Симеон Гаспаров, Чикаго


 


Ако емоциите са
синоним за хърватите, както отбеляза  в. "Ютарни
лист" в статията си по повод драматичното отпадане на футболния
отбор на страната от Турция по време
на Европийското по футбол в Австрия, то комплексарството би трябвало да е синоним
на нас, българите.


И това най-ясно
пролича при гостуването на българския национален волейболен отбор в Чикаго,
където около 6000 български имигранти се опитаха трайно да развалят това, което
волейболистите ни на подиума героически се опитваха да изградят, а именно -
българския облик.  Обликът на една малка,
изстрадала много, но същевременно добра страна, която освен че е дала едни от
най-корумпираните политици в Европа, е дала също и едни от най-великите и
достойни за уважение хора в света.


За жалост обаче,
това нито се видя, нито се разбра в Сиърс Сентър. Но се видя и разбра нещо
друго - видя се и се разбра колко е голяма и дълбока разликата между "Proud
to be American" и  "Proud
to be Bulgarian"! (Горд да бъда американец! Горд да бъда българин!- б. а.)


Видя се от
американците, които пристигнаха със семействата си, видя се от учениците от
близките в района училища, които присъстваха на двубоя, видя се и от младите
спортисти от местните американски спортни отбори, които дойдоха, да гледат, да
се учат, но и да се насладят на един спектакъл, изнесен от два от най-добрите
отбора в света на волейбола - българският и американският. За жалост, хората
видяха нещо, което надмина очакванията им, но в обратната посока. 


И то не дойде от
блестящото шоу под опънатата волейболна мрежа, а от истеричните балкански
крясъци и магарии по трибуните, където бяха българските имигранти, които в
старанието си да се направят на баш българи, се направиха на баш бай ганьовци -
побратими на безсмъртния Алеков герой, който освен из Европата, но и тук, из
Чикаго се е подвизавал.


fen_s_baraban.jpgБлизо двата часа
и половина, докато течеше срещата в съботната вечер между двата отбора, китка
от вечните и неповторими хитове от златния фонд на българските футболни фенове
бе изпълнена по достойнство от българските имигранти, дошли в Сиърс Сентър край
Чикаго. Като се започна от "Победа и пак победа, ние пеем само за победа",
премина се през  "Българи - юнаци", "Кой
сега е номер 1" и т.н., та се стигна до вечния и безсмъртен български евъргрийн
"А съдията, а съдията, а съдията - педераст!".


До тук всичко бе
ОК, ако не стана едно нещо, което накара на готините хора да им стане кофти, а
на кофтите - гот. Като при определението, което Теди Москов дава за разликата
между блуса и чалгата. Това нещо започна, когато засвириха американския химн и
когато близо 6000 БГ имигранти мощнтно го освиркаха, овикаха и опсуваха (но на
български, бабаитлъкът не им стигна, да го кажат на английски!). Това нещо продължи
през цялата вечер и се изразяваше в маниакално викане, крещене, подлудяващо
надуване на полицейски свирки и неспирно блъскане на тъпани и тарамбуки.


Не смешно, а
много трагично, беше всичко това - това, което показахме на американците,
защото от "дълбината на балканските ни души" изплуваха мътилката и катранът,
таени дълбоко в нас. Има една дума - нарича се „патриотизъм". Има и друга - „патриотарство".
В какво се различават ли? В избиването на комплекса за малоценност на тема
родолюбие, който нашите го показаха в залата по трибуните.


Защото тези,
които най-много си драха гърлата и се правеха на българи-патриоти, са напуснали
България доброволно, не насила и ако искат да помагат на държавата си, могат да
се приберат и да работят там, а не да се правят на герои от „Опълченците на
Шипка" из Чикаго - това просто не беше нужно. Защото в театралниченето си да се
направят на "великите българи", сториха така, че всички в залата да ни намразят
и да ни гледат с презрение.


И какво провокира
тази истерия срещу янките, така и не се разбра. Американският говорител в
залата, за да покаже гостоприемството на хората към нас, българите, дори подканваше
в най-тежките минути, не американския, а нашия, българския отбор с кънтящото от
тонколоните  "Бюлгари юнаци!" и "Аййдиии нащтиии!"
. (Това последното се получи, не защото
човекът беше учил български в районите около Пловдивско, ами защото му бяха
написали "Айде наште" на латиница, та шпикера си четеше нашето "е" като на
английски, което си е "и".) 


За жалост, едно
стана ясно в съботната вечер по трибуните на Сиърс Сентър, освен че държавата
ни се чалгализира, вече ни се е чалгализирала и имиграцията. А не бяхме такива,
мама му стара, поне тук в Чикаго.


Иска ми се да кажа
нещо на всички БГ фенове, които бяха в залата край Чикаго. Ако България един
ден, дай Боже, стане световна сила и дойдат имигранти от Буркина Фасо например
да живеят и да работят там, и отборът на Буркина Фасо, играе с нашите волейбол
в турнир в България, как ли ще отреагират българите тогава, ако в българската
зала имигрантите, дошли да си вадят хляба и да търсят щастието си в България от
далечна и непозната Буркина Фасо, започнат да освиркват българския химн и всеки
път, когато българите пипнат топката, бясно да удрят тъпани и надуват
полицейски свирки, за да пречат на тима на страната, в която са дошли, да си
играе играта? А освен това - и да плашат кротките българските семейства и
хлапета, дошли да видят и да се порадват на двата майсторски отбори. Как ще отреагирате
тогава, скъпи мои братя българи? Майка им жална на неблагодарнте имигранти от
Буркина Фасо, дръзнали да хулят България, нали?


Има и още нещо,
което показва колко ниско паднахме и като имигранти, и като българи, което няма
как да го подмина.


Чикаго е
единственият град, извън пределите на България, в който 3-ти март се празнува
официално и българското знаме се издига пред кметството на града. Гражданите на
Чикаго правят това от благодарност и уважение към нас, българите и към страната,
от която идваме. В Сиърс Сентър Арена, по време на мача между националите на
САЩ и България по волейбол, ние показахме какво значи българската „толерантност"
и „благодарност".