Когато мелтем те удари, бабешкият комплекс и Ла Бубо ти скапват морето, но ти си жаба с рога

Как се стигна дотук

Мъжът ми толкова мрази морето, че иска да го бетонира. Буквално, не се шегувам. И след като миналата година го заведох на каравана в Градина, където му се наложи да живее две седмици, категорично ми беше забранено тази година аз да се занимавам с резервациите на почивките, които са свързани предимно с планината. А на мен нищо не може да ми замени морето, не че не съм фен на планинските гледки.

И такааа… Човекът си харесал 120 квадрата мезонет в комплекс в Черноморец, с впечатляващ басейн, огромна градина, на 200 метра от плажа. Да не му се налага, недай си Боже, да стига дотам. Дестинацията е случайно избрана, резервацията направена в последния момент, защото е работохолик и никога не е сигурно кога точно ще може да почива. Освен това е и заклет киноман, изгледал всички филми на света, а сега, както всички знаят, силата е в сериалите и наистина има много добри такива. Та добре си го беше измислил – сериалче на климатик по цял ден и размотаване напред-назад вечер.

Всичко вървеше чудно, докато не стигнахме до комплекса, който е огромен. Изведнъж се озовахме в капана на няколко сгради със сходни имена. Ключът от мезонета се намираше в някакъв бокс – екстра, не се занимаваш с хора и излишни обяснения, но така и не ни беше съобщено в коя от всичките огледални сгради да отидем.

Обадихме се на обозначения телефон от Booking. На слушалката се чу странна и неразбираема реч – глас на жена, която грам не говори български, английски, испански, немски, таджикистански, френски. В крайна сметка се оказа рускиня, която се опитва да говори български, но не ѝ се получава. Грам не можа да ни ориентира, ама все тая. Намерихме комплекса с късмет и упоритост, докато обикаляхме вратите на комплексите в опити чипът да ни върже.

Намерихме го. Най-накрая дотътрихме вътре огромните куфари. 120 квадрата, ама друг път – 60-70 са. Малък етаж с кухненски бокс, кухненска маса с четири столчета, диван с малка плазма и втори етаж, до който се стига по витиевати метални стълби.

Там се помещават две малки спални с баня и тоалетна. Не е каравана с хубаво предверие и изглед към морето, ама става. Моите намерения не са да стоя в комплекса. Пускам куфарите и отивам да видя плажа и морето. Детето подскача от радост след тези няколко часа път с пет почивки.

Първото впечатление от плажа на Черноморец

Най-близкият, на 200 м от нас, е на къмпинг Черноморец. Той е екологично признат – носител на престижния международен знак „Син флаг“ за чистота, безопасност и отлично управление на околната среда. Мятаме се натам, детето скача с едни подводни очила. И аз подскачам – морееее. Плажът представлява скалист залив, едната част от който е платена, другата – свободна, с накацали на около метър разстояние хора. Като цяло е гъч, а и идвам късно. Мятаме една кърпа на плажа и скачаме в морето. Най-накрая. Басейнът е голям, но днес го пропускаме. Ще гледам утре да съм на плажа в Градина – камъните във водата не са моите.

Прибираме се да се изкъпем. Банята е с душ кабина, която в опита си да затворя, се опитва да се сгромоляса върху мен. Душът пръска навсякъде, но не и по мен, ама все тая. Нали съм на море, няма да си развалям настроението.

Бях забравила какво е да живееш в кутийка

Аз съм човек, за когото животът в центъра на София или около него винаги е бил привилегия. С появата на дете и самотни бродения около парка Заимов и Борисова градина с куче, количка, както и заети приятелки, които да се разхождат с теб, светогледът ми малко се промени. Сега живея в по-малък град в близост до София, детето се разхожда до центъра само̀, живея в къща с двор и през лятото обикновено ви пиша изпод шатрата, докато двете кучета се опитват ми пречат. 

Отиваш на почивка, но попадаш в затвор

Повратният момент, в който осъзнах, че съм попаднала в кутийка, беше когато за първи път излязох да простра плажните кърпи на терасата. Мега тесните тераси с мега многото съседи, които си лягат в 9 вечерта – в което лошо няма, но и това не е моето.

Още в първата вечер ме удари силна клаустрофобия. Звуците на щурци и таралежите от съседния запуснат двор рязко ми залипсваха. Детето спи, тишината е гробищна, нямаш право да издаваш какъвто и да било звук – всички спят. Чашата бяло вино с мъжа ми преминава шепнешком.

Звуците от хрупането на бадемите, които си хапва с уискито, бият на уши – не че мляска, просто нищо друго не се чува. Започвам да си мисля, че на гробищата има малко повече живот, отколкото тук. Заведенията в Черноморец също затварят рано. Стоя си зад оградената миниатюрна тераса, потънала в екзистенциална мъка.

През деня чуваш как хората ходят до тоалетна и решаваш да избягаш на плажа. Басейнът не е за мен. Има хиляди забрани – не можеш да внасяш храна и напитки, да се къпеш или плажуваш от два до четири, да пушиш.

Решаваме да отскочим до плажа на Градина. Той е просторен, водата чиста и обикновено тиха. Да, ама не. Точно в този момент и природата решава да ми отмъсти – мелтем направо ни отвява.

Силният североизточен вятър ще беснее дни наред и ще е причина за голямо вълнение по морето, пише ФрогНюз точно в този ден. Температурите ще са високи, но хората трябва да са нащрек на морския бряг. В морето ще има особено силни вълнения, защото вълните се образуват именно от мелтем – августовският вятър, който според старите морски вълци "обръща морето".

Страхотно – точно това искам да чуя. Купувам си зелена капела идиотка, за да не ми хвърчи косата във всички посоки и се отправяме към Кайт бара. Мъжът ми е във възторг – плажът ще е от бара. Поръчваме си по един коктейл, но детето бързо напомня за себе си: “Мамооо, аз какво ще правя сега – не мога да се къпя в морето, не мога да си играя на плажа, защото ще ме отнесе, какво ще правяяя?”.

Решавам да скатая малко от семейната идилийка и да отида на разходка. На плажа има доста спасителки. И тъй като са ми интересни, а имам оправдание да си говоря с непознати хора, решавам да взема по едно интервю.

Кинезитерапевтка, университетски преподавател, учител, инструктор по ски. Свобода – цяло лято на къмпинг на морето с децата, мечта. Запознавам се с мега яки хора с мега яки истории, които ще ви разказвам в следващите дни. Следобедът ми се оправя. Връщам се на Кайта със заряд и жажда за още разговори. Докато си говоря с барманката в опит да поразпитам за онзи клип от Джулая с боклуците по пясъка, усещам една малка ръчичка да ме побутва в гръб: “Мамо, хайде, тръгваме. Искам хвърчило, защо си говореше с тези хора, нали не ги познаваш?”.

Намираме хвърчило, но то не е никак достатъчно. Знаете, децата на почивка са изключително превъзбудени: “Кога ще влизаш във водата, кога ще ходим на бънджито, може ли да ми вземеш нещо, дай поне два лева за автомат с топчета, защо днес няма да ходим в Созопол, няма ли да излизаме тази вечер, искам Ла Бубо”.

Какво е Ла Бубо

Произлиза от въображението на художника Касинг Лунг. През 2019-а долита в обятията на китайската компания за колекционерски кутии Pop Mart, където става тотална сензация. Ла Бубо се продават в blind boxes – малки кутийки, така че никога не знаеш кой от моделите ще ти се падне – малко като лотария.

Днес има стотици разновидности: от малки плюшени ключодържатели до огромни специални издания – някои струват стотици долари, а легендите говорят дори и за мистериозни фигури, за които се наддават десетки хиляди.

Почти вяко дете, което виждаме по крайбрежните улици, влачи в ръка по поне едно Ла Бубо – наистина е хит.

Голямата цел е да се падне секретното, каквото и да означава това. Ние имаме четири броя, но секретното все не се пада.

Взимаме поредното Ла Бубо и след вечеря в Созопол се отправяме на традиционната разходка в стария град. Обожавам това място – с всичките му сергийки, папагали, артисти и улични музиканти. Да, през последните години малко са се оляли с цените, но докато има купуване, ще има и предлагане.

И ако се чудите къде съм – ще ме видите по-скоро в Созопол и Градина, отколкото в Черноморец. Не защото там е толкова зле, а защото съм жаба с рога и всеки си има любими места, от които никога не иска да избяга.

Тихите вечери боря с писане, детските прищевки – с усмивка, а мелтем от днес вече го няма, така че не ме мислете – добре съм. Не защото всичко е топ, а защото нищо не може да помрачи хубавото ми настроение, когато съм на море.

Констанца Илиева