Бивш военен пилот: Некомпетентността бе превърната в мода, което истинските човеци няма как да приемат

Тия учения започнаха някъде в зората на демокрацията и все си мисля, че беше през 1990 г., малко преди да отидем за година и половина от летище Добрич на летище Балчик за да ни ремонтират пистата. МиГ-25 я бяха „понагърчили“. Споменът ми е добър, защото си спомням, че пистата беше на шестоъгълници.

Беше настъпило времето на липсата на керосин, а аз имах „анемия“ към него, т.е. търсех всякакви поводи за да летя. Някак си информацията за учението мина най-напред покрай мен и преди мен в него участва един колега – П. Б., който нещо беше планирал в личния си живот и аз, като научих се възползвах веднага и заех мястото му. Интересното в случая за мен беше, че Су-22м4 излиташе с максималния си боен товар от 4 тона. Шест осветителни бомби и две баки по около 1150 л. гориво. Бомбите тежаха по около 500 кг за разлика от показаната на изображението, която е по-малка по размери, но почти със същата осветителна мощност от около 1 000 000 „свещи“ (показаната е с мощност от 900 000). Имаше и разлика в продължителността на светенето, но бомбите като устройство много си приличат.

Предназначението на тези бомби е да осветят бойното поле в някои случаи и при специфична нужда особено в полза на наземната или флотската артилерия нощем. Тази бомба за да освети максимално дълго време повърхността на Земята падаше с парашут, а връзката между него и бомбата беше със стоманено въже за да не прегорят парашутните въжета. По-късно бомбите ги модифицирали с отражатели за самолетните радари и се получили отлични мишени.

Аз направих два или три полета и хвърлих общо по шест бомби на полет. Най-интересно за мен беше излитането, защото бомбите освен тежки бяха и с голям мидел (диаметър) и създаваха високо челно съпротивление при излитане. Самолета отлепваше от пистата на около 410 км/ч и на 500 м преди края на пистата. Набирах височина на северозапад до 9 000 м и след това се отправях към нос Калиакра. Там взимах източен курс и летях докато получа команда да хвърлям по една бомба. След пуска на бомбата завивах надясно в обратна посока и след команда отново минавах над Калиакра и навътре в морето хвърлях следващата бомба и т.н.

Бях си програмирал маршрута в директорен режим и след сброса на бомбата нямаше какво друго да правя освен да наблюдавам, какво правят изтребителите под мен. Първо атакуваха по двойки или тройки МиГ-21 от разни модификации с ракети РС-2УС на височина от 6 000 м, но без бойни глави. Прицелваха се и стреляха, а ракетите си „ходеха“ където сварят. Тази ракета е създадена за МиГ-19 и е използвана само веднъж в бойни условия.

Имах усещането, че в изтребителната авиация я бяха отписали и с цел тренировка пилотите правеха пуск на реални ракети за да придобият опит и усещане за реален пуск, както и да извлекат някаква полза от закупените ракети. Трябва да отбележа, че докато можех да наблюдавам на сумрак поведението на изтребителите, след пуска, самолетите ползващи я рязко се накреняваха (според мен на страната обратна на пуснатата ракета). РС-2УС е ракета тип „Булпъп“ и тези ракети никой не можа да ги ползва успешно по въздушни цели и от двете страни на океана. И така МиГ-21 си стрелят и се връщат, а след тях по същата мишена идваха пак двойки или тройки МиГ-23 ( МиГ-29 тогава бяха нови и неусвоени до такава степен самолети), но доколкото ми е известно те стреляха с ракети Р-60 и там наблюдавах как на някои бомби ракетите им късаха стоманените въжета, т.е. бомбата се откачаше от парашута и стремително падаше в морето с голяма вертикална скорост.

Сега след тридесет години ми се налага да правя коментар и според казаното в националния ефир се изговори като версия, че бомбата т.е. „целта“ (мишената) е започнала да пада изведнъж с висока вертикална скорост. Допускам, че пилота е бил нахъсан мъж и е поразил целта в пикиране, което се е оказало фатално – може би, но … дано всичко да свърши - ОК. Полетите над море се считат за полети в сложни метеорологични условия (СМУ) и то не случайно. Понякога морето отразява звездите и Луната, а пространствената ориентировка се губи много лесно и загубата ѝ е почти винаги фатална.

Другото, което ми прави впечатление е, че по времето на събитията, които описвам аз имах нальот двойно по-голям от съобщения за майор Терзиев, а аз бях тогава капитан. Дано този мъж види близките си на този свят и свършвам с епистоларията си, защото ако продължа тя ще стане политическа, а политиката през последните десетилетия ме отврати и не искам да скверня с нея историята, част от която е и авиацията. Авиаторите не са наратори, т.е. разказвачи, а творци и частици от историята. Позволете ми да завърша тук, а ако трябва да започна да се занимавам с политика, повярвайте ми аз няма да вляза в нея, а ще се втурна натам, защото некомпетентността бе превърната в мода напоследък, което истинските човеци няма как да приемат. Бъдете здрави!

Борис Палатински, бивш военен пилот, Фейсбук