Досада, лицемерие и клишета. Разбира се, твърдите им фенове, може дори да се просълзят: Ах, колко е умен нашият лидер/спасител - досущ като Апостола…

От десетилетия т.нар. „елит“ употребява Васил Левски за свои цели, а ние съзерцаваме строените гвардейци и се умиляваме от дечицата, накичени униформи и саби от едно НПО, нарекло се „общонароден комитет“… Присвояват си „национални“ и „общонародни“ някакви структури и се бутат на първия ред, откъдето поучават българите.

Висшият клир и до днес отказва да канонизира Апостола, защото бил извършил убийство на дете в ловешки дюкян. Синода обаче премълчава, че „детето“ е било на 24-годишен мъж, който се опитвал с викове да издаде Левски и да докара заптиетата.

Протестираме за какво ли не, в много случаи справедливо, но така и не излязохме пред Синодалната палата да заявим, че ако всички, дето сме на тази земя, имаме нужда от български светец и закрилник, то няма друг освен Дякон Игнатий по-достоен.

Ще повдигаме отново и отново тази тема, защото тя е огледалото, в което виждаме кривиците си.

Днес припомняме позабравената дискусия за гроба на Васил Левски. Това е много важен въпрос за всеки българин, защото дълго нацията е била заблуждавана по идеологически и политически причини, което води в крайна сметка до унищожаване на кости, за които се е предполагало, че са на Апостола.

Васил Иванов Кунчев - Левски

Предлагаме ви част от Магнетофонен запис от разговор за гроба на Левски между Богдан Кръстев* и писателя Николай Хайтов, състоял се през юни-юли 1991 г.

Надяваме се, че когато ни залеят водопади от патриотични слова на политици и властници след няколко дена, да се сетите за прочетеното.

КОЙ И ЗАЩО УНИЩОЖИ ГРОБА НА В. ЛЕВСКИ

Б. К.: Вие, г-н Хайтов, открито заявихте неотдавна във в. „Поглед“, че разкритият през 1956 г. в олтара на софийската църква „Св. Петка Самарджийска“ гроб на Левски е пожертван навремето по идеологически съображения, и нарекохте това „афера“. Споменахте, че сега засега спорът за този гроб е „замразен“, както и решението на БАН от 1986 година за поставяне паметна плоча пред църквата „Св. Петка Самарджийска“. Смятате ли, че думата „афера“ е подходяща за тая история и че това е за печата тема табу?

Н. X.: Табу е, наистина. Даже големи и зъбати някога вестници като „Антени“, „Поглед“ и „Труд“ странят от нея.

Б. К.: Не разбирам защо е необходимо да се пише за гроба на Левски, след като свързаните е него проблеми са били обсъдени в публичен диспут през февруари 1986 година в БАН и това обсъждане е завършило с арбитражно решение, потвърдено от Бюрото на Президиума на Научния секретариат на БАН в полза на версията, която вие поддържате. Това не слага ли точка на въпроса?

Н. X.: Не. Точката все още не е сложена, защото предвиденото в решението на БАН слагане на паметна плоча пред църквата „Св. Петка Самарджийска“, че там е гробът на Левски, все още не е осъществено. Въпреки че бе запланувано от бившия Комитет за култура във връзка с празненствата по случай 150-годишнината от рождението на Апостола. „Мероприятието“ е било отменено по нареждане на ЦК.

Освен това една влиятелна група историци начело с акад. Димитър Косев се обяви против решението на БАН под предлог уж да се обсъдело то и в Единния център по история и така слагането на плочата бе отсрочено. На всичко отгоре същата тази група историци издейства пред ЦК да се преустанови публикуването на каквито и да е материали, свързани със спора за гроба на Левски, освен в „специализираните издания“ като „Археология“, „Исторически преглед“, „Векове“ и пр. Нареждането бе дадено на 28 април 1987 г., но забележете, че забраната се отнасяше само за привържениците на версията, че Левски е препогребан в църквата „Света Петка Самарджийска“, не и за моите опоненти.

Б. К.: Възможно ли е това?

Н. X.: Как да не е възможно? Спорът за гроба на Левски е бил не веднъж, а три пъти прекратяван все по нареждане на „апарата“ в ЦК. Забраната от април 1987-а е четвърта поред.

Б. К.: Не ме учудва забраната, а едностранният ѝ характер. Документирано ли е това?

Н. X.: Има си хас да се документира подобно нещо! Тези операции се провеждаха по телефона или устно - на четири очи. Важни са в случая фактите, а те са, че от април 1987 година до април 1990-а в специализираните исторически издания бяха отпечатани на археолозите Ст. Михайлов, Д. Овчаров, Ст. Станилов, Г. Джингов, Д. Косев и Ив. Сотиров 12 статии, но нито един от предложените от мене отговори не бе разписан за печат, с едно-единствено изключение в „Исторически преглед“ от проф. Хаджиниколов, единствения, който не се подчини на ембаргото, наложено от ЦК. Ако това не е запушване на устата, здраве му кажи. Моите отговори така или иначе не бяха публикувани.

Б. К.: Смятате ли, че съществуват пречки да ги публикувате сега? При сегашната свобода на печата мисля да не е проблем.

Н. X.: Напротив. Проблемът е даже по-изострен. Специализираните издания са си все така твърдо в ръцете на моите опоненти - казионните историци и археолози, а неспециализираните, както стана вече дума, не само не проявяват интерес към „гроба“, но го и отбягват. На повечето, изглежда, е известна апокрифната навремето статия за Левски (1987 г.) на сегашния президент д-р Желев, в която същият заклейми „трескавото търсене на гроба на Апостола“ като „закъснял вик на нашата национална съвест и опит да се измие позорът на българския народ, задето го е предал“. Написах една статия, поместена в „Литературен фронт“ от 10 декември 1987 г., в която оспорих твърдението, че Левски е предаден от „българския народ“ - позиция, която не бе само на д-р Желев, но и на акад. Христо Христов, Велислава Дърева и проф. Николай Генчев (те свиреха по същото време на тая струна). Тогава тези хора се юрнаха да организират политическото ми преследване, поради което проблемът с гроба на Левски, най-общо казано, затъна в още по-големи трудности. Особено като се имат предвид добре отработените по време на Живков верноподанически комплекси на нашего брата журналистите - тази тема ще бъде, изглежда, дълго време още избягвана. А през това време сума драгоценни следи към него могат да бъдат унищожени.

Б. К.: Извинете, но отново не ви разбирам. Вие говорите за гроба на Левски като за въпрос, който тепърва ще има да се разисква и разнищва, и то след решението на БАН след вашите две книги, посветени на този проблем, и след издаването на Сборника с документи за разкопките на „Св. Петка Самарджийска“ - около 700 страници, от Академичното издателство. Нима е останало нещо неизвестно и необсъдено след всичко това?

Н. X.: Останаха непубликувани документите, намерени след излизането на моите две книги и Сборника на БАН от 1988 г., а то е твърде много и значително. Това са на първо място около шестстотин неизвестни досега снимки от разкопките в „Св. Петка Самарджийска“, които са в Археологическия институт и могат всеки миг да бъдат обявени за липсващи. Изобщо всичко това както бе разкрито, така може да бъде отново потулено от изгубилите спора археолози (ако вече не са го направили), затова не трябва да се позволи заличаването на нито една следа, водеща към истината за гроба на Левски. Всичко трябва да се запише, регистрира и дори инвентаризира в печата до най-малката подробност.

Вие сте професионален криминалист с висша квалификация и знаете какво може да означава потулването на една подробност, заличаването дори само на една-едничка следа.

Б. К.: Да започнем тогава с един неясен, поне за мене, момент в спора за гроба на Левски: защо непрестанно се занимава с този въпрос ЦК? Какво политическо има в спора за един гроб, та макар да е на националния ни герой? Във вашите две книги на този въпрос не намерих очаквания отговор.

Н. X.: Моите две книги са написани и издадени - едната през 1985-а, втората през 1987-а, а по това време не беше възможно да се разискват политическите моменти в спора за гроба на Левски.

Б. К.: Вие не сте пожелали или не ви е било възможно да го разисквате, но акад. Топенчаров го е разисквал. Имам предвид неговата статия във в. „Отечествен фронт“ от 1 март 1988 година „Идея, а не кости и гроб“ или нещо подобно. Там за пръв път прочетох, че въпросът за гроба на Левски не бил „некрофилски“, нито за светите мощи на Апостола, а „дълбоко политически“.

Н. X.: Щом сте чели тази забележителна статия, би трябвало да имате отговор на въпроса, който ми задавате.

Б. К.: Аз имам отговора на Топенчаров, но мене ме интересува вашият.

Н. X.: Преди да чуете моя отговор, по-добре чуйте и мнението на акад. Димитър Косев, изказано на 19 април 1983 година в Института по история пред заседанието на оглавяваната от него държавна комисия за решаване спора с гроба на Левски. Неговото изказване гласи:

„Аз имам обяснение защо именно в 1935-1937 година се вдигна шум около гроба на Левски. Това е времето след идването на власт на Хитлер в Германия. Хитлеристите вдигнаха шум, за да си присвоят великите символи на историята. Нашата българска фашизирана буржоазия по същия начин търсеше да се насочи вниманието към църквата чрез гроба на Левски, за който в. „Мир“ от 6 март 1937 г. е писал, че той се намира в олтара на софийската църква „Св. Петка Самарджийска“.

На същото заседание академикът уточнява за ръководената от него комисия, че „тя е комисия „АД ХОК“ (по спешност) да вземе отношение да не се създават изкуствени идоли.“

(Визира се отново гробът на Левски.) На следващото заседание Косев се доизяснява:

 „Ние трябва да преградим въпроса с алармите по „Света Петка“. Не е изключено да има тенденция от страна на църквата. Прави се опит да бъде подведен и ЦК да постави знак. Това ще доведе до въздигане престижа на църквата. (Протоколът е от 13 юни 1983 г.)

Разбрахте ли сега за какво се е обезпокоил акад. Димитър Косев, началникът на политическия комисариат при тъй наречения „исторически фронт“? Обезпокоил се е, че назоваването гроба на Левски в една софийска църква би могло да я превърне в национална светиня, а той е бил против създаването на подобни (да си послужа с неговия израз) „изкуствени идоли“. Защо изкуствени? Защото по това време култът към Левски не е бил в синхрон с установените „естествени“ политически идоли, свързани с интернационалното братство с великия Съветски съюз. И второ (още по-важно), акад. Косев се е опасявал да не се повдигне, не дай си Боже, „престижът на църквата“, ако се окаже, че препогребването на Левски е нейно дело и заслуга. Ето защо въпросът с гроба и костите на Левски е въпрос - както казва акад. Топенчаров - „дълбоко политически“. Затова този въпрос е бил винаги под контрола на апаратчиците по идеологията в ЦК, през цялото време на неговото развитие. Затова археолозите и историците изпращаха до ЦК всичките си предложения и протести, оплаквания и възражения, а не до председателя на БАН.

Влизам в тези подробности, защото основната причина за унищожаването на костите и гроба на Левски е политическата му трактовка, политическата мнителност и примитивизъм. Не забравяйте освен това, че „Св. Петка Самарджийска“ се намира съвсем наблизо до паметника на Ленин и в още по-голяма близост с първоначално проектираното място за неговото поставяне в центъра на така нареченото „ларго“. Такова съжителство е било просто недопустимо в едно време, когато сриването и заличаването дори на съществуващите национални паметници и светини е било в пълен ход.

Не забравяйте освен това, че гробът на Левски се разкрива на 30 май 1956 година - във възхода на сталинизма у нас!

Б. К.: Вие сте убеден, че костите, открити на 30 май 1956 година в олтара на „Св. Петка Самарджийска“, по тази причина са били унищожени, или „изчезнали“, както се изразявате в своята книга?

Н. X.: Няма и не може да има друга причина, след като валидната по това време Инструкция за провеждане на археологически разкопки изрично забранява да се унищожават скелети под какъвто и да е предлог. „Закриването“ на гроба при това положение е било немислимо без знанието и разпореждането на властния по това време председател на БАН Тодор Павлов.

Знаете за Тодор Павлов, че още през 1946 г. той по своя инициатива реши да извади костите на Гоце Делчев от българска земя и ги предаде на югославяните, а в произнесената от него по този случай реч обяви, че Гоце Делчев не е българин. Този надъхан фанатик интернационалист беше и довереник на тайните съветски служби и „първоборец“, така да се каже, срещу българския национализъм, който винаги се е подхранвал от герои като Левски. Тодор Павлов е един от двамата членове на българския ЦК, които са знаели за атентата в църквата „Св. Неделя“. Това е само по себе си характеристика на главния идеолог на партията след Девети септември 1944 година и главен двигател на започнатата в българската наука „маркс-ленинска ревизия“, предприета с цел да унищожи българското национално самочувствие, за да се даде простор на коминтерновските планове за интернационализирането на България. При този железен фанатик съдбата на гроба на Левски не би могла да бъде друга. Останалото са подробности.

***

Слава Богу днес има паметна плоча на църквата "Св. Петка Самарджийска", която показва мястото, където се предполага, че е погребан Левски. Не са много хората обаче, които ходят там, слагат по някое цвете и се молят за българина, който ни даде всички основание да се гордеем и да се родеем като равни с всички европейски народи. Тържествата винаги са на паметника, там са речите, духовата музика, камерите и микрофоните. Но гробът, който е последното ложе на Апостола, заслужава също нашето внимание и почит. 

И трябва да се срамуваме, защото, когато комунистическият елит е слагал по значение паметника на Ленин пред гроба на Левски, всички сме мълчали. Днес сме много гласовити и смели, защото има социални мрежи, където всеки е голяма работа. Всъщност сме същите мишлета. 

На свещеника, който го изповядва пред бесилото, Левски казва: "Споменавай ме в молитвите си, отче, с името йеродякон Игнатий". 

Присъства ли днес йеродякон в молитвите ни?

Текстът, издялан върху плочата на църквата гласи: „В олтара на тази църква според народната памет и редица научни данни родолюбиви българи са погребали през 1873 г. Апостола на свободата Васил Левски Йеродякон Игнатий".

***

Богдан Кръстев

(21.08.1940 – 17.11.2021)

Роден е в с. Джинчовци, Пернишка област. Средното си образование завършва в Перник. Има висше военно и юридическо образование. Дълги години работи в полицията и следствените органи. Сътрудничи в периодичния печат, радиото и телевизията с публицистични и художествени материали. Публикува десетки статии и интервюта, в които заявява безкомпромисната си позиция срещу престъпността, корупцията и бандитската приватизация, срастването на мафията с властта и парливите обществени проблеми. Сред издадените му книги с актуална тематика са известните  „Разкази без алиби”, „Когато разболяхме Бога”, „Приключи аферата с гроба на Левски”, „Частна прокуратура и следствие” и др.