Между институциите и действието: пътят на Ивайло и София Петкови

Преходът на Ивайло и София Петкови попада във втората категория. След години в европейски институции, международни организации и публичния сектор те насочват натрупаната експертиза към тема, която у нас дълго беше „встрани“ – адаптацията към климатичните промени. Не като лозунг, а като въпрос на сигурност, инфраструктура и ежедневие.

При София Петкова интересът към европейските политики се формира още в Американския университет в България и в London School of Economics. После идва практиката – Европейският парламент, Европейската комисия и международни организации, където работи по сигурност, външна политика и управление. В този свят климатът не стои самостоятелно, а
е част от по-широката картина за устойчивостта и развитието на Европа. С времето обаче започва да се откроява като тема, която вече не може да бъде оставена „между редовете“.

При Ивайло Петков началото е в съвсем друга плоскост – финанси и счетоводство. После идва Министерството на околната среда и водите, където темата за климата придобива друго измерение: политики, регулации, решения, които се отразяват на вода, въздух, енергия, а в крайна сметка и на сигурността. Точно тук се вижда разликата между абстрактните дебати и
реалната администрация – когато решенията не са „за някъде“, а са за тук и сега.

Същественото е, че Петкови не описват този завой като демонстративно „скъсване“ с институциите. Напротив – в позицията им има уважение към публичния сектор и към механизма на правенето на политики. Те добре знаят, че отвън процесът изглежда прост, а отвътре е обратното: всяка промяна е натрупване от анализи, компромиси, координация и процедури, които рядко стигат до обществото в разбираем вид.

И точно тук се появява логиката на неправителствения сектор – не като алтернатива „срещу“ администрацията, а като допълнение, което може да даде скорост, фокус и практическа полезност. Среда, в която идеите могат да се изпробват по-бързо, да се превръщат в работещи модели и после да подпомагат институционалните процеси.

Така възниква Сдружение „Инициатива Мисия Климат“, което те създават заедно с експерта по CDR Силян Иванов и партньори от България, Германия, Франция и САЩ. Фокусът е климатичната адаптация в Югоизточна Европа – тема, която тепърва ще става централна, независимо дали обществото е готово да я приеме без идеологически шум.

Тонът им е прагматичен. Вместо крайни послания и удобни противопоставяния те настояват за баланс – между икономика и природа, между развитие и устойчивост, между политически решения и реални, приложими стъпки. Затова и избягват активистката реторика: за тях климатичните промени са процес, който изисква подготовка, инфраструктура, дългосрочно
мислене и сериозна превенция.

Примерът, който дават, е пределно конкретен. Наводненията в региона на Велико Търново и Габрово отново показаха, че превенцията не може да бъде само реакция спрямо предишни бедствия. Нужен е подход, стъпил на моделиране на климатични и хидрологични данни, който да очертава рисковите зони и условията, при които те се активират. Така властите ще могат да инвестират най-ефективно в превантивни мерки, а гражданите ще бъдат информирани, че се намират в рискови райони и ще могат да предприемат действия за адаптиране и/или застраховане на имущество.

В тяхната история неизбежно се вижда и „човешката инфраструктура“ – доверието. Двамата не работят на паралелни линии; мисленето им се допълва. София идва с по-стратегическа и политическа перспектива, а Ивайло държи практическата и регулаторната страна. Затова партньорството им стои естествено: без демонстрации и без опит каузата да се превърне в
личен PR.

И ако има извод от този път, той е прост: в България често започваме разговора за бъдещето след кризата. А подобен тип дългосрочно мислене вече не е избор – става наложително.

Автор: Васил Найденов