Помним ли, че човекът, създал едни от най-запомнящите се стихове, от години живее в родопското село Лещен, далеч от градската глъч и препирни – политически, дребнави и досадни. Политически ли са – все са роднини на лицемерието. В планината е друго…
Тук е мястото да припомним биографията на поета. Поне важните неща. Например, че е автор на книгите със стихове „Вечерен тромпет“ (1977, 1979) и „Честен кръст“ (1982), на романа „Бащата на яйцето“ и на повестите „Сляпото куче, „Долината на обувките“ и „Смъртни петна“. Негови са „Думи и графити“, „Думи върху други думи“, „Черни букви върху черен лист“ и др.
Който се интересува и разбира – ги знае. За другите е все едно – имат си свои важни неща.
Ръдиард Киплинг казва: „Каквото и да се е случило, каквото и да се случва, не трябва да се страхуваме“.
Борис Христов е щедро надарен с талант. Знае го всеки, който се е докоснал до думите му. Дали е в класните стаи, част от полемика в медиите, в списъка на наградени по случай навършен юбилей, някаква дата или заради хрумването на някой властник да бъде великодушен, не е толкова важно.
Като стана дума за награди… Преди години поетът отказа да получи ордена "Св.Св. Кирил и Методий" - първа степен. В открито писмо до Министерски съвет той се аргументира: "Уважаеми дами и господа министри,
От медиите научавам, че на заседание от 26 май Министерският съвет е приел решение да бъда награден с орден "Св. Св. Кирил и Методий" - І степен - за заслуги в областта на културата.
Като оценявам вашето признание, уведомявам ви, че отказвам високото отличие, защото противоречи на моето решение от времето далеч преди промените в България - да не приемам държавни отличия, независимо от това коя политическа сила управлява страната.
С благодарност за разбирането: Борис Христов".
(Припомняме го за награждаващи и за наградени… И за ръкопляскащите.)
Дали за подобно решение има значение къде и кога си роден? Как си живял и творил? Не знаем. Но е сигурно, че по съвета на Киплинг – Борис Христов не се страхува от случващото се.
Худ. Милко Божков
"Лекомислието, с което човекът върви през живота
и събаря невинни камъни в пропастта
ме кара често да пея от страх,
сякаш минавам нощем през гробища".
(Борис Христов написа четиристишия за камъка, художникът Милко Божков ги превърна в картини…)
Поете, бъди здрав!
Фрог нюз
***
МОЛИТВА
Мъглата като балтон е провесила празни ръкави -
обличам балтона, направен по моята мярка.
И моля се - никого в тая нощ не забравяй,
господи, слязъл на пътя с колесницата бяла.
Дай на бедняка спокойствие - до обяд да подреме,
пари на глупака - да се ядосва, когато ги харчи,
помогни на джуджето от бъчвата мед да си вземе
и да намери в театъра своето място играча;
покани на вечеря поета - напълни му писалката
и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове,
поседни до самотника в дългото негово чакане
и кихни зарад болния с най-сладкото кихане;
избери за палача някое друго призвание,
смачкай кърлежа, който кара жената да бяга,
затегни в самолета на децата коланите
и отведи до леглото стареца, който си ляга;
дай на мъртвия нощна шапка и хубава книга,
рай направи за дървото, което на ъгъла чака...
А на мен помогни в тая нощ у дома да пристигна
и да измия, господи, нозете на моята майка.
***
ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ
Върти ни живота под жаркото слънце
и трием нозе от горещия камък...
Но щом вечерта от небето се спусне,
ще взема тромпета и ще седна на прага.
Стига край тия стени съм се лутал
като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
тишината - само викът да остане.
Искам да гръмне горещия вятър
и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
след кръстоносния марш на щурците.
Искам бодливата тел пред дома ви
с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
на глух, да възвърне слуха си.
Искам да върже своите пръсти
крадецът, сърце да си купи пазача.
Искам да капна от моите сълзи
в окото, което ръждясва.
Искам отново при нас да се върне
панаирът - прахта да издуха.
Искам от смях да умре и от гъдел
този, който умира от скука.
Искам над мъртвите като на стража
до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме...
Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим.
***
БЛУДНИЯТ СИН
Обходих света и се върнах с обувки протрити
в тревата, погълнала всичко на двора -
нейната мелница беше измляла стените,
добрите роднини и кокалестия орех...
Живях като бог и животно из нощните
градове и безумни световни пристанища,
но залутан далеч от семейното гробище,
аз съм един Одисей, вързан за мачтата.
Както поникват рогцата на ярето,
така и у мене тъгата напираше,
защото един е вкуса на трохите от старото
слънце, които денем събираме.
Човекът навсякъде чака сутрин за млякото
и мъкне страха от смъртта като раница -
на моето рамо отчаяно плакаха
и бедни щастливци, и богати удавници...
Лети през ливадите любопитната жаба,
но премалява и в гьола се връща накрая -
а човека не може с ръка да отпори пейзажа
или бъчвата с вино любимо през света да търкаля.
Мен ме чакаше в старата кръчмица мястото,
издълбано с години от лактите кърпени;
и прага нащърбен, и хляба на яслата,
която моята шия беше изтъркала.
Даже камъкът бял в прежълтелия август
се отмести - под него бе ключа.
Аз почуках с бастуна си и видях, че това е
ослепялото от очакване куче.
