Актьор да си в България! Защо телевизиите глезят прекалено едни и игнорират всички останали

Да не говорим за шефа на гилдията Христо Мутафчиев, който отдавна звучи повече като партиен агитатор, отколкото като човек на изкуството.

Не ме интересуват политическите им любови и зависимости, но откритата подкрепа за агресията на Путин срещу Украйна ме учудва. Не правя сравнение с позициите на техни колеги като Шон Пен, Джордж Клуни, Ален Делон, който приживе заявяваше, че ако е по-млад ще отиде на фронта да защитава Украйна, Куентин Тарантино и много други, но признавам, че съм изненадан… А и защо  да не сравняваме?

Но не затова ми е думата днес.

Кратка аритметика на участието на театрали и кинодейци показва  съотношение на телевизионни участия 10:1 спрямо представители на други професии. Втори по присъствие са „звезди“ от шоута и реалити формати, излъчващи в публичното пространство оскъден откъм интелект сексуално-психо-социален тюрлюгювеч.

Не знам, защо е така и защо актьорската – предимно столичната – гилдия е тотално предпочитана. Да са най-умните – едва ли. Да са най-красивите – нямаме  база за сравнение. Да са доказали благотворно влияние върху обществото – по какви критерии да преценим, като няма такива?

Слуховете изтъкват принадлежност към определени влиятелни кръгове, откровено наричани „мафиотски“, които включват определени продуценти, групи на политическо влияние, финансови интереси и зависимости. Провинцията почти отсъства, освен ако постоянните присъстващи „звезди“ не изброяват градовете извън София, където ще имат представления или нещо от този род.

А стане ли дума за поредния тв сериал – настъпва истинско нашествие от гениални, талантливи, неповторими, неотразими, народни любимци, живи класици и невероятни актьори, продуценти, чат-пат сценаристи. И всички са забелязали – все едни и същи лица са. Превземането на Константинопол от османските войски сигурно е било по-лесно, отколкото външен човек да пробие в подобни продукции.

Известно е, че самооценката и самоиронията са плод на интелекта и възпитанието, но те масово отсъстват в интервютата.

Джак Никълсън е носител на три „Оскар“-а, но бива буквално разкъсван от критики за слаби роли. Самият той казва: Нямам никакво намерение да се правя на друг, а не на негодяй, какъвто съм цял живот. И още: Можеш да ме нараниш с истина, но никога не ме хвали или съжалявай с лъжи.

От нашите театрали непрекъснато научаваме какво им е казал този или онзи велик и превелик преподавател в първия ден, когато са се оказали в академията.  Какво е казал през втория семестър, на първата репетиция и т.н. Хора, тези които цитирате, са ви преподали урок, който не сте разбрали: Да бъдете такива, каквито сте, а не каквито си представяте, че сте. Има разлика.

Нека си представим за момент, какво ли казват и на какво учат младите хора известните ни историци, медици, музиканти, философи, филолози - безценни неща, повярвайте. Тези уроци се реализират в живота, според таланта и моженето на всеки, а не се разнасят из медиите като етикет за умност, но по презумпция.

Странно и твърде съмнително всички пиеси и  филми да са супер и хитови, всички, които участват в тях да са гениални и много готини и два пъти в годината да получават N брой награди.

Разбира се има изключения като Александър Морфов, Теди Москов, Явор Гърдев, Христо Шопов и още неколцина, които с редките си, но ярки изяви, спасяват положението. Временно, докато отново нахлуе мътния поток.

Но думата ми е за другите. За забравените или нежеланите. За онези, които остават извън вниманието на телевизиите-кашалоти, които се хранят с дълбоководния планктон на полуграмотната част от публиката.  

Къде са представителите на Консерваторията, на Художествената академия, на 23-те училища по изкуствата? Къде са архитектите ни, новите притежатели на цигулките „Страдивариус" и „Гуарнери дел Джезу" – научиха ли българите въобще нещо за тях, освен ако са попаднали на „щедро“ отделените 20 секунди в новините? Къде са младите ни поети, художници, момчетата и момичетата от единственото училище по каменообработване в Кунино? Математиците ни са показвани само, когато се връщат с медали от някоя точка на света, но какво мислят те за живота в България, защо 80% от тях са стегнали багажа за заминаване в чужбина?

Няма ги строителите, финансистите, IT-експертите? Къде са медиците, тези хора отдадени на може би най-великата професия. Няма ги юристите, книгоиздателите, спортистите – освен в периоди на олимпиади и турнири. Какво мислят те за патриотизма, за политиката, за войната на Русия срещу Украйна, войната в Близкия изток, за честността на изборите, за съдебната система, за корупцията, за справедливостта, (не)възможностите да се гради кариера в България, за наркотиците, нощните клубове, престъпността, неграмотността, културата, историята и белите петна в нея и пр. Няма отговор.

Тези хора отсъстват, сякаш не съществуват.

Има ги. И в много отношения са по-ценни от някои актьори за това да я има България и шансовете ни за бъдещето. Тяхното присъствие, работа и постижения правят възможни и театъра, и киното.

Ще има възмутени: Този на какъв се прави, че дава оценки. Не, не са оценки, а мнение. И ползвам правото си на зрител. Зрителят е като избирател, който е гласувал и има право на мнение. Дори критично.

Сещам се за думите на един актьор, който със сигурност е знаел много за занаята. Марлон Брандо казва: Ако нещо наистина е вредно за стомаха, това е актьор, който си разказва живота по телевизията.

Огнян Стефанов