На около 25 метра под повърхността на залива Субик във Филипините светлината почти не достига. Водата е тежка, непрозрачна и наситена с фини частици тиня, които всяко движение на водолазите отново издига от морското дъно.
Видимостта изчезва почти напълно. Дори най-мощните фенери не успяват да пробият кафеникавия мрак.
Под повърхността няма ориентири. Няма линии, няма хоризонт. Само ръждясали стоманени конструкции, разпилени дървени греди и останки от кораб, който вече повече от осем десетилетия лежи на дъното на океана.
Водолазът от Военноморските сили на САЩ Тейлър Лукас внимателно прокарва ръка по затрупания с тиня корпус. Работи почти изцяло на допир. Изведнъж пръстите му усещат нещо различно – предмет с позната форма. След като внимателно отстранява полепналата кал, пред него се появява втвърдена кожена подметка.
Върху нея ясно личи надписът:
"U.S. Army".
За повечето хора това би била просто стара обувка.
За археолозите, съдебните антрополози и военните историци това е едно от най-важните доказателства, откривани през последните години на мястото.
Подметката потвърждава, че вътре в останките на японския транспортен кораб Oryoku Maru все още се намират следи от американските военнопленници, загинали през декември 1944 година.
Това е моментът, към който специалистите са се стремили десетилетия наред.
Не просто да намерят артефакти.
А да започнат да връщат имената на хора, които историята е оставила без гроб.
Един кораб се превръща в плаващ затвор
За да се разбере значението на тази находка, часовникът трябва да бъде върнат повече от 80 години назад.
Към последните месеци на Втората световна война.
Японската империя постепенно губи контрол над завладените територии в Азия и Тихия океан. Американските сили напредват все по-близо до Филипините, а японското командване започва спешно да прехвърля хиляди съюзнически военнопленници към Япония, Корея и Манджурия.
За тази цел не се използват специализирани кораби.
Използват се товарни и пътнически съдове, пригодени набързо за транспортиране на хора.
Историята ще ги запомни с едно име:
„Корабите на ада“.
Ад под палубата
Тези кораби нямат почти нищо общо с Женевските конвенции.
Военнопленниците са натъпквани в тесни товарни трюмове без прозорци и без вентилация.
Няма легла.
Няма санитарни помещения.
Няма достатъчно вода.
Няма лекарства.
Стотици хора стоят прави или седнали един върху друг с дни.
В тропическата жега температурата вътре достига непоносими стойности.
Въздухът постепенно свършва.
Много от пленниците губят съзнание.
Други умират още преди корабите изобщо да напуснат пристанищата.
Оцелелите по-късно описват миризмата като смесица от морска вода, дизелово гориво, човешка пот, кръв и разлагащи се тела.
Фаталната грешка
Най-големият парадокс е, че трагедията на тези кораби не е причинена единствено от японската армия.
Японците никога не ги маркират като плавателни съдове, превозващи военнопленници.
От въздуха те изглеждат като обикновени транспортни кораби, които снабдяват японската армия.
Така те се превръщат в легитимна цел за американската авиация.
Без пилотите да знаят кого всъщност атакуват.
Последното плаване на Oryoku Maru
През декември 1944 година Oryoku Maru напуска Манила с повече от 1600 американски военнопленници.
Мнозина вече са преживели Батаанския марш на смъртта, лагерите за военнопленници и години глад, болести и жестоко отношение.
За тях това трябва да бъде поредният транспорт.
Вместо това се превръща в смъртна присъда.
На 15 декември 1944 г. американски самолети от самолетоносача USS Hornet откриват японския конвой край бреговете на Филипините.
За пилотите това е поредната операция срещу японски транспортни съдове.
Никой не подозира, че в трюмовете се намират стотици американски войници.
Започва масирана въздушна атака.
Бомбите разкъсват корпуса.
Пожарите се разпространяват с невероятна скорост.
Корабът започва да потъва.
Стотици пленници успяват да излязат на палубата и скачат във водата с надеждата да достигнат брега.
Мнозина никога не успяват.
Някои загиват при експлозиите.
Други се удавят.
Трети са разстреляни от японските охранители, докато се опитват да доплуват до сушата.
Повече от 200 американски военнопленници губят живота си още при потъването на Oryoku Maru.
За останалите кошмарът далеч не приключва.
Оцелелите са заловени отново и натоварени на други два „кораба на ада“ – Enoura Maru и Brazil Maru. И по време на това пътуване стотици други пленници загиват от бомбардировки, глад, болести и нечовешки условия.
Когато войната приключва, само част от първоначално качените на борда на Oryoku Maru успяват да се завърнат у дома.
За останалите океанът се превръща в последен дом.
Операция, отложена с осем десетилетия
Когато Втората световна война приключва, за Съединените щати започва друга, не по-малко трудна мисия – да открият и върнат у дома десетките хиляди военнослужещи, които никога не се прибират от бойните полета. Сред тях са и стотиците американски военнопленници, загинали на борда на Oryoku Maru.
Само година след края на войната, през 1946 г., американските военни изпращат първата експедиция до останките на кораба в залива Субик. Надеждите са, че поне част от телата ще могат да бъдат извадени и погребани с военни почести.
Реалността се оказва различна.
Още първите огледи показват, че корпусът на кораба е в изключително нестабилно състояние. В продължение на месеци той е бил подложен на взривове, пожари и последвалото потъване, а през следващите години морската вода, теченията и корозията допълнително отслабват конструкцията. Всяко по-сериозно движение в останките крие риск от ново срутване.
За водолазите това означава едно – всяка минута под водата може да бъде последна.
По онова време подводната техника е далеч от възможностите, с които разполагат днешните специалисти. Липсват прецизни сонари, триизмерно картографиране, дистанционно управлявани подводни роботи и съвременни средства за съдебномедицински анализ. Работата се извършва почти изцяло на ръка, а всяка грешка може да струва човешки живот.
След няколко неуспешни опита операцията е прекратена.
Американските власти вземат тежкото решение останките на кораба да бъдат обявени за подводно военно гробище. Смята се, че мястото е твърде опасно, за да бъдат продължени издирвателните дейности.
Така Oryoku Maru остава недокоснат в продължение на близо осем десетилетия.
Технологиите променят всичко
Това, което през 40-те години изглежда невъзможно, днес постепенно се превръща в реалност.
През последните години Агенцията за издирване на военнопленници и безследно изчезнали към Министерството на отбраната на САЩ (Defense POW/MIA Accounting Agency – DPAA) решава да възобнови мисията. Причината е не само развитието на подводните технологии, но и огромният напредък в съдебната антропология, ДНК анализа и дигиталното картографиране.
Преди водолазите изобщо да влязат в останките на кораба, специалистите създават негов подробен триизмерен модел. С помощта на лазерно сканиране и подводно картографиране всяка греда, всяка деформация и всяко потенциално опасно място се отбелязват с висока точност.
Така екипът може предварително да планира маршрута си и да избегне участъците, в които корпусът е най-нестабилен.
Следващото предизвикателство е дебелият слой утайки, натрупван повече от 80 години.
Обикновеното разкопаване би унищожило ценни следи и би повредило човешките останки. Затова водолазите използват системи за контролирано изсмукване на тинята. Те работят с изключително ниско налягане, така че да премахват седимента, без да разместват предметите под него.
Всеки открит артефакт се документира още под водата.
Всяка обувка, копче, катарама, метален предмет или костен фрагмент се заснема, описва и маркира с точните си координати.
За археолозите това е своеобразен пъзел, в който дори най-малкият детайл може да помогне за възстановяването на случилото се през декември 1944 година.
Когато една обувка разказва история
Именно така е открита обувката с релефния печат „U.S. Army“.
На пръв поглед тя изглежда като незначителна находка. За специалистите обаче тя е важно доказателство, че лични вещи на американските военнопленници все още се намират в останките на Oryoku Maru и че корабът вероятно крие още следи от трагедията.
„Такива открития ни показват, че сме на правилното място“, коментират участници в експедицията.
Подобни предмети – части от униформи, военни копчета, обувки и метални табелки – могат да помогнат при идентификацията на човешки останки чрез сравнение с военни архиви и генетични данни.
Но намирането на останките е само първата стъпка.
След изваждането им започва сложен съдебномедицински процес в лабораториите на DPAA. Експертите анализират костни фрагменти, определят възраст и травми, а ДНК пробите се сравняват с генетичен материал от роднини на изчезналите военнослужещи.
Понякога идентификацията отнема месеци. Понякога – години.
Но за семействата дори един малък фрагмент може да означава край на десетилетно чакане.
За учените това е доказателство.
За близките – възможност да получат отговор.
