Дни преди премиерата Станева говори за филма, за живота в Киев без ток и топлина, за „холодомора“ на Путин и за това защо, въпреки всичко, не вижда хора, които искат да се предадат.

„ТЯ“ ще бъде показан на 25 февруари от 18:00 ч. в Кино Одеон, София и на 27 февруари от 17:30 ч. в Кино Лъки, Пловдив. Събитията включват прожекция, разговор с екипа, фотоизложба и благотворителен базар в подкрепа на 88-и батальон.

От фронта към чакането

„Показвам и мъжете, но фокусът е върху жените“, казва Станева за филма „ТЯ".

За нея е важно да се види контрастът – мъжете на фронта и жените в тила. Да се разбере защо чакането има смисъл. „Ето – реалният баща на нейния син. Той е там, тя е тук. Това е животът им“.

Идеята за филма възниква почти случайно. Станева отива да направи телевизионен репортаж за доброволческа група жени в Болград, които събират помощи за мъжете си на фронта. Разговорът обаче излиза извън рамките на телевизионен формат.

„Интервюто се превърна в нещо като прием при психолог. Всички плачехме. И аз разбрах, че това не е репортаж. Това е филм“.

Тогава тя задава въпрос, който остава в центъра на „ТЯ“: „За какво мечтаете, когато свърши войната?“.

Една от жените отговаря: „Искам да родя дете на моя мъж“.Те току-що са се оженили. В началото на войната всички вярват, че тя ще продължи месец-два. „А тя не свършва“, казва Станева.

Четири години наблюдение

Това, което започва като идея за кратък филм, се превръща в четиригодишно наблюдение.

„Мислех да снимам как ще изпълнят мечтите си, когато войната свърши. Но тя не свършва. Половин година минава – аз снимам. Още година – пак снимам“.

Една от героините ражда. Камерата остава. Детето прохожда. Камерата остава. Друга преживява загуба на бебе и тежка депресия. Мъжете губят побратими. Психиатрични клиники, антидепресанти, страх от всяко обаждане.

„Целият им живот е едно безгранично очакване. Те не знаят кога ще се видят, кога ще могат да живеят нормално“, разказва Станева.

Войната в „ТЯ“ не е показана през битки. Тя е показана през тишината след новините. През съобщенията в телефона. През погледа към вратата.

Филм за любовта, не само за жените

Станева настоява, че „ТЯ“ не е просто филм за страданието на жените. „В крайна сметка това е филм за любовта, която преодолява всичко“.

Тя показва три напълно обикновени жени – не героини от плакат, не известни личности. „Това са жени, в които може да се познае всеки“. Най-важното за нея е да няма патос. Няма музика, която да подскаже какво да чувстваш. Няма разказвач. Има само наблюдение.

„Искам българите да почувстват, че войната още трае“

Посланието към българската публика е ясно.

„Искам българите да почувстват, че войната още трае. Че това не е новина от преди две години. Че това не е фон. Това е ежедневие“.

Тетяна Станева казва, че ѝ е важно филмът да не бъде възприеман просто като художествен жест или фестивално събитие, а като напомняне.

„Ние виждаме разрушенията по улиците, чуваме за смъртта по новините – статистика, факти. Но зад всяко число има семейство. И аз искам да покажа точно тези последствия, които никой не може да изброи. Психологическото състояние на роднините. Чакането. Изтощението“.

Българската нишка: Болград и бесарабските българи

За Станева българската публика има и още една причина да гледа „ТЯ“ – връзката с бесарабските българи.

„Едната от героините е бесарабска българка. Двама от мъжете са бесарабски българи. Дъщерята на едната двойка живее и работи в България. Тоест това не е някаква далечна история. Това са хора, които имат връзка с България“.

Филмът е заснет основно в Болград – град с дълбоки български корени в Одеска област.

„За мен беше важно да се види как живеят бесарабските българи. Какво става с тях. Как войната ги засяга. Болград ги обединява – но и войната ги обединява“.

И още нещо – тя иска да разбие удобната дистанция.

„Понякога ми се струва, че войната започва да избледнява за хората, които са далеч. Свиква се. И аз не искам да се свиква. Искам да се помни, че това продължава. Че хората още чакат. Че още губят. Че още се опитват да живеят, когато нищо не е нормално“.

В крайна сметка, казва тя, „ТЯ“ не е филм само за Украйна.

„Това е филм за любовта, която оцелява. За чакането. За избора да не се разпаднеш. И това не е само украинска история. Това е човешка история“.

„Семействата на героите също трябва да получат медали. Това, през което минават, е невидимо, но е огромно“.

Живот в график: три часа ток

Разговорът неизбежно стига до настоящето. Станева живее в Киев. Когато говорим, тя няма ток.

„Имам три часа ток през деня. За три часа трябва да сготвиш, да изпереш, да свършиш всичко“.

Понякога няма график. Има „екстремни изключвания“. „Включват тока и не знаеш дали ще успееш да опечеш картофите. Не можеш да планираш. Това е най-ужасното“.

При минус 20 градуса в някои апартаменти температурата пада до 5–7 градуса. Хората купуват преносими душове, зарядни станции, електрически одеяла. Събуждат се през нощта, ако тогава има ток.

„Хората се адаптират. И това не е страшното. Страшното е, че свикваш. Забравяш как беше нормалното“.

„Холодоморът на Путин“

Станева използва тежка дума – „холодомор“ – за ударите по енергийната инфраструктура.

„Целта беше да се счупим. Да поискаме да се предадем. Явно това очакваха – хората да поискат нещо от властта, да натиснат за капитулация, само и само да има ток и топлина“.

Но, казва тя, не вижда такова настроение около себе си. „Аз не съм чула нито един разговор от типа: „Край, замразиха ни, нека да се предаваме, само да ни включат“. Въобще няма такива разговори. В моето обкръжение разговорите са други“.

Това, което вижда, е мобилизация – не паника.

„Нашите електротехници излизат веднага, ремонтират, независимо че са малко. През нощта, в студ и мраз, работят. Аз това лично го видях. Бях готова да им целуна ръцете, защото разбирам колко хора зависят от тях – болници, училища, университети“.

Гневът, казва тя, не се насочва навътре, а навън.

„Цялата злост ние я изместваме към Путин. Има разбирането – какво иска да постигне този човек? Те искаха да ни замразят. Искаха да ни убият. Разрушиха. Взеха животите на нашите най-близки“.

И добавя нещо по-дълбоко – за невъзможността да се върнеш към „нормални отношения“ след това.

„Какво следва дори ако има някакъв мирен договор? Как те си представят, че после ще има нормалност? Че ще подновим отношенията? Колкото повече правят това, толкова повече хората проклинат Русия. И усещането е, че дъно няма. Мислиш си – ето това им е дъното. А те копаят още по-надолу“.

Според нея опитът да бъдат пречупени чрез студ и тъмнина е дал обратен ефект – вместо разпад, е донесъл още по-голяма твърдост.

„Да, трудно е. Да, студено е. Да, няма ток. Но няма‘предаваме се. И това е най-важното“.

Ще има ли отново нормалност?

На въпроса дали вярва, че ще се върне нормалният живот, Станева не дава патетичен отговор.

„Има моменти, особено през зимата, когато ти се струва, че всичко е тъмно – и навън, и вътре в теб. Малко слънце, студ, токът го няма. Напада те едно състояние, което неизбежно напада всеки. Но после излизаш на улицата, гледаш хората – те работят, усмихват се, продължават. И ти разбираш, че нямаш право да бъдеш друга. Пак се преборваш и си казваш: „Ама трябва“. Какъв избор имаме? Трябва да продължим да работим, да правим всичко възможно от нашата страна. А там – да бъде каквото бъде. И така я преодолявам“.

Тя си спомня Киев отпреди войната – град, който „никога не заспиваше“. И мисли за децата, които няма да имат тези спомени.

Но въпреки това не говори за капитулация. А за оцеляване.

„Ние вече толкова дълго се варим в това, че понякога не виждаме светлината. А хора, които идват отвън, казват: „Тук няма ток, но има толкова светлина“. 

„ТЯ“ е опит тази светлина да бъде видяна – дори когато всичко наоколо е тъмно.

Илияна Маринкова