Боядисаният паметник е протест срещу оклюмалата нация

Истинският знак са идеологическите страсти, които избухнаха около боядисването на паметника, казва в интервю за 24 часа социалният антрополог Харалан Александров. Това е знак, че в тази толкова оклюмала нация все още има живот. Всъщност самият паметник парадоксално беше върнат към живот чрез този непочтителен творчески акт, чрез това весело посегателство върху мъртвия символ на една мрачна епоха. От грозен монумент, който хората бяха спрели да забелязват въпреки натрапчивата му импозантност, той оживя и стана център на вниманието за няколко дни, преди да се върне към мъртвешкия си сън.

Съпротивата е от страна на историята срещу настоящето. Съпротивлява се миналото, което отказва да бъде променено, оцветено и разхубавено. В този смисъл боядисването на паметника е протест на младостта срещу тази тежка, сива, застинала, безлична, безнадеждна и абсолютно обречена реалност, която ни завещаха предишните поколения. Всъщност се сблъскват две култури - тази, която иска да вкамени реалността и да ни я натрапи за вечни времена, и тази, която се развива, променя и си играе. Играта е творчество и живот и със сигурност авторите на тази игрива шега са се забавлявали от сърце.

Това не е паметник на загиналите - за тази цел си имаме отделна братска могила в същия стил - а на триумфа на Червената армия, която размахва шмайзер над главите на българите. По своя замисъл и изпълнение това е монумент на съветската власт в България и тъкмо затова е толкова противоречив. Тъй че нека другарите да не преиграват с обидата си. При това тяхната обида предхожда акта на боядисване на паметника - те по принцип са обидени на света, - просто защото се променя и развива и им отказва почестите и привилегиите, които според тях им се полагат по право.

Художниците се скриха, защото това е част от жеста на пресътворяване - събуждаш се и виждаш един нов прочит на познатия градски пейзаж.

За мен закачката е в нелепостта на срещата между Червената армия и комиксовите герои на Америка, която е заредена с културно напрежение. Този артистичен жест сблъсква две идеологии, два светогледа, две култури. Държа да отбележа, че и двете са фалшиви. Едната е монументалната фалшификация на комунизма, която този паметник въплъщава - наглото обявяване на окупатора за освободител. Втората е подмяната на реалността с комикс - ярко въплъщение на триумфиращата култура на неистово потребление и повърхностно, малоумно развлечение, в която сме затънали до гуша. Може да се разглежда и като сблъсък на две пропагандни лъжи, срещата между които изненадващо поражда някаква форма на истина.

Взривяването на мавзолея беше несравнимо по-брутален акт на политически вандализъм, отколкото веселото оцветяване на паметника. Между другото това бе една чудесна сграда, късен образец на нацисткия монументален стил от 30-те. Иронията е, че мумията на прославилия се като борец срещу фашизма комунистически тартор беше изложена в нацистки мавзолей, достоен за Берлин в мечтите на Хитлер и Шпеер. Разрушаването му беше архитектурна загуба за София, казва социалният антрополог за 24 часа.