Кирил Кадийски – окрилен лирик – с думи изстрели, които не заглъхват

Той навлиза в дълбокото, затова думите му звучат като изстрели, които не заглъхват. Авторът се опълчва срещу всичко край него, превъплъщава се и поема ролята на поета.", пише за него Жан-Пол ГАВАР-ПЕРЕ.

Дмитро ПАВЛИЧКО, Украйна

„Неговата „Нова Герника“, следвана от „Под синьото небе над жълтите жита“, е шедьовър. Той поставя на преден план проблема за традицията и новаторството чрез нов и необикновен лиризъм. Срязва с ножица бодливата тел, която огражда крепостта на традицията и канона. Той няма какво да губи и пресъздава авангардизма по свой начин. Показва хаоса и го унищожава, направо хапе без да лае, дебнейки за разбойник, нов създател, нов самобитен моралист, нов демократ дори”.

Жан-Пол ГАВАР-ПЕРЕ
за последната книга на поета НОВАТА ГЕРНИКА

„Целият отдаден на поезията, продуктивен автор, преводач на Бодлер и Маларме, Кадийски в никакъв случай не живее в кула от слонова кост. Агресията в „полето изранено“ на Украйна от страна на Русия го е вдъхновила за две балади: Но зейва адът. И денят е нощ. И кръв ли капе, или се зазаря? Краят на света и краят на нашето съществуване остават основните теми за лауреата на наградата Макс Жакоб...”

Ерик НОЛО
Из рецензия за НОВАТА ГЕРНИКА в сп. „Трансфюж”

„... да се върнем на нашата тема, на удивителната траектория на нашия журналист, писател, поет, български дипломат, почитател на френската литература, рускоезичен защитник на украинския народ, с философска нагласа към живота, приятел на свободата, на синьото небе и жълтите жита, да не продължаваме повече. Много за един човек, но българинът Кирил Кадийски си остава борец, той знае какво е съпротива (както срещу самоопиянението, така и срещу всички форми на тоталитаризъм). По този начин той въстава срещу стихиите, тъмните сили, търсейки светлина и вътрешен мир. Това е един мъдър човек.”

Патрик ВАГНЕР
Из рецензия „КИРИЕ КИРИЛ КАДИЙСКИ” в сп. „Ливр,арбитр”

„... въпреки традицията и повторението на „вечните теми“ виждаме и нова посока в късното творчество на Кадийски. (...) Има ясни препратки към социалната ситуация в България (и света) през последните три така необичайно тревожни години. (...) Не сме
виждали толкова социален Кадийски преди.

Натан ОНДРЮС, Австралия

„И когато поезията, дори и в превод, говори сама за себе си, без съмнение известността на Кадийски е заслужена.”

Ан Даймънд, Канада

„Защо ли Кадийски ми напомня за моя неотдавнашен съсед Ленард Коен, сам автор на много страници – и двамата литературни мисионери. Квазимодовци, биещи адските камбани над един все по-глух свят.”

Тиери дьо ла КРОА

„Висшето отличие на Нобеловата награда би възнаградило не само един силен български поетически глас, но и глас, чието ехо оживява и отвъд границите“.

Професор Марияне МОЛАНДЕР - БЕЙЕР, Швеция

"... Кирил Кадийски е, мрачен и слънчев поет, с преливащ хуманизъм, с очевидна смелост,  който се изправя срещу мрачните периоди на комунистическа България, като запазва чувствителните резонанси на поетичната душа. Защото първото чувство, което събужда тази поезия, е за свободата, за словото, разбира се, но също така и за гражданската позиция."

У нас Кирил Кадийски се радва на вниманието и приятелското отношение на повечето от утвърдените и стойностни писатели и на широк кръг почитатели на сериозната поезия. Проф. Валери Стефанов: „Забележителната ерудиция и отличното владеене на поетическите форми позволяват на Кадийски да създаде художествени послания отвъд традиционните стереотипи. Може би затова неговата поезия си остава недоразбрана в България и високо оценена в чужбина”. Поетът Цанко Лалев е по-витиеват: „Кирил Кадийски е митологичен кон от квадригата на българските класици, които са сред нас и теглят колесницата на Словото”.

Предлагаме на нашите читатели няколко творби на поета.

ВСЕКИДНЕВЕН ВЕЛИКДЕН

Тополите на хълма – все тъй само три са –

стърчат облени със зелена кръв – най-святите на тоя свят

разпятия; свят, който нито бил е, нито някога ще бъде свят...

Следобедният влак по билото на хълма се задава и червената мотриса

пълзи като съсирек към сърцето изтощено

на гаснещия ден... Но има и по-страшно от това!

И на сърцето – твоето сърце, уви! – не му се често ще, но

все по-унило бие и не спира, мъкне пак безценния товар,

наречен кръст! Петелът вече и за теб в зори

пропя. И изкърви премазаното рамо

на билото... Но ти върви! Поетът всичко може:

да спре за миг, да падне пак... На колене дори!

Но само като теб, но само

под кръста към Голготата си, Боже!

ГРОБЪТ НА НЕЗНАЙНИЯ ПОЕТ

На Методи Джонев,
когато всичко наоколо е коленичило...

Страната на убитите поети –

България! Каква велика чест! Какъв

завиден дял... Но ти, нима по тоя път отдавна не пое ти?

Да те убият, без да са пролели капка твоя кръв!

Уви, вълкът отдавна чака с жален вой!

И самодивите... Венчаният за Свободата –

единствено рождена дата

обречен е да има той!

Нима умира всеки истински поет?

И кой е днес поредният? И кой поред?

И чий е този ужас? Мой ли? Твой? На някого ли? Ничий ли?

Увиснал на въже? Набит на кол?... О, не!

Не, днес поетите не са дори на колене –

те просто са покорно коленичили!

ПОЛЕТЪТ НА РАЗПЯТИЕТО

Проливен дъжд. И горе, на превала,

изтръгнат дъб – все пак и него бурята успяла да го покоси! –

като че ли Мария Магдалина, вече престаряла,

нозете на Исус все още мие и бърше ги с разпуснати коси.

А кръстът все така стърчи. И ще стърчи,

че знае за какво – и за кого! – побит е. И от днес ли,

от вчера ли е тая истина жестока: още тялото не са отнесли

и вече канят се душата да разпънат. Да я проснат по очи,

да я премажат, умъртвят... О, клетници! Не знаят ли, че ако има

душата на какво да издържи – това е болката непоносима!

И как поне веднъж не я и нея достраша...

Пак пролет е. Чакал ли, вълк ли цяла нощ е

из бранището виел. Или вятърът със своя син оголен нож те

накара да трепериш пак... Бог знае откъде дошла,

и птица някаква пищи в нощта – разпятие ли долетяло,

душа ли, тръгнала да търси новото си тяло,

или побягнала от тоя свят душа...