После дошла 1515 година и Коперник усетил, че работата не е точно така. Тогава Слънцето изгряло завинаги и светът се подредил и завъртял по нов начин.
Векове по-късно ние, българите, се въртим около Слънцето пожарникар и неговите по-малки подчинени слънчица министри. Като парад на планетите са се наредили тези всезнаещи светила. И всичко се рее около тях – живот, бюджет, дефицит, брутен вътрешен продукт, чекмеджета, кюлчета с божествени образи, джипки, асфалт, горски и градски пънове.
Крайно време беше хелиоцентричната представа да се смени с бойкоцентрична.
А тази бойкоцентрична система си има няколко ярки съзвездия.
В съзвездието Томислав свети мъдростта на чиновника натегач, светят мъглявините на провинциалния ум, случайно видял столица и власт.
В съзвездието Каракачанов с кървавочервен отблясък греят раните на България, българските паспорти за чужденци и бутилките с вино.
В съзвездието Сачева грижовни звезди падат всяка нощ над социалната ни родина и ние винаги си пожелаваме по нещо, което не става.
После идват звездобройците – от социологически агенции, от институти и НПО-та, от нови, свръхнови и стари университети, от фабрики за кукли. Идва ред на куклите от театъра на чекмеджето.
Помните ли любимия български филм „Куче в чекмедже“? Днес денонощно ни прожектират друг филм – „Звезди от чекмеджето“.
Само че едното беше изкуство, а другото е помия. И ако от единия филм излизахме пречистени, сега излизаме, залети с кофи помия.
Така е в новия свят, в който всичко се върти около Глупостта, най-вече нашата.
Николай Милчев
