Но ако за нашите предци Видовден е бил преди всичко ден на съд и възмездие, за съвременния човек той може да бъде прочетен и по друг начин – като ден на прозрение и честен поглед към самите нас.

И може би именно тук се крие най-неудобният въпрос: какъв е българският Видовден?

Историческият корен на празника ни отвежда към Косово поле – грандиозна, героична, но в крайна сметка загубена битка, която векове наред подхранва специфичен балкански фатализъм. От нея се ражда и един устойчив модел на мислене.  Убеждението, че съдбата на народите и на отделния човек се решава някъде другаде: от историята, от великите сили, от обстоятелствата или от нечия чужда воля.

Този манталитет ни поставя в удобната, но опасна роля на жертвата. Свикнали сме да обвиняваме за неслучилия се живот държавата, политиците, геополитиката, „материала“, съседите или просто лошия късмет. Изречението „от мен нищо не зависи“ постепенно се е превърнало в национално оправдание, което ни освобождава от неудобния въпрос за собствената ни отговорност.

Затова и българското общество непрекъснато чака своя Спасител – нов политически месия, който за 800 дни, с магическа пръчка или с няколко гръмки обещания да подреди хаоса вместо нас. А ние оставаме отстрани – критични, възмутени, но и удобно дистанцирани зрители на собствения си живот.

Истинският, зрял Видовден за България настъпва едва когато тази илюзия окончателно се разпадне. Това е моментът на радикална честност към самите себе си. Болезненото, но освобождаващо осъзнаване, че абстрактното понятие „държавата“ е отражение на милиони всекидневни избори, включително и нашите.

Държавата не е някакво далечно и безлично чудовище. Тя е гласът, който не сме дали на изборите, защото „всички са маскари“. Тя е боклукът, който сме подминали, защото „не е наша работа“. Тя е разбитата плочка пред блока, за която години наред чакаме някой друг да поеме инициативата. Тя е рушащото се училище, за което се сещаме едва когато собственото ни дете прекрачи прага му. Тя е институцията, която критикуваме всеки ден, но в която търсим връзки, когато проблемът стане личен.

Когато осъзнаем, че състоянието на входа ни, на улицата ни, на образованието, здравеопазването и институциите е пряко отражение на нашата активност или пасивност, тогава настъпва истинският Видовден. Маските падат. Изчезва удобното разделение между „ние“ и „те“, между „народа“ и „държавата“.

Тогава разбираме, че да бъдеш гражданин не означава само да се възмущаваш във Facebook, да споделяш гневни публикации или да проклинаш поредното правителство. Означава да приемеш, че демокрацията е ежедневен ангажимент и че всяко бездействие също е избор, който има цена.

Сметката винаги пристига


В крайна сметка Видовден не е страшна присъда и не е апокалиптична заплаха. Той е денят на равносметката – напомняне, че в обществото, както и в живота, няма безплатни решения и няма последствия, които могат да бъдат отлагани безкрайно.

Животът на кредит – екологичен, морален, институционален или политически – неизменно завършва по един и същи начин: сметката пристига и някой трябва да я плати.

Ако днес пренебрегваме корупцията, утре плащаме с недоверие към институциите. Ако днес пренебрегваме образованието, утре плащаме с липса на перспектива. Ако днес приемаме безразлично разрухата около нас, утре плащаме с усещането, че живеем в общество, което не работи. Ако днес се отказваме от участие в обществения живот, утре плащаме с чувството, че решенията винаги се вземат вместо нас.

Затова истинското предизвикателство пред съвременна България не е да чака своя Видовден с надеждата, че той най-после ще накаже „лошите“. Защото има и една по-неудобна истина.

Когато дойде денят на равносметката, може да няма кого да обвиним.

Тогава ще трябва да признаем, че държавата не е някой друг. Че институциите не са съществували отделно от нас. Че безразличието също е действие, а пасивността също има последствия.

Най-важният Видовден не настъпва на календарна дата. Той идва в момента, в който спрем да питаме: „Кой е виновен?“ и започнем да се питаме: „Какво зависи от мен?“.

Защото, когато дойде Видовден, в огледалото най-често виждаме себе си.