Расистката политика на Анкара я натика в неизбродното кюрдско тресавище

(продължение)

Димитър В. Аврамов*

Създаването на Кюрдската работническа партия (ПКК) през 1978 г., начело с Абдуллах Йоджалан, бе цивилизован опит да се противостои  на геноцида срещу кюрдите и да се потърси формула за демократично развитие на Турция. Демокрацията обаче никога не е била най-популярното нещо сред ястребите, които държат лостовете на властта в Анкара – без значение дали са военна хунта или цивилно правителство. Защото управленската им философия спрямо малцинствата през десетилетията винаги  е една и съща – расистка. Затова 6-годишните  усилия на Йоджалан и неговите сподвижници да се търсят мирни, политически средства за разрешаване на конфликта получаваха неизменния отказ от обитателите на двореца „Долмабахче“- последвани от кървави репресии в югоизточната част на страната. Резултатът от тях бе логичен – на 15 август 1984 година кюрдският вулкан избухна и Турция затъна в нестихваща и до днес гражданска война.  Създаден бе и Фронтът за национално освобождение (ЕРНК), начело с генералния секретар на ПКК Йоджалан, стотици хиляди хора се вляха в партията, а огромната турска военна машина се оказа безсилна (вече 32 години) срещу отлично подготвените полкове на кюрдските партизани. Въпреки над десетте милиарда долари, които Анкара всяка година хвърля, за да смаже съпротивата. Въпреки оръжейните и финансови инжекции на някои западни държави, които днес ни проглушават с лицемерните си послания за хуманизъм и човешки права. Въпреки че срещу партизаните Високата порта струпваше в Анадола и по южната си граница 280-хилядна въоръжена до зъби армия, включително елитни части от главорези тип „Рамбо“. Въпреки постоянните, в грубо нарушение на международното право, нахлувания на сухопътни подразделения и бомбардировките на турската авиация навътре в територията на суверенен Ирак.

Ескалацията на бойните операции между двете страни достигна такива размери, че Анкара нямаше как да скрие мащабите на конфликта и собствената си безперспективна политика срещу бунта на кюрдите. Тогава тя прибегна до нов ход – зверствата на армията бяха съпроводени с лавина от дезинформация, която трябваше да тушира протестите на световното обществено мнение срещу геноцида. Заблудите се фабрикуват в една подземна империя от мозъчни центрове, която включва специалните служби, т. нар. професорска мафия, дълбоко законспирирани паралелни структури, неофашистката групировка „Сивите вълци“. А всички те – подчинени на суперсекретното Управление за тайни военни и терористични операции (“Йозел харб дейреси“), контролирано от Генералния щаб и националната разузнавателна служба МИТ. Управлението, известно на специалистите и като Контрагерила, включи нови методи срещу партизанските части, заимствани от създадената в лабораториите на ЦРУ и Пентагона тайна инструкция „ФМ – 31 – 15“. Тя бе използвана от САЩ при войната във Виетнам, а в турския вариант носи кодовото название „СТ“. Ето част от съдържанието й: „С цел да бъдат експлоатирани във вреда на противника, държавата може да организира  и извърши действия като МАСОВ ТЕРОР, НАПАДЕНИЯ, ПОЖАРИ, УБИЙСТВА, ИЗНАСИЛВАНИЯ. Трябва да се внимава за професионалното майсторство при избора на мястото, времето, формата и същността на операцията и начина на поднасяне на информацията за нея, тъй като проблемът е много деликатен...За да се създаде пропаст между народа и бунтовниците, секретните операции на насилие, предизвикващи негативни чувства сред обществото, трябва да се приписват на въстаниците“...

В ход влезе и мракобесният Закон за борба с тероризма. Под ударите му се оказват десетки общественици, интелектуалци , учени, правозащитници, писатели, попаднали в затвора само защото имат куража да се противопоставят срещу репресиите над кюрдите. Негова жертва става и един от колосите на турската литература – Яшар Кемал, заради публикуваните  от него три статии в немско издание с общото заглавие „Походът на лъжите“. Осъден е на 20 месеца затвор и от решетките го спасява само вълната от протести в Европа срещу безчинствата на турските власти. А докато те упорито и отчаяно  търсят военно решение на конфликта, по заповед на Абдуллах Йоджалан всяка година партизанските части спират едностранно  бойните  действия и предлагат на правителството  цивилизован изход под международен контрол. Точно от това обаче се бои Анкара – тя съзнава, че в едни преговори пред очите на Европа аргументите й  няма да издържат. Затова нейният отговор на подадената ръка и на призивите отвън за спиране на кръвопролитията винаги остава неизменен и все така лицемерен : „Няма кюрдски проблем, има проблем на тероризма!“...

Попаднала в менгемето от засилващо се недоволство в чужбина от политиката й на репресии, напразните опити да смаже съпротивата и тежките загуби от ударите на партизанските съединения, Високата порта нервничи и напразно търси изход в нови насилия. До командващите армията и пропагандните центрове  бе разпространен нов секретен документ – програма за тотална разправа с кюрдите, изготвена от Генералния щаб и специалните служби. Ето какво пише там: „Ако не намерим решение на проблема, ще пропуснем шанса да станем велика държава. Селата и махалите в Анадола трябва да бъдат опразнени, за да се изолира ПКК, а 150 – 200 хиляди души да се изселят в западните райони на страната. Навсякъде да се създадат разузнавателни и диверсионно-подривни групи от специални екипи (рамбо), звена на МИТ и армейското разузнаване...Следва да се отделя голямо внимание на държавната контрапропаганда, включително и чрез лъжливи и заблуждаващи информации. Да се прилагат специални мерки за осведомяване на турското и чуждото обществено мнение. Това налага и създаването на специални научни колективи от различни експерти за разработка и пропагандирането на идеи и обосновки в съответствие с турските национални интереси, насочени за дезинформиране и обработка на общественото мнение“...

Но и този фанатичен до параноя стремеж към насилието на турските власти не им помага. Едно от обясненията е в драстичната морална разлика между новите османлии и жертвите им...При едно от посещенията ми в бази на кюрдските партизани в Близкия изток с командира Кязим вървим по дълга алея, после излизаме на широко пространство, където са строени над 200 бойци – момичета и момчета на средна възраст около 25 години. По традиция се ръкувам с всеки поотделно, а в края на редицата стои съвсем младо момиче с красиви арменски очи. Питам го: „На колко сте години?“ Отговорът е: „На 13“... „Арменка ли сте?“  „Наполовина – баща ми е кюрд“... По късно Создар ще ми каже: „Не мисля за смъртта. Турците убиха единия ми брат, другият е в затвора, третият с татко и сестра ми са партизани. Тук най-добре разбираш собствената си личност и аз трябва  да се подготвя за там“... „Там“ са бойните операции...

Слушах това рано помъдряло интелигентно дете и си мислех за народа, чийто жени и деца, наред с мъжете,  воюват за свободата. После е срещата ми и с партизански командири и редови бойци – кюрди, германец, туркиня. Помня техните разкази за турските затвори, където най-лекото наказание е принудата да ядат...плъхове. Най-лекото!...  Помня и  дълбочината на мисленето им,  представите за демокрация, социална справедливост, хуманизъм, равноправието между различните етноси. Без поза и фанатизъм – само ясно разбиране на мисията, на която са се обрекли. Една друга духовна планета, която обяснява защо огромната турска военна машина с нейните ресурси няколко десетилетия е  безпомощна пред партизанските полкове, в които се сражават и женски батальони.

А на другия ден в базата настъпва раздвижване, броят на автоматчиците, които я охраняват, видимо нараства. До себе си чувам гласа на преводача Ростам: „Лидерът!“. Впрочем той e вече на няколко крачки от нас, усмихва се топло и  подава ръка. Абдуллах Йоджалан – легендарният водач на съпротивата, когото враговете на кюрдския народ обявиха за терорист номер едно. След малко сме в неговия щаб, разговаряме дълго, човек с откровено демократични разбирания, накрая ще ми каже: „Ние не искаме тази война, тя ни е натрапена от турската държава... Винаги съм вярвал в приятелството на българския народ и той трябва да знае истината. Изучавах всичко, което се знае за Васил Левски, за мен той е сред най-великите мъже на човечеството“. После разбирам, че Йоджалан е използвал примера на Апостола, създавайки тайни революционни комитети в кюрдските региони.

/Следва/

----------------------------

*Димитър В. Аврамов е политически коментатор. Автор е на стотици разследвания по вътрешна и международна политика, българо-турските отношения, ислямският фундаментализъм, Възродителният процес, ролята на ДПС в ерозирането на българската държава, кюрдският проблем. Неговите разследвания са в основата на два серийни документално-публицистични телевизионни филми. Депутат в 42-то Народно събрание.  Почетен член на Националния независим съюз на офицерите в България. Председателна Българския културно-информационен център за Кюрдистан. Един от малцината чужденци, имали достъп в бази и тренировъчни лагери на кюрдските партизани в Близкия изток, където са срещите му с ръководителите на съпротивата, включително и с лидера на кюрдския народ Абдуллах Йоджалан.