Думата „слънцестоене“ (от латинското solstitium – спиране на слънцето) отразява необичайното поведение на Слънцето около 21 юни. На тази дата то достига най-северната си точка и сякаш спира на място за няколко дни, като прекратява ежедневното си движение на север, преди да поеме обратно в посока юг.

Древни паметници като Стоунхендж са били прецизно конструирани като гигантски календари. Ако човек застане в центъра на Стоунхендж в утрото на лятното слънцестоене, ще види как Слънцето изгрява точно зад т.нар. „Heel Stone“ (Петен камък), откъдето маркира началото на новия цикъл.

За езическите култури този ден е бил известен като Мидсъмър или Лита. Това е бил празник на плодородието, слънчевата енергия и магията. Ритуалите са се въртели около два основни елемента: огън и вода.

Келтите са наричали този празник Лита или Албан Херуин (Светлината на брега). За тях това е било времето на епичната битка между двамата братя крале: Краля на Дъба (символ на растящия ден и лятото) и Краля на Остролиста (символ на намаляващия ден и зимата). На лятното слънцестоене Кралят на Остролиста побеждава своя брат и поема управлението над годината.

Друидите са придавали огромно значение на дъба. Тъй като той цъфти по това време, те са го смятали за пазител на слънчевата светлина. Друидите са събирали имел и билки със златни сърпове, с вярата, че растенията са попили директно космическата енергия. Келтите са вярвали, че в тази нощ светът на хората и светът на елфите и феите (Sidhe) се сблъскват. Хората са носели дрехите си наопаки или са хвърляли ръж в очите си, за да се предпазят от лудориите на горските духове.

В Древен Рим времето около лятното слънцестоене е било посветено на Веста – богинята на домашното огнище, земята и семейството. Празникът, наречен Весталия, е започвал седмица преди слънцестоенето и е кулминирал около 15-17 юни, подготвяйки природата за прехода. По време на Весталия, кръглият храм на богинята, символизиращ Земята и Слънцето, е бил отварян за бременни жени и майки, които са носели дарове, за да измолят благословия за домовете си.

Самият ден на слънцестоенето е бил посветен на Форс Фортуна – богинята на съдбата и шанса. Римляните са плавали с лодки по река Тибър, украсени с цветя, пиели са вино и са празнували факта, че съдбата на реколтата вече е решена от Слънцето.

За скандинавските народи, където зимата е тъмна и продължителна, лятното слънцестоене или Midsommar, е възприемано като въпрос на живот и смърт. Това е бил моментът на абсолютния триумф на бога на светлината Балдур. Викингите са палели огромни огньове на брега и са пускали стари лодки, пълни със суха дървесина в морето, които са запалвали с горящи стрели. Това е символизирало Слънцето, което залязва в океана. Тъй като времето е било топло и пътуването лесно, около лятното слънцестоене викингите са провеждали своите големи правни и съдебни събрания. Тогава са се уреждали спорове, сключвали са се бракове и са се планирали летните походи.

За славяните слънцестоенето е било посветено на Купала – божеството на очистението, плодовитостта и съзидателната влага. Сватбата на Огъня и Водата: Славянските ритуали са търсели баланс между огъня и водата. Изплитали са се огромни сламени кукли (Ярило или Купала), които в края на нощта са били изгаряни или хвърляни в реките.

Славяните вярвали, че в най-късата нощ папратта цъфти за броени секунди с огнен, магически цвят. Който успеел да го откъсне, щял да разбере езика на животните и дърветата и да вижда къде в земята има заровено злато. Ритуалът е бил изключително опасен, защото се е вярвало, че зли сили пазят цветето и могат да вземат ума на търсача.

На Балканите култът към Слънцето е бил в самата сърцевина на тракийската религиозна система – орфизма. За траките Слънцето, често отъждествявано със Сабазий или Аполон, е било върховно мъжко начало, което на този ден опложда Земята – Великата богиня-майка.

Тракийското племе беси, които са били пазители на прочутото светилище на Дионис, са посрещали слънцестоенето на високи, скални върхове като Белинташ, Перперикон, Кози грамади или Бегликташ. На тези места има изсечени скални басейни и улеи. В нощта на слънцестоенето жреците са изливали вино върху скалните олтари и са го запалвали. По височината на лумналия пламък те са гадаели за бъдещето на царството, за войните и за плодородието. Пламъкът е трябвало да лумне чак до небесата, за да се съедини с огъня на Слънцето.

На места като мегалита „Вратата на богинята“ край Бузовград, траките са изсичали специални прозорци в скалите. Точно в деня на лятното слънцестоене, последните лъчи на залязващото Слънце преминават перфектно през този отвор като символ на преминаването на човешката душа в отвъдното или влизането на бога в лоното на Майката Земя.

С идването на християнството тези силни езически традиции не изчезват, а са адаптирани. В много европейски страни празникът се превръща в Деня на Св. Йоан Кръстител. В България този древен езически корен е перфектно запазен в празника Еньовден, който по нов стил отбелязваме на 24 юни. На Еньовден правим точно това, което предците ни са правили преди хилядолетия – берем 77 билки и половина при изгрев, посрещаме обърнатото слънце и се мием с росата за здраве. 

Независимо дали става дума за тракийски жрец на скалния връх, друид в горите на Британия или викинг край норвежките фиорди, култът е бил един и същ: благоговение пред Светлината, която дава живот, и преклонение пред циклите на природата.