Аз съм човек на плажа, на пясъка, на скалите, на вятъра и на вълните. Борила съм се с вълните на доста морета, преди да разбера, че нашите вълни са най-хубави. Че нашият вятър най-хубаво разлиства страниците на книгата. Че нашите води най-хубаво заплитат косите, а водораслите най-меко се плъзгат край теб, докато плуваш.
Солта най-дълго остава по кожата. Слънцето най-силно оставя следите си. И дори изгорялото, и то е най-хубаво изгоряло.
Да, българското Черноморие има своите проблеми. Има места, които изгубиха чара си. Има бетон там, където е трябвало да останат дюни, треви и гледка към хоризонта. Но има и друго море. Море на скалите край Камен бряг и Яйлата. На тихите плажове край Шабла и Дуранкулак. На устието на Велека, на Силистар, на Липите, на вечерите в Ахтопол и старите улички на Созопол.
На Север – кафе в село Топола през пролетта, скалите край нос Калиакра в началото на лятото, Тюленово в края на ноември:
Колкото повече пътувам, толкова повече разбирам, че красотата на нашето море не е в съвършенството му. Тя е в това, че е близко, познато и истинско. В онзи мирис на солен въздух сутрин. В чайките над пристанището. В шума на вълните, който заглушава всичко останало.
Вместо всяко лято да повтаряме, че „българското море вече не е същото“, може би е време да потърсим местата, където то все още е запазило душата си.
На север морето има характер. Там са високите брегове, широкото небе и усещането за простор. Край Тюленово скалите се спускат право към водата, а изгревът над морето е гледка, която трудно може да бъде забравена. Недалеч са Шабла и Дуранкулак – места за хора, които търсят тишина, диви плажове и по-бавен ритъм.
По пътя на юг има и градове, които са успели да съхранят своята атмосфера. Старият Несебър с каменните си улички и вековните църкви остава едно от най-красивите места по нашия бряг. Созопол, въпреки промените през годините, все още пази своите дървени къщи, малките улички и вечерите с поглед към морето.
А най-южната част на Черноморието продължава да бъде може би най-близо до представата за изгубения рай. Синеморец, Силистар, плаж „Липите“ и устието на река Велека съчетават море, гора и река. Ахтопол пък пази спокойствието на старо рибарско градче, където сутрин все още можеш да видиш лодките да се връщат от морето.
На юг – залез в Несебър посред зима, синевата на Созопол през пролетта, юнски залез в Ахтопол, гледките на Царево, последни лъчи на плаж Атлиман:
Красотата на българското Черноморие не е само в природата. Тя е и в хората, които въпреки трудностите са избрали да развиват малки семейни хотели, къщи за гости и ресторанти с отношение към местната кухня и качеството. Именно те показват, че добрият туризъм не означава огромни комплекси и хиляди легла.
Българското море няма нужда да се конкурира с Гърция, Турция или Хърватия, като се опитва да бъде тяхно копие. То има собствен характер – суровите северни брегове, старите градове, рибарските пристанища, дивите плажове и онзи специфичен черноморски въздух, който мнозина свързват с детството си.
Затова, преди отново да кажем, че „по нашето море не става“, може би си струва да се отклоним от познатия маршрут, да дадем шанс на непознато място и да открием онова Черно море, което все още ни кара да се връщаме.
