Да победиш системата с „джобни пари“

Когато говорим за икономика на спорта, цифрите са безмилостни. Бюджетите на водещи нации като Норвегия или Германия не са просто „пари за спорт“, те са индустриални инвестиции.

Норвежката федерация по ски и биатлон оперира с годишен бюджет над €80 млн. Част от тези средства отиват за „камиони за вакса“ – мобилни лаборатории на стойност над €2 млн. всяка, където екип от 15-20 ваксмайстори анализира структурата на снега с прецизност на НАСА. За сравнение, целият бюджет на Българската федерация по биатлон за олимпийската година се равнява на около €1,5 – €2 млн.

С тези пари трябва да се покрие всичко: от заплати и лагери до патрони и екипировка. Бюджетът на целия ни биатлон е равен на разходите за гориво и поддръжка на два норвежки сервизни камиона. Докато водещите нации отделят средно по €150,000 – €200,000 годишно за подготовката на един елитен атлет, българските федерации разполагат с три пъти по-малко. Нашите атлети победиха конкуренти, зад които стоят аеродинамични тунели, лични диетолози и психолози. В България подготовката е „импровизирана“ акция, в която ролята на целия този щаб често се поема от един-единствен човек: родителя или личния треньор.

Словения и Австрия: Моделът, който България пропуска

За да разберем къде точно се пропуква българската система, не е нужно да гледаме само към петролните милиарди на Норвегия. Примерът на Словения е показателен – държава с население колкото София, но с изградена мрежа от клубове, които получават системно финансиране от общините. Там успехът не е „феномен“, а плод на достъпност.

В Австрия пък елитните атлети са защитени от социалната система чрез статута „спортист в униформа“. Стотици алпийци и сноубордисти са на щат към армията или полицията, което им гарантира заплата и стаж, докато се готвят за подиума. В България този модел е почти заличен. Нашите атлети са „свободни агенти“ на собствената си съдба. Ако спечелят – получават премия. Ако останат четвърти – често остават без нищо, включително и без професионален път извън спорта.

Парадоксът на премиите: Щедри на финала, пестеливи в началото

Интересен е паралелът в премиите за медали. Докато една Норвегия дава на своите шампиони символичните 15 000 евро, България е заложила сумата от 125 000 евро за злато. За бронзовите отличия на Лора и Тервел държавата изплаща по 75 000 евро (близо 147 000 лв.) на човек.

Това разкрива нашата специфична стратегия: държавата не разполага с ресурс да поддържа масов спорт и инфраструктура на световно ниво, затова инвестира всичко в премии за вече доказаните таланти. Така успехът се превръща в лична мисия за оцеляване. Държавата те възнаграждава щедро, но едва когато „докажеш“, че си оцелял въпреки системата.

Равносметката

75 000 евро за бронзов медалист може да се види някому внушителна сума, но ако я разделим на четири години денонощен труд, тя едва покрива базовите разходи за екипировка, възстановяване и лагери – разходи, които семействата често са платили предварително от джоба си.

Лора, Тервел и останалите български участници доказаха, че българският дух е силен. Но ако искаме във Франция 2030 медалистите ни да не са само „герои по изключение“, е време икономиката на спорта да започне да работи за атлета още в първия му ден на пистата, а не само на подиума. Време е да спрем да печелим медали с „бюджет за закуски“ и да започнем да градим шампиони чрез системна държавна стратегия.

Констанца Илиева