Ивайло Дичев: Пред очите ни градът загива. Новите общински управи да се замислят

Проф. Ивайло Дичев, "Дойче веле". Заглавието е на редкацията на ФрогНюз.

Основното, което чуваме от кандидатите за кметове, е, че ще направят градовете си удобни. Не ще и дума, че имаме нужда от подземни паркинги, детски градини и нечупещи краката тротоари. Но искам да обърна внимание на нещо по-невидимо, които ми се струва, че подценяваме.

Място за общуване

Големият град е място, където са събрани непознати един за друг хора. Основното, на което трябва да се научат, това е да общуват - да изградят усещането, че имат нещо общо, макар че в голямата си част дори не се познават. В племенните общности или в малкото село това общуване следва ритуални форми, защото обитателите споделят едни и същи вярвания и до голяма степен са роднини. Градът трябва да измисли свои теми на разговор, свои места за срещи, свои правила за среща между непознати хора.

Тази тема у нас обикновено минава под рубриката „култура“. Проблемът е, че си я представяме като спектакъл, който едни елити играят за публиката. Разкопаваме старини - вървете и се любувайте. Изиграваме патриотичен ритуал - благоговейте. Някой се канеше да строи театър в „Люлин“, няма лошо, но публиката отново се мисли като пасивен консуматор и дали този физически по-близък театър ще е по-близък и духовно, остава да видим.

Идеи има

Интересна идея чухме от Борис Бонев за превръщане на библиотеките в общностни центрове. Другаде този процес тече отдавна, успоредно с превръщането на четенето в един вид субкултура, практикувана повече онлайн отколкото на хартия. Софийската градска библиотека тръгна в тази посока. В Америка съм виждал библиотеки, които са намерили ново призвание в организиране на дебати, родители водят там децата си на обучителни игри, известни хора се канят за срещи с гражданите, студенти си подготвят курсовите работи, правят се различни изложби или просто се пие кафе. Нещо подобно се случи с напуснатите масово от публиката кина. Ние обаче имаме тенденцията да се заинатяваме: по храмовете на културата не се пипа нищо и само ще се караме на младите, че не ги посещават.

Стана така, че културното производство у нас не произвежда никакви разговори. Излиза книга, авторът я подарява на някой ТВ-водещ и толкова. (Само)рекламата замести не само критиката, но и всякакъв отзвук на произведенията. А междувременно в обръщение влязоха редица феномени, които традиционната култура презира: инфлуенсъри, риалити формати, подкасти. Трябва ли да се правим, че ги няма или да ги включим в обществения дебат? За мен въпросът е риторичен. Културното общуване трябва да е насочено към всички – и към претенциозните интелектуалци, и към тримата самодейци, които свирят фалшиво пред приятелите си.

Не знам каква точно е идеята на г-н Бонев, но ми се струва, че в нашите градове има редица културни институции, които могат да се превърнат в центрове за градско общуване. Вземете читалищата. Сега те са общо взето под ръководството на хора със свободно време, например пенсионери и наместо да станат място за изява на нови, оригинални групи и тяхната публика, се занимават с уроци по английски и народни танци. Някой от вас получава ли информация от местното читалище какво замислят, питат ли го за мнение? Мене не.

Културни институции пустеят

Същата тъжна съдба имат многобройните родни къщи-музеи из градовете ни. Няма как да се затворят, защото това ще предизвика патриотичен скандал. Но и рядко инициират събития, които да съберат гражданите заедно. Ще ви кажат, че нямат пари, разбира се, но пък нека им се дават пари именно за инициативи, които активизират градското общуване. Не на бройка участник, а според това доколко са обхванали различните културни пластове на гражданството. И колко активност отдолу пораждат. Защото новата култура, в която сме потопени, е интерактивна – гражданинът иска да има все-по активна роля.

Един град трябва да има места за общуване. Нали забелязвате как младежите се събират в парковете, които са сред малкото публични - да не кажем - полудиви пространства в града? Една градска управа трябва да мисли за такива места. Например скоро вървя проектът „Реките на града“, който разкриваше на гражданите запуснати и забравени речни плажове. За да привличат, местата трябва да са интересни, може би екзотични, но при всяко положение различни от обичайния ни живот.

Как се създава градски облик

Няма мисъл за такова нещо, когато се разрушават прекрасни фабрични халета, наместо да се предадат за обживяване на младежки групи или НПО-та. Така нареченото градско земеделие също е начин да се събират хората и да правят нещо заедно. Да не забравяме и заведенията – някои от тях успяват да си създадат облик и да станат притегателен център. Дават ли общините някакви награди за подобно постижение?

Културата като общуване отива далеч отвъд сегашните ни схеми на мислене, да не говорим за общинските бюджети. Говоря всичко това, защото пред очите ни градът загива. Хората предпочитат да стоят пред екраните си, удобството на онлайн услугата минимизира всякакъв досег с другия човек. В повечето ни градове хората намаляват физически, заключените апартаменти са един мрачен символ на разпада. Но дори когато са тук, това не са жители, а потоци, тръгнали отнякъде и мечтаещи да заминат нанякъде.

Попътувайте в чужбина, за да видите разликите

В този смисъл, ще ми се новите общински управи да се замислят за това как да подкрепят общуването между гражданите. Вярно, че не им влиза в нито една графа. Но нека попътуват в чужбина, ще им дойдат идеи.