”Льо Монд”: Макрон превръща Брюксел в руски степи

Когато през 2017 г. френският президент излезе на политическата сцена с ореола на победител в сложната хореография на европейските срещи на върха, предизвика объркване и симпатия сред околните.

Две години и половина по-късно той все още учудва, но на мястото на симпатията дойдоха раздразнение или дори открита неприязън. Младият президент се превърна в самопровъзгласил се лидер на Европа. Неговите неочаквани инициативи и антисистемни нападки объркват, смущават, шокират.

Думите „лидерство“ и „Европа“ не се връзват много една с друга. В Европейския съюз има двама председатели: на Европейския съвет и на Европейската комисия. Т.е. вече е сложно. Въпросът още повече се усложнява, когато националните лидери се представят като европейски, защото към това ги тласкат политическото влияние, размерите и мощта на техните страни.

Дълги години този неофициален пост бе заеман от Ангела Меркел. Барак Обама открито я смяташе за лидер на Европа. Навремето ръководителят на полската дипломация Радослав Шикорски публично я помоли да поеме по-голяма отговорност. „Силно се страхувам не от силата на Германия, а от нейното бездействие“, написа тогава той.

Лидерството на консервативния канцлер напълно отговаряше на духа на нейната страна, най-голямата икономика в ЕС, която извлича най-голяма изгода от единния пазар. Онова, което бе добро за Германия, беше добро за Европа.

Еманюел Макрон върви по съвсем различен път. Тъй е лидер по природа и по стечения на обстоятелствата. Ангела Меркел отслабна на германската политическа сцена, британците пропаднаха в мъглата на Брекзит, а италианското правителство е загрижено за собственото си оцеляване.

Френският президент практикува лидерството на разделението и непрекъснатото движение. Неговите врагове са неподвижни и парализирани. Макрон иска да промени ЕС, защото светът се променя.

Два примера илюстрират неговия метод и неговите рискове. По време на юнските заседания на Европейския съвет, които бяха посветени на назначенията на изпълнителни постове в ЕС, той разруши системата на партийните лидери, предупреждавайки всички предварително за своите стъпки, а след това започна маневри и успя да прокара компромисни кандидати.

„Той променя правилата на играта, а след това разписва новите условия с оглед на интересите на останалите“, заявяват от Елисейския дворец. Френските партньори, втрещени от такъв майсторски ход, го приеха без особено противодействие: в края на краищата, за мнозина това бе изгодно.

Бумерангът се върна три месеца по-късно, когато Европейският парламент отклони предложената от Макрон кандидатура на Силви Гулар на поста еврокомисар. Сега на него ще му се наложи да приеме новата даденост. Той трудно преглътна ответния удар.

Вторият пример се случи на заседанието на Европейския съвет на 17 и 18 октомври: френският президент наложи вето на започването на преговори за членство на Македония и Албания в ЕС. От тогава върху него се изсипа яростна критика: обвиняват го в нарушаване на дадената дума, дискредитация на Европа и „историческа грешка“.

Той и обкръжението му отговарят, че Албания още не е изпълнила необходимите условия, че разделянето на преговорите с двете страни би дестабилизирало обстановката в региона и че е нужно да се реформира процеса на влизане, „прекалено бюрократичен и автоматичен“, и процесът на вземане на решения в самия ЕС. Този процес вече работи изключително зле с 28 членове и може да бъде напълно парализиран с появата на нови.

Положението е сериозно. То противопоставя Франция и Германия (последната подкрепя разширяването) и създава напрежение между двете визии за Европа, както казват в Елисейския дворец.

Привържениците на първата са готови и в бъдеще да размиват ЕС, а последователите на втората искат да укрепят съюза. Еманюел Макрон е дълбоко убеден, че Европа не може да си позволи слабост в нестабилния съвременен свят. Той не отстъпи, но все пак се опита мъничко да поправи положението с посещения в страните, които на първо място са засегнати от неговата позиция.

На фона на критиките съветниците на Макрон защитават неговата позиция. „В това се състои лидерството. Вие или сте лидер на Европа, или не. Той е“, заяви един от тях.

Откъде накъде? По каква причина той е единственият, който е готов да поеме тази роля и да прокарва идеи, да подтиква останалите лидери да постъпват точно така, отговарят те.

Има упреци и по отношение на неговите методи. Макар и със закъснение той възприе курс за консенсус във вътрешната политика, но както по всичко личи, акцентира върху смелостта и личните инициативи във външната.

През март успя да придума Ангела Меркел и председателя на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер за среща с китайския лидер в Париж. Покани иранския външен министър на срещата на Г-7 в Биариц, без да се посъветва дори с британските и с германските партньори.

Успоредно с това обяви посока на сближаване с Русия (много чувствителен и противоречив въпрос за Европа), без да включи към това дори Берлин.

Във всеки случай, именно Макрон отвори обсъждането на редица въпроси, независимо дали става дума за отношенията с Москва или разширяването на ЕС.

Успя да прокара в брюкселския дневен ред своите теми: данъчното облагане на интернет-гигантите, стратегията спрямо Китай.

Остава само да утвърди лидерството си.