3 март ли? Аплодисменти за Софийската филхармония и посланик Радко Влайков в Букурещ! И още нещо важно

Българи, присъствали на концерта, споделиха пред Фрог нюз, че изпълнения на „Нестинарски танц“ от Марин Големинов, Третият концерт за пиано от Панчо Владигеров със солист Георги Черкин и Симфония №1 от Веселин Стоянов, са били  посрещнати със ставане на крака и бурно аплодирани. Напълно заслужено заради виртуозното изпълнение на родните музиканти под диригентството на маестро Найден Тодоров.

Така се прави!

Български музиканти доказаха за пореден път, че културата ни е велик посланик по света. Тя издига авторитета и предизвиква уважение и възхищение от талантливите ни творци – истинска емблема на България.

Много хора имат заслуга това знаменателно събитие да се случи,  но една от най-големите заслуги е на посланика ни в Румъния Радко Влайков. Всеки, който има  дори  най-малки познания за това как се случва подобно грандиозно нещо, си дава сметка каква огромна работа и свършена. Осигурени и синхронизирани са дори видеообръщения от премиера на Румъния Марчел Чолаку и българският му колега Росен Желязков.

Словото на самия Влайков е посрещнато топло и изпратено с продължителни ръкопляскания.

На концерта са присъствали много българи, дипломати от цял свят, представители на румънските институции и елит.

Ще повторя: Така се прави!

В България на 3 март станахме свидетели за пореден път на някаква странна надпревара да се показват някакви огромни знамена, ушити от този или онзи. В Стара Загора военнослужещи, немалка част от които с наднормено тегло, разнасяха по улиците 300-метров български флаг.

Е да, но в Русе понесеното по улиците знаме бе 500 метра! С цели 200 метра повече патриотизъм!

На Шипка шефката на Парламента доц. Киселова прочете от едно листче няколко клишета, посветени на празника и завърши с дежурен цитат от Апостола. Не можа ли да научи двайсетина реда наизуст?

Деца пак рецитираха пред тв камерите. Облечени като  опълченци едри мъже размахваха саби и пушки – да настръхне човек. Странно как години след освобождението  поборници и войводи никнат като гъби, а когато е напечено все една шепа луди глави ни измиват срама от страха…

Вечерта, в центъра на София, президентът Радев се отчете и той с кратко слово -  той  поне не го чете,  -  но целият ритуал е до болка познат, повтарящ се, което топи и редиците на хората, които намират мотив да присъстват. Освен официалните лица,  разбира се, които не пропускат възможност да бъдат показани в медиите.

Вечерта БНТ излъчи филма „Записки по едно предателство“ на режисьора, той и съсценарист Георги Дюлгеров. Толкова много се надявах, че ще видим нещо чудесно най-после, че се обадих и на приятели да не пропуснат събитието.

Изгледах филма. Няма да го коментирам. Но съм длъжен да споделя като зрител и българин три неща:

Филм с мизерни средства е ампутация на всяка идея, колкото и добра да е тя.

Ако Георги Бенковски не препуска начело на Хвърковатата чета, не изрича клетвата с библията, камата и револвера на Оборище и не изгаря в битката, докарвайки до прединфарктно състояние сърцата ни, карайки ни да настръхнем просълзени – по-добре да няма филм за него, но да не го унижаваме, а унижаваме и себе си. В стария вече „Записки по българските въстания“ нещата бяха доста по-различни, съжалявам да го кажа. Актьорите в ролите на Захари Стоянов и Георги Бенковски са се постарали много, също и Ивайло Христов като дядо Въльо, но това далеч, далеч не е достатъчно.

В България годишно чрез корупция се крадат между 11-13 млрд евро, по данни на Еврокомисията, но за филми за Бенковски, Левски, Ботев и др. финансирането все е мизерно. Затова и продуктът е неубедителен, казано съвсем щадящо. Борисов наля милиони за стадиони на частни футболни клубове, което не е лошо, но за филми с патриотична тематика – нищо. Добре, че Александър Морфов направи великолепните театрална и филмова версия на „Хъшове“, които привличат мало и голямо от 2009 г. до днес. От „Мера според  мера“ знаем какво може и Георги Дюлгеров. Но…

След края на „Записки по едно предателство“ по БНТ-1, по БНТ-2 бе излъчен „Време разделно“. Съвсем, съвсем друго нещо!

Не е важно дали в коментари под това мое мнение ще бъда освиркан, че се изказвам по нещо, от което не разбирам. Но съм зрител, българин съм и съм се постарал да изчета Захари Стоянов, Николай Хайтов, проф. Иван Унджиев, Яна Язова, Димитър Страшимиров, Иван Вазов и други, описали огнените триумфи и трагедии български. Затова споделям -  не давам акъл.

Предпочитам оркестри, актьори, певци и танцьори по празници да бъдат на площада, а вечер в концертните зали да ни пленяват прекрасния фолклор, произведенията на Добри Христов, Петко Стайнов, Любомир Пипков, Парашкев Хаджиев, Дико Илиев и др. Рапсодия „Вардар“ на Панчо Владигеров да ни просълзи. Дунавските хора на Дико Илиев да разиграят и мало и голяма. Ами „Тракийски танци“ на Стайнов?

Да забият български рок групи и поп певци, както правят британските им колеги пред стадионите, когато се играе за националната купа или на дати, посветени на военни подвизи на британската армия. В Роял Албърт Хол в Лондон или на стадион „Уембли“ граждани, принцове, министри и дечица стават прави и пеят в прослава на Великобритания и краля… Това е чувство за нация и принадлежност към всичко, споило тази общност.

Не е нужно да копираме, защото сме го правили преди. Спомнете си „Изпъдения марш“ на Иван Вазов. В разказа той описва как през 1888 г. по време на честването на 900-годишнината от покръстването на Киевска Рус, е разпоредено българският марш „Шуми Марица“ да бъде свален от програмата, защото Русия е против Съединението. Е да, но в залата поддръжници на България и присъстващата родна делегация запяват българския химн и в този момент цялата зала става на крака и ръкопляска.

С пъчене с километрични знамена и мартеници обич към родината не се кове. Нито с татуировки по прасците и гърбовете. Не става и с омръзнали скучни патетични слова на временни  големци, лелеещи да се отъркат в саможертвата на поборниците, които не сведоха глава, не сложиха оръжие, за да няма жертви и кръв  а се бориха до смърт, за да ни има днес. Над 200 хиляди са българите, загинали  само през XIX век като участници във въстания, чети и в руско-турските конфликти при население от малко над 3 млн души. Над 30 000 са жертвите само по време на Априлското въстание! Благодарни сме за руската помощ, но вече сме били сторили нужното пред олтара на Отечеството, а не сме чакали подаръци, които да ни натякват непрекъснато.

Комплексите ни и криворазбраната благодарност ни държат в периферията на свободата и чувството за национално достойнство и до днес.

Затова се питам: На кого, аджеба, са наследници повечето ни политици, управници, чиновници и бабаити-патрЕоти? На Раковски, Дякона, Миткалото, Ботев, Караджата, Бенковски, Волов и останалите или на дядо Въльо и гласувалите в Народното събрание против жалката помощ за вдовицата и майката на Ботев?

Знам отговора. Познавам ги по очите и фалшивите им думи.

Огнян Стефанов