Учителят Николай Милчев: Възраждането ни се изплъзва, нещо си отиде от 24 май

Интервю на Красен Бучков

-  Г-н Милчев, вие не само че сте известен поет, но сте и един от най-уважаваните столични учители от столичното 105 СОУ „Атанас Далчев”. С какво чувство посрещате 24 май- Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост.

- Този ден е висок. Висок е колкото люляците и черешите. колкото балоните с буквите по тях. Колкото портретите на Кирил и Методий и колкото бъдещето. Това е празник на духа, устремен към бъдещето, празник на хванатите заедно ръце и пишещите заедно ръце. Тържество на светлината и словото. Тържество едновременно на бъдещето и на началото.
Има нещо изконно и трогателно в усилията ни към познание. От времето на Преславската и Охридската книжовна школа, от времето на Евтимиевата книжовна школа през Паисий, Вазов и Ботев – та до днес, този празник е една дума – единение.
И  именно защото казах толкова красиви думи, аз няма как да премълча и своето униние. Не мога да се правя на сляп и да не виждам как този празник става все по-протоколен, по-камерен и по-отслабващ. Нещо си отиде от 24 май. И може би това отиване е свързано с умората от глупостта, изкачила се по стълбата високо, от алчността и духовната нищета, заменили книгите с битиен лукс, от онази парвенющина, която безогледно натрапва себе си – себе си и само себе си.
Съвсем наскоро говорих пред моите ученици за поезията на Добри Чинтулов. И за онази знаменита песен „Стани, стани, юнак балкански”. Тъжно ми е да го кажа, но от „Стани, стани, юнак балкански” остана само едно тъжно ехо. Един трагично смешен и жесток герой – Ганьо Балкански.
А иначе люляците ще прецъфтят, черешите ще налеят ален сок, народът отново ще тръгне възроден, но ако природата е истинска винаги, боя се, че възраждането ни се изплъзва.

- Пред кои български даскали сте се прекляняли и учили, а  и  възпитавате на същото своите ученици в училището? Казвате, че училището е пътуване и участ!?

- Възхищавал съм се от моя дядо – началния учител Драган Йотов. От неговите тетрадки и списания, от цигулката му и от оня усет да бъде близо до естеството на нещата. Разказвал ми е, че всеки ден е извеждал учениците извън училище и им е свирил. Пеели са заедно. Техните „компютри” тогава са били тревите, дърветата и птиците. Книжките с Вазовите стихотворения, букварите и отвореното небе.
Не си мислете, че идеализирам това време. То вероятно е могло да бъде и по-различно. Но е било такова и заради една уникална снимка, която пазим в родовия си албум. На нея дядо ми Драган се е снимал със свои ученици – мънички, остригани дечурлига, и той – в средата на снимката. И сега идва най-важното – учителят е коленичил и е изравнен по ръст с учениците. Няма по-високи и по-малки. Има цялост, има доверие, има любов.
 Възхищавал съм се и на неговия учителски тефтер, в който на няколко страници под линия се вижда и една сметка. Записвал си е човекът колко получава, каква му е заплатата и за какво я харчи. Най-сериозното „перо” е било за обучение на децата му. Парите са стигали. За един висшист – ветеринарен лекар, и за две медицински сестри. Ето на какво се възхищавам. Буквар, цигулка, снимка и възможност да гледаш семейството си.
И още нещо – този прословут авторитет на учителя, който не е оставял нито една шапка на главата на учениците, без да се повдигне нагоре. И сега си мисля, че финансовото перо от заплатата е едновременно и перо, и част от крило. Нека добавя още нещо – нашата литература е „учителска”. Тя е създадена от учители. И разказана от учители. Чинтулов, Петко Славейков, Ботев, Елин Пелин, Йовков... Това е достатъчно.

- Как правите така, че „зениците на учениците” да са пълни ?

- Да, наистина бях казал, че моята цел е зениците на учениците да са пълни. Да са пълни със светлина и вълнение от това, че им е интересно, че им е хубаво, че им е топло. Знам, че ако литературата не топли и не докосва, тя може пак да бъде литература, но само за ума. Само за вкуса, а не за сърцето. Работя, за да са пълни зениците на моите ученици, с увереност, че да си честен и да казваш истината, е най-трудното нещо на света, но че друг изход няма. Че да плачеш, докато четеш, не е проява на слабост, а на духовност. Че да живееш с книга е труден, опасен, но сладък живот. Мисля, че го бях споменал, но ще го повторя – нищо в нашето училище не може да се случи, ако няма истини. Истини – и от учебниците, истини и за живота.
Много станаха нещата, които правим  наужким, много станаха компромисите, а това е път, който води за никъде. Учениците идват и си тръгват от училище. И ако в тези години те не станат добри и честни хора, времето е пропиляно. Ако не им бъде и обяснено, и внушено, че всички усилия в края на краищата се отплащат, ще се въртим в кръг.
Има един триъгълник, който не бива да бъде разрушаван – познание, усилие, успех. Другото е конюнктура, лесна печалба, съмнителна кариера и нищо повече.
     
- Видя ли се през последните години малко светлина в тунела на българското образование? Като учител  с дългогодишен опит  как оценявате постоянните реформи в образованието, които сякаш все водят  наникъде?

- Не бих нарекъл времето ни тунел. И не знам дали се вижда светлина в тунела. За мен образованието ни е в пещера, в която гласовете на началниците се гонят и повтарят само своето ехо. Никога няма да приема, че думата реформа трябва да бъде брошка на ревера и път за нечие издигане.
Идете в гората и застанете дори под най-високото дърво – ще видите, че и то не може да понесе непрекъснат вятър и бури, и то иска покой и ранновесие. Образователните реформи за жалост се правят не от хора индиго, както е модерно да се казва напоследък, а от хора с мозъци под индиго, които механично повтарят чужди образци и се залъгват с мисълта, че ксероксът и копията могат да заменят традицията и оригинала. Даже за мен, който съм 25 години учител, е трудно да се ориентирам накъде вървим. Идеите за нови модели и степени на образование се сменят с всеки нов министерски екип. И започват да приличат на ония тениски, на които пише: Понеделник, вторник, сряда... И така – до края на седмицата. Имам чувство, че ако новите ръководители на образованието не повтарят като мантра: реформа, реформа, реформа, няма да могат да заспят спокойно. Образованието и възпитанието са деликатни неща – най-деликатните и сложни неща на света. Затова трябва да бъдат обяснявани, да има дискусии, плавност, постъпателност. В този процес трябва да бъдат включени всички сфери на обществото, да бъдат привлечени най-добрите и най-знаещите. И най-милосърдните хора. Ще го кажа така – образованието има нужда от ум, сърце и от милост. И от време – много време.

- Коментирайте постоянните поправки в учебниците по литература и пропускането в тях на автори, които знаем от малки. Как да се направи така, че в учебниците да бъдат включени и съвременни поети и писатели? Времето или субективният фактор трябва да решават това?

- Учебниците ни по литература не са учебници. В голямата си част това са дисертации и чернови за хабилитации. Искам да бъда разбран правилно – разбира се, че университетски преподаватели и научни работници ще пишат учебници. Но е абсурдно те да бъдат неразбираеми, умишлено усложнени, непонятни и студени.
 Една конюнктура, която властваше близо 50 години, бе заменена с друга конюнктура. Едни имена на автори, политически и партийно оцветени, са  заменени с имена на други автори, удобни на новото време. Нормално ли е например преди да се изучаваше Христо Смирненски главно с революционната му лирика, а сега да се правим, че тя не съществува? Нормално ли е десетилетия наред да бяхме закърмени с публицистиката на Ботев, а сега тя да е неудобна? Разбира се, в учебниците трябва да бъдат и Далчев, и Багряна. Но къде са Разцветников и Фурнаджиев? Къде е Ангел Каралийчев и Страшимиров? Тъжно е и непростимо в матурата да липсват имената на Паисий, на Софроний, на Петко Славейков. На Каравелов. Кой и кога е измислил, че всичко започва с Ботев и Вазов? Да, те са върхове, но преди тях не е пустиня.
Кой и кога реши, че българската литература свършва петдесетте години на миналия век с романите на Талев и Димов? Кой и кога ще освети изключителните книги на Емилиян Станев, на Павел Вежинов, Радичков, та чак до Васил Попов. Кога българските ученици ще научат, че през 20 век са творили поети като Веселин Ханчев, Александър Геров, Иван Пейчев и много други?
Едно от нещата, които литературата никога няма да понесе, е конюнктурата. Конюнктурата и сянката. Много, много български автори чакат своята светлина. Знам, че веднага може да бъде казано – учениците трябва да бъдат щадени, материалът – ограничаван. Да „щадиш” някого от литература, значи да го обричаш на безпаметство. Тук има много работа. Нови, естествени и мъдри учебници, нов, трезв и художествен поглед. И критерии – високи критерии.

- Четмото и писмото, знаците  и литературата ли са спасили българския род ? На тях ли ще разчитаме и за бъдещето си ?

- Да, те са спасили българския род. Спасили са го и със словото си, и с примера си. Ботев извървя своя път от „Майце си” и „На прощаване” до „...той не умира” и „Мила ми Венето...”. Вазов извървя своя път от „Борът” до Шипка и от „Чичовци” до „Под игото”. И до ония чудни разходки в Борисовата градина, когато признателните хора са вървели отстрани, за да го видят. Дебелянов извървя своя път –от „Черна песен” до „Сиротна песен”. Та чак до оня нехаен вървеж между куршумите.
Своя път извървяха още Гео Милев, Вапцаров, Пеньо Пенев.
Това е едната страна на нещата. По-близката. По-скорошната. Преди тях със Слово и Дух градиха България Климент Охридски, Черноризец Храбър, Константин Преславски, Евтимий, Паисий. Словото е създало света и е било невъзможно да не създаде нашия дух.
      
- Ако от вас зависеше, кого бихте изпратили в Рим при папата за поклон пред Светите братя Кирил и Методий?

- Ако зависеше от мен, бих изпратил при папа Франциск десетина бедняци. Този папа е папа на бедните и онеправданите. На мира и братството между хората. Бих изпратил в Рим при папа Франциск и българчета, току-що завършили първи клас, за да поднесат цветя на гроба на св. Константин Кирил Философ. Не бих изпратил творци – не защото между тях няма талантливи и достойни хора, а защото десетилетия наред на 24 май при папата в Рим ходят не най-добрите, а тези, които Властта е определила за такива. Поклонението в Рим все повече се превръща в белег на политическо доверие, а не в естетическо достойнство. Бих изпратил и дядо Добри с оная своя протегната за милостиня ръка, която трябва да целуваме всички. За политиците изобщо не ми се говори. На този ден те трябва да си стоят в резиденциите и да мълчат.

- Нека завършим е едно ваше четиристишие за българската надежда, което да подарите на Фрог.

- Много бих искал моето четиристишие да носи надежда, но се съмнявам в това. То по-скоро носи смирение пред естеството на природата и нещата. Такъв е животът. Кръговрат. От пролет до пролет, от глухарче до глухарче. От упование до смирение:

Глухарчето оплешивя.
Поклаща бледо теме.
Ветрецът, дето го довя,
дойде да си го вземе.