Българите много обичаме да се хвалим с историята си. Заради комплексите ни мнозина се бият в гърдите като наследници на велики царе и войводи. Те може и да си вярват – привилегия на малоинтелигентните.

 

Честваме 725 години от еди коя си битка, спечелена от наш цар. Хиляда години от еди какво си. Тълпата не знае и дума за повечето от тези събития, но ликува с блеснали очи. Живеем в миналото, вместо да леем пот и да напрягаме умът си, за да бъде настоящето ни по-добро и смислено. Да е гаранция за бъдещето ни, за децата и внуците ни.

 

Тази национална черта ни държи на разстояние от много други народи, някои от които са възкръсвали буквално от пепелищата и днес са далеч напред. Постигат го с културата да разбират реалностите и да разчитат на силите и уменията си. 

И ние го можем, но някаква национална ленност и нерешителност ни спират. Седем пъти мерим, а после не режем.

 

Няма да припомням биографията на Васил Иванов Кунчев. Всеки трябва да я знае. Поне нея.

 

Ще припямня обаче, че дякон Игнатий поема по пътищата на святото дело с великата цел да убеди и подготви народа за съпротива срещу чуждото владичество. Да проповядва що е свобода и че това е състояние на духа, принадлежност към цивилизацията и зачитане на човешките ценности. Усилията му водят до подем, изригнал по време на Априлското въстание и положил основите на нашето Освобождение.

 

В България е традиция да не извличаме поуки от миналото. За нас то е повод за татуировки, вдигане на шум по патриотични поводи, издигане на пилони и изстудяване на бира и ракия в кладенчето, където турците са отмили кръвта от отрязаната глава на Бенковски…

 

Кланяме се на чуждите, не почитаме своите.

 

Ако бяхме читави наследници на делото на Апостола, половината днешни политици вместо с костюми „Армани“ и часовници Patek Philippe, щяха да са в затвора. Ние знаем защо, и те знаят защо. Щеше да е справедливо. Но вместо това, те ръководят държавата и определят чрез свои решения, нерядко подчинени на личните им интереси, животът ни. А ние мълчим, загледани в телевизора, в чашата или си го изкарваме на сабеподобните по пътищата.

 

А ето какво е записал Дякона в Устава на БРЦК:

 

- Ако някой, бил Войвода, бил член на комитета, бил вънкашен, бил кой бил, дръзне да издаде нещо на неприятеля ни, ще се накаже със смърт.

- Ако някой от влиятелните българи, или Войвода, подкупен от чуждо правителство или от друго частно лице, поиска да ни пречи на работите под какъвто начин и да било, такъв ще се счита за неприятел и ще се наказва със смърт.

- Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система ,Демократска република“ и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна (в смисъл конституционни монархия) система, то и таквизи ще се считат за неприятели на Отечеството ни и ще се наказват със смърт.

- Ако някой от служащите, като председателят и др., поиска да злоупотреби със служебната власт, за пръв път ще се лиши от служба; повтором ще се извади съвсем, като по-напред да подпише за грешката си и да я поднесе писмено на комитета-ако и така не изпълни, ще се накаже със смърт.

- Ако някой от касиерите издава за нещо пари без знанието на комитета, или дръзне да вземе и усвои и най – малка част от поверените му пари ще се накаже със смърт.

 

Как се вместват съвременните български политици и управленци в критериите на Апостола? А ние къде се откриваме в думите на Апостола? Честно.

 

189 години от рождението на великия българин. Възхищаваме му се по инерция, но си гоним своето. Знаем се и се харесваме такива. Не се срамуваме, че сме последни по много от нещата в живота. Свикнали сме. Пък и нали има българи, които са номер едно в някои области. Бангаранга, Формула-2, IT-магьосници... Те ни отсрамват - предостатъчно.

 

Левски не е за всеки. 

 

Огнян Стефанов

 

П.П. Има и нещо прекрасно: млади българи, ученици и студенти, карловци, ирландци, американци, австралийци и други чужденци участват в Похода по стъпките на Апостола. Това е по-ценно от всички речи и протоколни слова на големците в днешния ден.