Независимо, че последният голям лидер на ВМРО има статут у нас на национален герой, той няма как да бъде безрезервно приет в Северна Македония. Защото макар да се е борил за автономна Македония, но по същество за втора българска държава, в този процес той е тясно колаборирал - при това на най-високо ниво - с хитлеристка Германия. В това именно се състои провокацията от българска страна към свръхчувствителното по темата население на Северна Македония.

Този акт е и миниране на усилията на по-умерените български политици да избършат клеймото върху България като фашистки окупатор по време на Втората Световна война, исторически факти и аргументи, за което винаги лесно биха се намерили от македонска страна. Този акт е равносилен, ако Македония отвори културен център у нас “Йосиф Тито” или Украйна в Москва “Степан Бандера”.

Тук не става дума за отваряне на спор кой какъв реално е бил, а за търсене на имена, които сближават, а не отдалечават двата народа. А и не е ясен приносът на Ванче Михайлов именно към културата, а не революционните борби.

Защо, примерно, да не се казва центърът “Климент Охридски”, “Братя Миладинови” или “Григор Пърличев”?

Ако България продължава да се държи провокативно като окупатор, вместо като братски народ - защо постоянно се оплакваме от реч на омразата, в която постоянно хвърляме съчки?

Кой в крайна сметка печели от този акт?

Дълбоко се съмнявам, че България спечели.

Евгений Кънев