Евгений Кънев: България още се лута между Европа и Евразия

Затова е редно да поставяме в по-широк исторически и геополитически контекст войната в Украйна и как се стигна до това ожесточено противоборство в нашето публично пространство с характера на студена гражданска война.

Вярно е, че много хора у нас имат мислене, изградено от комунизма и неговите написани под редакцията на Москва учебници по история.

През това огледало, войната в Украйна е оправдана, защото няма нищо по-нормално от това Русия да си има пояс от подчинени страни и да не допуска съседна държава да решава кое е най-добро за нейната сигурност. Защото видите ли – ако имаше тази държава такова право – тогава щеше да разположи американски ракети срещу вече близката Москва. Разбира се, вероятно на никой от тези хора не му хрумва въпросът – защо ѝ е на тази държава да разполага ракети срещу Москва, ако нямаше заплаха за самата нея?

Да видим сега как световната геополитическа система стигна до този казус.

Първата система за сигурност в Европа е договорът от Вестфалия през 1648 г., в който тогава великите сили на континента стигат до решение на паритет на своите интереси и сили, така че никой да не е в състояние да доминира над другите и да започва война.

Тази система приключва с Френската революция и последвалите наполеонови войни.

Парадоксално или не, именно войната на Наполеон срещу Русия я вкарва в Европа и се появява нова система за сигурност с Виенския договор от 1815 г., която да “акомодира” новия гигант Русия в геополитическия ред. Според него, всяка страна признава съществуващите граници и става гарант за тяхното спазване като влиза в съюз с другите срещу страната нарушител. (Това е и причината за Берлинския конгрес от 1878 г.). Този ред се разклаща с появата на нова супер сила в Европа – Германия, която търси полагаемата ѝ тежест, което ще доведе до Първата световна война.

Следващият геополитически ред в Европа, а и света се крепи на Версайския мирен договор от 1919 г. Той обаче е изначално обречен поради огромните разлики във визията за света и мира между САЩ, начело с президента Уилсън, и реваншистки настроените победителки от Европа, начело с Франция, които раздробяват държавите, загубили войната (Ньойския договор). А и никога един световен ред не може да е устойчив без да включва – за пръв и последен път – двете супер сили тогава – победената Германия и вече болшевишка Русия, които не участват и стават по-късно инициаторки на Втората световна война.

Но нещо много по-важно се случва за ставащото днес, 100 години по-късно – за пръв път се очертават двата комплекта ценности, които ще групират страните според тях: блокът на демократичните държави, начело със САЩ, срещу този на авторитарните, чийто лидер между войните е Германия, след това СССР до края на Първата студена война и сега Китай, в началото на Втората студена война – която може да стане и Трета гореща Световна война.

Все пак новият световен ред се утвърждава след Втората световна война без да дава категоричен превес на някой от двата блока, както личи и от състава на Съвета за сигурност.

Така продължава до днес острият конфликт на база ценности. За първия блок – важни са хората в съответната държава; за втория блок – важна е държавата и нейното териториално могъщество (в полза на управленския елит).

Та много хора – особено днешните русофили – поставят знак на равенство между двата блока с напълно легитимни интереси. Но няма как да има такова равенство. Единият блок взема прозрачни решения чрез избрани в свободни демократични избори правителства, според волята и в интерес на своите народи. Показателно е, че няма войни между държави от този блок.

Другият блок взема непрозрачни решения от тесни управленски елити – без одобрението, а често и срещу интересите на своите народи. Затова и войните през последните над 100 години са започвали основно от такива държави.

Затова и няма как САЩ днес да се съгласят с доктрината за подялба на (териториални) сфери на влияние на Русия и Китай. С Русия – заради и срещу интересите на народа на Украйна. А с Китай – заради и срещу интересите на народа на Тайван.

Дали ако народите на тези две държави проведат свободни референдуми в чия зона на сигурност да бъдат САЩ няма да уважават този избор? А Русия и Китай?

И накрая да завърша с пример.

Защо Конрад Аденауер – първият следвоенен канцлер на Германия, е велик държавник?

Не само защото, когато германците след войната няма какво да ядат, приоритет за него не е икономиката, а училищната програма на децата. С която ги учи на ценностите на демокрацията и ужаса на нацизма – и така денацифира Германия, за да стане еталон за демокрация.

А и защото, когато получава предложение от СССР – уплашен от перспективата за членство на ФРГ в НАТО – да получи и Източна Германия срещу неутралитет, Аденауер отказва. Защото за него важна е по-малка демократична Германия, но защитена от комунизма, за да просперира народът ѝ. Отколкото обединена Германия, лутаща се между ценностите на САЩ и СССР.

Както впрочем България – още не познавайки истинската си история – пак се лута между ценностите на Европа и Евразия.

Евгений Кънев