Руските тийнейджъри "скриха топката" на нашите

Ju_16

Сред най–хубавите преимущества на школския живот са пътуванията на разменни начала в чужди страни. По този начин наскоро имах изключителната възможност да посетя една огромна страна и да опозная културата и хората на Русия и по–точно на Москва. Всеобщото мнение, че руснаците са топли, дружелюбни и гостроприемни хора, се потвърди още със стъпването ми на руска земя. Приемат ли те обаче у дома си, при положение, че за тях си абсолютно непознат, се уверяваш допълнително, че руснаците не са просто мили, а стават изцяло отдадени на госта.

Точно така успях да опозная и техния живот, и този на нашите връстници там. Да отидеш на обмен не означава само да ядеш, пиеш и спиш при приемното семейство, но и да общуваш и да се интересуваш от тези хора. Така неусетно започваш да чувстваш, че едно съвършенно непознато и чуждо семейство те е заобичало и приело изцяло. На това сякаш са способни само и единствено руснаците.

Живеейки една седмица при тях, посещавайки едно на пръв поглед съвсем обикновено училище, общувайки непрекъснато, събрах купища впечатления и, разбира се, волю или неволя направих дузина сравнения между нашите и техните деца.



Най–напред обаче - поглед към тяхното училище и училищен живот. Първата ни обиколката из сградата продължи повече от час; с огромно учудване и захлас ние, българските ученици, се удивлявахме от едно съвсем стандартно руско даскало (сигурно отстрани сме изглеждали доста смешно в техните очи, но наистина имаше защо). Причината е, че там навсякъде цари ред и организация, неща, които по принцип не би трябвало да учудват. Без да искам, започнах веднага да правя съпоставки и се оказа, че като материална база техните училища са на светлинни години пред нашите – те имат скромните три библиотеки (една, от които е само с чуждестранна литература); стая за литературни четения, която е сякаш в стил 19 век (тази стая е предназначена за самите деца – ако някое от тях е написало я стихотворение, я разказ или нещо подобно, се организира ден на четенето и той се провежда именно в тази невероятна стая, а това се случва доста често); огромна бална зала (в която се правят купони, дискотеки, изнасят се представления); огромен салон за спорт (абсолютно НЕнаподобяващ на нашите); музей, където се съхраняват подаръци за самото училище и вещи, свързани с историята му; огромен стол, където ВСЕКИ ден в определени часове определени класове се събират за БЕЗплатна обилна закуска и чай; кабинет по готварство; и не на последно място: огромна стая, предназначена за презентации (с цялата нужна апаратура и техника), които предварително са уговорени и определени, така че да не се получават застъпвания. Естествено, за да може такова училище да не се порути, макар вече да съм убедена, че на това, за жалост, са способни само българските деца, е било нужно да се измисли, как да се поддържа и чистотата. Най–основното правило, което всички безусловно спазват, е това да не се влиза и ходи из училището с обувките, с които се движиш навън, тоест руските младежи си носят допълнителен чифт леки обувки и в гардеробната се преобуват. Тук идва и въпросът: а не може ли някой да задигне нечии обувки? Отговорът моментално е: не, защото веднъж влезеш ли в училището, после няма излизане – сутрин децата започват в 8:30, закъснелите ги изчакват до 9 най–късно, след което училището се заключва и никой не излиза навън до приключване на последния час. За това са назначени строги, смръщени портиерки. С това се решават и доста други проблеми, като това учениците да не пушат или поне не в района на даскалото (наказанията са доста сериозни), или пък да не пият по биричка в голямото; неща, които за нашето старо българско школо са доста обикновени, та дори и негласно разрешени– в повечето ни училища има места в самия вътрешен двор за пушене, известни като карето за пушачи... А учителите си ги виждат и знаят, но това сякаш не им пречи особено...

След обиколката из т.нар. квартално руско училище, все повече ме тормози мисълта какво точно ще им покажем на тези деца, като дойдат в нашето – може би някоя порутена класна стая по биология, в която препарирана жаба е хванала мухъл или пък голия физкултурен салон, в който с мъка се побират има–няма 15–20 препотени „спортисти”, а може би смърдящите тоалетни.. хмм.. мисля, че най–силно гостите ни ще се впечатлят от безъбите, изрусени, тромави, застаряващи циганки с метли, които се водят за чистачки...

Впечатляващи бяха и часовете, на които станахме свидетели – спокойни, добре организирани, някои доста забавни. Единствено, може би не бихме им отстъпили в чуждите езици и по–точно в начина, по който ние ги учим и говорим. Вярно е, че те не залягат върху тях толкова интензивно, но дори и след 2–3 години обучение, произношението им е доста шокиращо. Английският им се получава твърде дървен, а за немския да не говорим, там положението е направо комично, що се отнася до изговарянето на думите. Дори ни се случи да чуем и тяхна преподавателка, която беше далеч от правилното произношение. Но все пак за тях не е толкова фатално, колкото за нас, ако не знаят по 2–3 чужди езика. Техният се води международен, друг е въпросът колко души по света го говорят. Но имперското самочувствие явно си е казало думата. Тук обаче ще ударя една четка и на нас – на българите наистина никой не им отстъпва, щом става дума за сериозно изучаване на езици. Е, поне това...

Друго, което много занимава руските ученици, независимо от възрастта им, са театралните пиески и постановки – само за една седмица, в която бяхме в Москва, гледахме три, коя от коя по–интересни и забавни. Декори, костюми, реплики – всичко си подготвят самите ученици, собственоръчно. Това, за съжаление, не е практика в българското училище. Е, в училищата в България има театрални трупи, но поставянето на пиеси е голяма рядкост, пък и в тях участват точно определени хора, докато при русначетата всички възрастови групи могат да се включат, като организацията и изпълнението са им най–силните страни.

А сега и за самите деца, от които останах най–смаяна. Лично аз бях настанена при едно 12–годишно момиче, което разсъждаваше и беше толкова талантливо, сякаш е зряла и вече преуспяла жена. Това дете събра очите на всички ни, талантите му извираха от всякъде – свиреше невероятно на пиано, беше изключително артистично, притежаваше ангелски глас. На изпращането ни, когато се разделяхме с цялата руска група, със семействата и учителите, тя ни изпя на руски една песен – „Детство” и трогна всички до сълзи... Но не само тя, абсолютно във всяко едно от децата, които участваха в обмена имаше някакъв талант, по нещо, което да ги отличава от останалите. Невероятно забавни, интелигиентни същества, които те приемат така, сякаш цял живот сте били приятели. Дори един следобед може да обогати и зарадва за дълго време напред. А най–съществената разлика, която всички установихме, е в отношението им към чужденците. Признахме си, че, ако ние бяхме на тяхно място и те ни бяха дошли първи на гости, може би нямаше да сме така мили и всеотдайни. Добър урок, който всички научихме, за да се реваншираме подобаващо. И да се опитаме да им покажем най–доброто от себе си и от България. Трябва да го има...