Къде се дянаха правнуците на онези храбри момчета, които обединиха Отечеството?

Вижте какво пише още той за Съединението, сякаш плющи с камшик по днешното безвремие на българина и България.

"....Може би страдаме от интелектуална недостатъчност и нямаме нагона на целокупния национален дух, който да оплоди майка България и тя, милата, да се сдобие с читави младенци?

А може би е време да престанем да се вглеждаме единствено в безнадеждното мъжествено многоточие от безволеви, но лакоми неудачници, които си избираме да ни управляват? Пленници сме на всеобщото отвращение. Отвращението от политиците е най-масово, на пръсти се броят онези сред тях, които се отличават с чиста съвест, с чисти помисли и чисти сърца.

След като ние, мъжете, не можем да съберем един отбор, в който да няма мухльовци или мижитурки, значи е ред на слабия пол да покаже силата си.

Отблъсваща е липсата на лични лидери, на воеводи, ако щете, отблъскваща е и липсата на осъзната обществена необходимост да бъде излъчено такова воеводство, вместо това се нагледахме на мъжкарска самовлюбеност, суетност, надменно ежене и тесногръда дребнавост.

За малките ни политически мъже, повечето от които са духовни пигмеи, държавата е голяма играчка, която може безнаказано да бъде употребена и потрошена. За тях общественият живот е част от игричката на стражари и апаши, които тарикатски си делят плячката за сметка на мнозинството от безгласни балами.

Ще речете, абе, така е било винаги, така май е и навсякъде по света. Не ме интересува къде как е, единствено ме интересува, че етносът ни линее, генофондът ни се топи, нацията ни е в духовна и икономическа безпътица, която кара част от нас да озверяват, да се точат като остриета и да искат мъст, ревизия, реванш. Справедливият гняв на хиляди наши сънародници обаче днес е умело пренасочен не към малцинството, което лошо ни управлява, а към малцинствата, част от нашата нация.

Затова си задавам въпроса: как по навик продължаваме да празнуваме Съединението, без да сме постигнали помежду си единението? Без да сме се издигнали от механичното спояване на териториите ни до духовните територии на взаимното вливане, до дифузното взаимопроникване на душевността ни!

...Ние можем да спрем сами личните си часовници. Но часовникът на България не бива никога да спира, ако и часовете й да са, може би, преброени. И ако удари злокобен този час, най-осъзнатите от нас трябва да сме готови да й дадем от своето лично, за нея животоспасяващо, време…

Инак язък за ония луди глави, които изгоряха за род и родина – и без които нямаше как днес да се наричаме българи...."