Ако загиналите младежи бяха оцелели по чудо, щяха да са герои в техния свят

От медиите блика състрадание и загриженост. Министър назначава спешна проверка на инструктора, който обучавал младежа. Всичко било изрядно. Младежът обаче качил приятели и вдигнал над 180 километра в час…

Днес тъгуваме за погубени съдби, но знаем, че ако младежите бяха се разминали със смъртта, щяха да са герои в тяхната среда.

Кого заблуждаваме с предвзетата си съпричастност? Творци на лицемерие.

За загиналите през изминалите дни чуваме, че били добри деца и младежи. Защо тогава вече ги няма? Защо си причиниха ужасен край?

След всяка поредна драма следват проблясъци на пробудена съвест, а от медиите ни заливат клиширани обещания за специални мерки в бъдеще време. Виновни няма.

Статистиката, статистиката...

Според 25% от българите обидите, псувните и заплахите не са форма на домашно насилие. 11 на сто смятат, че жертвите на насилие сами са си виновни. 13% приемат шамара като нещо нормално.

95% от  децата-насилници са били обект на насилие. 80% от употребяващи упойващи вещества също са малтретирани. 95% от проституиращите са били в детството си сексуално насилвани. 78% от настанените в места за лишаване от свобода в детството си са преживели насилие.

55% не вярват, че полицията и правосъдната система в България могат да се справят с домашното насилие, както и с агресията в училищата и на улицата

Това обаче не е новина.

Защото полицията знае местата, където се правят гонки с коли и мотори. Но не предприема нищо.

Институциите са наясно, че малолетни проституират, дрогират се, бягат от къщи, вилнеят в чалготеки с фалшиви подписи на родителите, не работят, крадат и пр., но се задействат, почти винаги формално, когато стане скандал или смъртни случаи.

Родителите? Те винаги са загрижени пред камерите и микрофоните, но рядко носят отговорност за немарливото възпитание и ширещото се насилие в семействата.

В МВР по традиция тичат след проблемите. За ръководството винаги е било най-важно да се хареса на кукловодите в политиката.

Младите хора, които шофират рисково, много често смятат, че са умели и контролират ситуацията. Самоуверени са и подценяват опасностите. Търсят екстремни преживявания и подражават на хора, които вече са демонстрирали рисково поведение.

Много млади шофьори вярват, че нищо лошо няма да им се случи.

Тези в мола, когато се нападнат едни други – също.

Всички те са във възрастта на безсмъртието.

Затова е толкова тъжно, когато биват прекършени, а обществото ги изпраща с фалшива тревожност.  

Високата скорост и проявената сила са средство за изява. Криворазбрана цивилизация. Но кой да им каже? Да им покаже?

Младите хора нерядко са жертва на сложна комбинация от индивидуални, социални и дори политически фактори.

Когато момчета и момичета не могат да се изявят чрез умения, знания или спортни успехи, те прибягват до агресия, за да покажат превъзходство.

Младите насилници най-често се формират като такива в семейството. Или заради липса на такова.

Да не забравяме медиите. Те демонстрират загриженост, но у нас най-големите телевизии излъчват шоу програми на ръба на пошлостта, простащината и меркантилността. Границите се преминават без проблем с дежурното оправдание: Предлагаме продукт, какъвто хората искат да гледат. Искат, защото са профанизирани методично от години.

Българската интелигенция от десетилетия отказва да се съпротивлява на чалгата, с малки изключения. Средната класа предпочита да изживее удоволствията, които може да си позволи, вместо да отстоява ценности, които са в основата на морала.

В тази война за младото поколение победител е чалгата.

На преден план се експонират мачовци с татуировки на национални герои, момичета и жени с надути бюстове и устни. Речниковият резервоар и интелектуален багаж на тези особи е сведен до двуцифрено IQ. Но повече не им трябва. Ако са нахакани и ги канят в телевизията, значи са успешни.

Секс, наркотици, чалга и кинти.

Кирил и Методий, Паисий и Иван Хаджийски са овехтели и скучни. Нацията ни е придобила обобщен образ на героя на Алеко, но упорито не си признава.

Младите са такива, каквито сме отгледали и (не)възпитали ние. Бият се, защото не ги учим да не го правят. Карат като луди, защото така правим и ние. И не ни вярват, защото постоянно лъжем. Заблуждаваме ги, че изграждаме демократично общество, но те виждат друго. Казваме им, че не трябва да крадат, но крадците са пред очите им – богати и недосегаеми. Говорим за справедливост, но нея все я няма.

Заваля дъжд и забравихме за безводието. Порои отнесоха хора и сгради на Елените и в Царево – тогава се сетихме за издадените разрешителни. Жепейци крадат ябълки, влаковете мръсни – министър назначава проверка. Деца и възрастни гинат по пътищата като мухи - увеличаваме глобите и годините затвор, но за лошите пътища, за некадърните и алчни чиновници и строители мълчим. Бетонирахме Черноморието и хукнахме да почиваме в Гърция и Турция. И там пазаруваме, защото е по-евтино.

Умните и амбициозните млади изкласяват тук и отиват в чужбина. Които остават, попадат в капана на чалгата и ако нямат супер воля и кураж, се принуждават да съществуват в условията на агресия, невежество и лицемерие.

И тези редове няма да помогнат, но трябва да говорим. Да опитваме да се поправим. Другото е отказ от живота.

Дарина Георгиева