Иван Николов от Босилеград: Неудобното седене на Вучич на два стола

Никой не е казал, че светът е справедливо устроен, напротив. Почти всички нации имат по няколко свои причини за войни. Но ако приемем, че войната е най-висшата несправедливост, която вместо да решава, многократно умножава проблемите, тогава и най-лошите мирни решения са по-добри от най-победоносните войни. Това е в сферата на дипломацията. За съжаление, засега все още сме в сферата на военната пропаганда.

Според неофициалната сръбска външнополитическа стратегия, която през последните две десетилетия се тиражираше по медиите, Сърбия трябва мъдро да изчака разпадането на Европейския съюз и в новите международни обстоятелства след него, лавирайки между интересите на големите световни и европейски играчи, с помощта на Русия да „обедини всички сръбски земи” и така окончателно да реши сръбския национален въпрос, каквото и да значи това.

Сръбски анализатори, журналисти и политици от средно до най-високо ниво, дълго се упражняваха на тази тема, оплаквайки съдбата на Сърбия, описвайки я като жертва на чуждите интереси, подхранвайки реваншизма и амбициите на великосръбския национализъм и превръщайки страната в хищник, който търпеливо изчаква удобния момент за да скочи върху жертвата си.

По същото време, сръбските политици продължиха хитро да се облизват около европейските фондове и да си играят на отваряне и затваряне на преговорни глави, но без сериозно намерение да направят решителна стъпка за членство в НАТО и ЕС. Затова пък от 2017 година досега, Вучич 19 пъти се срещна с Путин, показно демонстрирайки близки икономически и военнно-технически отношения с Русия, но и с Китай.

Президентът на Република Сръбска Милорад Додик, „най-големият руски съюзник на Балканите”, непрекъснато се примъкваше все по-близо до Путин и даваше изявления за отцепване от Босна и Херцеговина и обединение със Сърбия. Нещо, в което той е абсолютно убеден, че ще се случи и единствено се страхува „той, или някой друг, да не пропусне удобния момент”.

Черна гора през 2016 г. преживя един съвместен руско-сръбски опит за държавен преврат, но 2020 г. падна пред литийните шествия на Сръбската православна църква и загуби на парламентарните избори от щедро финансираните от Белград просръбски партии. Сръбският външен министър Ивица Дачич пееше „Калинка” на Путин и обикаляше света да търси държави които да „отпризнаят” Косово.

След агресията на Путин срещу Украйна, сръбските националисти радостно плеснаха с ръце и подскочиха. За тях това беше удобния момент на дълго мечтаните промени в международните отношения. Отново пламна надеждата за завръщането на бял кон на Косово, прегазването на Дрина и обединението на „сръбския свят”, по образ и подобие на „руския свят”.

Докато Европа и светът изненадващо се обединиха, осъждайки руската агресия и завеждайки тежки икономически санкции срещу Русия, в центъра на Белград и Баня Лука се проведоха многохилядни националистически сборища с руски знамена и в подкрепа на Путин. Цените на тениските с образа на Путин рязко скочиха нагоре.

Сръбските медии започнаха да се държат като че ли са на подчинение на Путин и Роскомнадзор и зловещо тържествуват над изпепелените украински градове. За тях съществува само кремълската версия на събитията. Само че на война, като на война – води се пропаганда и от двете страни. Целта е всеки да оправдае себе си и да компрометира и очерни другия. До истината се стига трудно и по съвсем заобиколни пътища.

Пред опасността от трета световна (ядрена) война която се надви не само над Русия и Украйна, но и над Европа, застрашавайки цивилизацията на планетата, свободният свят въведе тежки икономически санкции срещу Русия, рискувайки собствената си икономика и благосъстоянието си в името на сигурността си и хуманитарните принципи с цел оказване на натиск върху руската икономика, която издържа войната. Без намерение пряко да участва в нея.

Пред надвисналата всеобща опасност и предстоящите президентски, парламентарни и частични местни избори, сръбският президент Александър Вучич изведнъж посърна. Оказа се, че да седиш пред услужливи журналистки в студиото на ТВ „Пинк” и ТВ „Хепи” и да политиканстваш на тема „неутралитет” и „четирите стълба” на сръбската външна политика – Русия, Китай, Европа и САЩ, да осъждаш НАТО за бомбардировките на Сърбия и да оплакваш Косово, не е като да вземеш отговорно политическо решение, с което трайно да се позиционираш в един световен геополитически сблъсък.

След два дни, в които, според думите на самия Вучич, е „остарял с 10 години”, той заеквайки, изрази „подкрепа за териториалната цялост на Украйна”, но не намери сили да осъди агресията на Путин. Правителството някак си подкрепи резолюцията на ООН, с която се осъжда агресията на Путин, но пък отказа да следва линията на ЕС по отношението на санкциите. Въпреки многократните настоявания от страна на ЕС и лидерите на европейските държави. С това Сърбия засега остава по средата – извън свободния свят и по-близко до Русия, оправдавайки се с националните си интереси и руската енергийна зависимост. Сякаш останалата част от света няма енергийни и икономически зависимости от Русия.

Проблемите със зависимостите и интересите на държавите и континентите наистина са напрегнати и сложни. Това обаче не може да е причината да се изпепели една огромна държава каквато е Украйна, да се разрушават цели градове, да се отстрелват нейните жители и да я напускат милиони бежанци. Страхът от Путин, не е оправдание за мълчание и снишаване особено при вида на милионите украински жени и деца, които постепенно заливат Европа.

И така, докато православна Русия бомбардира православните църкви и братята в Христа в Украйна, а Сърбия миналото лято с православен десант над Цетинския манастир постави свой сръбски митрополит на братята си в Черна Гора под дулата на сръбски спецчасти и благоуханието на сълзотворен газ, сръбските медии се задъхват от прокремълска пропаганда и остават глухи и слепи за убиването на цивилни граждани, които се опитват да избягат от обсадените градове, обстрелването на жилищните кооперации, болниците, училищата и детските градини. Да, и за арестите и репресиите над хилядите руски протестиращи в самата Русия срещу Путин и войната.

Когато Европейският съюз забрани „Спутник” и „Раша тудей”, като рупори на руската пропаганда в Европа, сръбските медии скочиха. Не си спомням да са изразили позиция за десетките убити от Путиновия режим журналисти и опозиционери, които своевременно се осмелиха да бръкнат в гнойните рани на Кремъл. Никой не осъди новия закон, който предвижда до 15 години затвор за публикуване на новина за Украйна различна от тази на Кремъл. Сляпата пропаганда стигна дотам да сравнява НАТО бомбардировките на Сърбия с руската агресия над Украйна и никой не забеляза, че това сравнение е вредно за Сърбия.

Милошевич воюваше за Велика Сърбия, Путин за възстановяване на СССР. Крайна и Република Сръбска, Донецк и Луганск са само повод и средство за имперските цели на двамата самодръжци. Сараево и Вуковар, Киев и Харков, убитите и осакатените и милионите бежанци нямат никакво значение и стойност пред налудничавите военни цели. Хуманизмът и състраданието са лукс за обикновените, малките и слабите, които са съпричастни с ония, които просто искат да ги оставят да си живеят, да работят и да се радват на децата си.

Десетки анализатори и коментатори денонощно ни заливат с военна пропаганда и мантри за православието, славянството, великата руска култура (сякаш тя има нещо общо с Путин!?), новия световен ред и либералните, извратени, хомосексуални, сатанински и т.н. САЩ и ЕС. Пропаганда, в която не смееш да се съмняваш по цена на живота си. В православието без 10-те божи заповеди. В славянството, което разделя, а не обединява.

„Ценителите” на руската култура в Сърбия забравят, че именно най-големите руски писатели, поети, кинорежисьори, артисти и пр., са и най-големите критици на агресията на Путин върху Украйна, но и на постсъветската народопсихология, която логично доведе до нея. Ако инфантилните сръбски русофили бяха чели Чехов, Пушкин или Светлана Алексиевич, вместо Добрица Чосич, Вук Драшкович и Шешел, и ако бяха слушали музиката на Чайковски, Рахманинов или Шостакович, вместо чалгата на Цеца Величкович, Миле Китич или Шабан Шаулич, може би щяха да имат и друг поглед върху светлите и тъмните страни на „широката руска душа”. Естествено, и друг поглед върху американската и европейската демокрация, а не само върху тяхната валута и стандарта им на живот.

Впрочем, в Сърбия войната не е преставала още от 90-те години на миналия век. Ужасното е, че днес прекалено много хора подкрепят Путин, докато той изпепелява украинските градове, докато под техните развалини умират старци, жени и деца, а военната пропаганда насъсква и ожесточава руския народ. Хора, изключете телевизорите си и не се хлъзгайте по пропагандата, която, точно по учебник, дехуманизира набелязания враг, за да оправдае унищожаването му.

Ако ви е трудно, вземете си някоя книга от Булгаков, Херцен, Светлана Алексиевич или някой друг известен руски писател и внимателно я прочетете. Начина, по който те са заклеймили руската действителност и народопсихология, няма да го намерите и в най-лошата американска и западноевропейска пропаганда. Това е то, великата руска култура, която обяснява корените на злото. В крайна сметка, войната може и да се обясни, но не и да се оправдае.

Всичко е толкова просто. И ужасяващо. Войната е грабеж, разорения, страдания, глад и смърт. Няма нужда от геополитически анализи, пропагандни лъжи, исторически лекции и подробно познаване на международните отношения за да се обясни. Достатъчен е един поглед върху изпепелените украински градове, обгорелите танкове и трупове и милионите майки и деца на полската и румънската граница и всичко е ясно. Тя трябва да спре. Както и винаги, на масата за преговори. Дали Украйна ще остане неутрална извън НАТО, дали на Путин ще се остави пътека за отстъпление, няма никакво значение – и най-лошите споразумения са по-добри от най-победоносната война и от перспективата човешкият вид да изчезне в една ядрена катастрофа. /БГНЕС

Иван Николов, председател на Културно-информационния център на българите в Босилеград. Анализът е направен специално за БГНЕС.