брезински води рубриката „Час на гласния” в седмичния вестник „Торнадо”. В нея два пъти месечно той прави безпощаден и точен анализ на езика на медиите и публичните личности.


То аслъ у нас например люде с фамилия Иванов или Петров, или Георгиев с лопата да ги ринеш. Не е като оня испанец, гдето си нанизал ПОРЕДИЦА ОТ 16 (!) ИМЕНА – Споменава го д-р Филипов. Ето тези имена, които няма как да повтори друг испанец: Пабло Диего Хосе Сантиаго (Сангяго) Франциско де Паула Хуан Непомусено Криспин Криспиано де ла Сантисима Тринидад Руис Бласко Пикасо и Лопес... 16 имена!... А то да били на... Пикасо! И толкоз – че кой не го знае? Само че когато пък се разчита само на едното красно име, стават пак гафове.

Говорител на правителството на европейска държава объркал Осама с Обама и рекъл: „Обама е виновен за избиването на хиляди невинни”. Демек ето докъде води една „невинна” буквена грешчица – Осама, Обама – дребна грешка, коректурна... Абе, дребна, дребна, ама навремето един вестник поддържаше рубричка „Ситни, дребни като камилчета”. Голяма истина се крие във всяка буквичка, няма спор! Камилчета, а? Как ли ще псува на немски този правителствен говорител и буквичката, и пустите им имена, ако вече не е изгърмял...

Ей затова нашите хора много ОБИЧАТ ДА ЛЕПЯТ ПРЯКОРИ Чуйте една случка от Златарица, гдето е пълно с чудновати прозвища (сиреч еднословни имена на хора):
Идват от Търново някакви проверители и питат старците-философи в кафенето на Лачка:
- Търсим Иван Памукчиев.
- Те са седем Ивановци, кой от тях?
(Вярно, в селото – сега град, де! – има 7 фамилии Памукчиевци).
- Иван Крумов Памукчиев.
- Тези са трима...
- Викат му Пичигото.
- Че така кажете бе, да ви разбере цял свят!

А прякорът на този Иван дошъл от друга случка. Като ученик във второ-трето отделение (навремето) Иванчо все закъснявал. Учителят Дурчев се ядосал веднъж, че му пречи, като се промъква пак по средата на часа и изрекъл сакралното определение: „Абе вари го, печи го – все същия...” И хоп – прякоръг Пичигото се родил и ЗАЛЕПНАЛ КАТО ГЕРБОВА МАРКА Ама върши полезна работа за бърза реализация на комуникационната верига (тъй казват в стилистиката).
Щото пък, когато се пише или говори с много думи, било зле за психиката. Та немски учени с титли „психолингвисти” изпотарашили няколко хиляди съчинения и открили закономерности: Ако едно изречение надхвърли 13 думи (за немския език иде реч), реципиентите (демек читатели или слушатели) забравят главната му информация. 13 думи за германско изречение сигурно са много нещо, че там има такива чудовища с по 5-6 съединени думи в една – само 3 са в Batalinosgeschichtscreiber (батальон+история+пише – „батальонен историкоописател”).

Да не ви измъчваме с Hippopotomonstrosesquippedaliophobia, което е нашенско „страх от дълги думи”. Нас например ни беше страх да изречем палавото име на исландския вулкан Ейяфятлайокутл – особено в края му – това тл...
А понеже ние си имаме бая думички като а, бе, в, го, да, не, па, та, че и, с, чак до я – бихме могли да отпуснем квотата на немските психолингвисти и ДА СИ ПОБЪЛГАРИМ НАШЕНСКАТА КВОТА - много си ни бива в побългаряването, нали? Хайде, от нас да мине! – да кажем до 23 думи в изречение. Някому от пишещите братя пак не му стигат. Ето как ни подкрепя един мастит автор от седмичника „Галерия”, който ни поднася... само 72 думи! (Има вътре и три имена – съзнателно ги довеждаме до 3 букви, но те не са броени за членове на изречението, защото са!): „По парадокс и закономерна ирония на бившия министър Ц. ще му се размине, а моментното удовлетворение, което някой редови български данъкоплатец е изпитал, докато си е пиел ракията и е гледал телевизора в осем вечерта, ще си остане именно моментно удовлетворение, а въпросният данъкоплатец, както и стотици хиляди като него – прецакани с парите, които са давали и за Българската армия и които са потънали в различни схеми, организирани от хора като на Н.Ц.”

(Да не навлизаме в синтактико-стилистичен анализ, за да се види колко подчинени изречения са навървени и с колко подчинителни съюзи, „което, докато, както, които, и пак които”).  Читателю драги, запомни ли главното на това съобщение? Парадоксът и закономерната ирония? Ракията пред телевизора? Парите за армията? Схемите за потъването им? Организаторите? – поне пет важни факта, биха били обособени в отделни изречения. Ама не...

Политическата словесност – думи много, мисли малко! – написа го Г. Данаилов. Друг пък (той чужденец, макар да го привежда нашият д-р Филипов) се изтупал с цели 126 думи в едно изречение! Как да ви го цитирам, мили читатели! Де го толкоз място... Ами вервайте ми! Та тоя чужденец Луи Фердинанд Селин ме заблуди, че може да е немец, а не е прочел изследването на своите сънародници психолингвисти, та щях да го наругая. Но сега само го квалифицирам като върл лаладжия. И ще му противопоставя ДРУГА ЕДНА СЛУЧКА Моят приятел Гошо Станимиров, печен годечки шоп, посрещаше всеки новопознат с въпроса: „Кажи какво казва шоп с „я’-я-я’-я”. И доволен обяснява как един успешно обяздил млада луда кобилка и се хвалел в кръчмата със суперкратката фраза. Значела: „Аз я яхах!” Е те това се дума езикова икономия!
И понеже е време да икономисваме и ние, па и „Часът на гласния” пак не ни стигна, за другия път ми напомнете да ви поднеса едно много кратко разказче от хумориста Марк Твен – за чудесата на немските езикови възможности. Може да го е измислил, но е приятно за четене.

Проф. д-р. Стефан Брезински