„Нищо му няма на един фас“. Разсъжденията на един летен пироман

Дръпване едно, дръпване две. Пуша си в колата, ама да ползвам пепелника? Моля ти се, той смърди после на стар пожарникарски гардероб. Така че – отварям прозореца леко, правя едно прецизно, почти балетно движение с ръка и… фррр – фасът отлита грациозно, като олимпийски факел.

То нали е асфалт, няма какво да стане. Пък и има кой да гаси – нали затова плащаме данъци.

След 200 метра виждам зад мен лек дим.

Ха! То сигурно е прах. 

Още 100 метра – вече не е дим, а пушек. Черен, драматичен. Като от филм на ужасите, но с бюджет от Пожарна безопасност.

Чакай малко… това да не е от моя фас? Е, как пък точно там, точно сега, точно при тази жега и вятър?

Започват да звънят телефони – не мои. Появява се линейка, пожарна, дрон от някоя телевизия.

Не съм искал, бе хора. То стана случайно. Аз винаги хвърлям фасове, но обикновено не пламва гора.

Някой крещи, че сме на 50 метра от бензиностанция.

Ами те пък да не са я строили до борова гора? Аз ли съм виновен за урбанистичната им политика?

Питам се – ами ако просто… бях угасил фаса в бутилка? Или не бях пушил въобще? Или, поне веднъж, бях използвал пепелник?

После по новините ще кажат „небрежност на гражданин“. Или „вероятен палеж от хвърлен фас“. А аз ще си мисля – ама толкова ли е трудно просто да си нося една празна бутилка, да си гася фаса в нея и да го хвърля после в кофата? Не е. Даже е по-чисто. Пепелникът няма да мирише, а и после няма да се будя с гузната мисъл, че някъде зад мен димят 30 декара борова гора.

А можех. Можех да спра, да си дръпна две на паркинг, да си загася фаса и да продължа. Да не съм част от статистиката „човешка небрежност“. Да не съм поредният безименен идиот, който щрака с пръсти и пали цял хълм.

Защото природата не е пепелник. А фасът не е димка, която изчезва безследно. И след мен винаги остава нещо – въпросът е дали ще е сажда или сянка.