Реклама / Ads
3| 4614 |22.03.2024 НОВИНИ

Отиде си писателят Алек Попов

.
Алек Попов Източник: БГНЕС
На 58 години почина писателят Алек Попов, съобщават от Българската академия на науките. Попов е и член-кореспондент на БАН.
 

Сред най-известните му творби е сатиричният роман "Мисия Лондон", преведен на 16 езика. А също и "Черната кутия", "Мисия Туран", "Митология на прехода", "Спътник на радикалния мислител", "Телесни плевели" и т.н.

 

Алек Попов е роден в София през 1966 г. Завършил е Националната гимназия за древни езици и култури "Константин Кирил Философ" и българска филология в софийския университет "Св. Климент Охридски".





"Той беше един от най-оригиналните и талантливи съвременни български белетристи. До последния си дъх се опитваше да разгадае тайните на българското слово, дълбаеше в безкрайните тунели на отечественото езиково пространство и чрез творбите си показваше и разгръщаше многобагровата палитра на българската изящна словесност", се казва в съобщението на Българската академия на науките.


По романите и разказите на Попов са създадени няколко филма, радиопиеси и пиеси, пише БТА. Той е съсценарист на филма "Мисия Лондон". През 2015 г. Драматичен театър Пловдив поставя на сцената театралната адаптация по романа му "Сестри Палавееви в бурята на историята".


Творбите му са издавани на повечето европейски езици и са включени в множество международни антологии, сред които Best European Fiction 2011.

 

Четем откъс от „Сестри Палавееви 2: По пътя към новия свят“ на Алек Попов:

 

Войниците се размърдаха още в ранни зори. Пазариха три волски каруци да ги откарат със ските и багажа до Цариброд, откъдето щяха да вземат влака за София. Попангелов, който беше влязъл в ролята на неин спасител закрилник, държеше на всяка цена да я предаде на родителите є. Кара не смееше да му откаже, за да не събужда допълнително подозрение. А и честно казано, не знаеше къде да отиде. Нямаше нито пари, нито документи, само тефтера на Медвед, натъпкан в пазвата є. Съзнаваше колко опасно е да го носи със себе си, но беше решила да не се разделя с него освен в краен случай. Дрехите є още не бяха изсъхнали и се наложи да тръгне със селската носия, която старицата є беше дала. Трябва да я беше изровила от някакъв стар чеиз, защото вонеше на нафталин. Широките долни гащи, фустата, дебелата кенарена риза, сукманът, елекът, престилката – всичко това беше ново за нея. Тялото є се чувстваше неловко в тези бодливи тъкани, които, противно на вида си, не топлеха чак толкова много. Дъщерята на хазаина є помогна да върже чифт цървули на краката си, после я забради с червеникава кърпа, по чиито краища се люлееха медни парички. Войниците започнаха да є подвикват: „Моме, моме!“.

 

– Я какво си хубаво селянче! – плесна с ръце баба Гицка и скришом є мушна един плик. – Да го носиш в София на внучката. Тя слугува у едни богаташи.

 

Написала съм ти адреса. Разбрах, че си наше момиче…

 

През целия път Досев не спря да я подпитва: къде живее, къде учи, какво работят родителите є. Той беше малко по-възрастен от Попангелов и тя не чу никой да се обръща към него по чин. Впоследствие се изясни, че е цивилен инструктор от спортното дружество „Юнак“, беше специализирал алпийски дисциплини в Австрия и очевидно симпатизираше на нацистите. Кара му отговаряше на пръв поглед безгрижно, но вътрешно беше нащрек. Тя имаше братовчедка, Веска, която учеше в Американския колеж. Всеки път, когато се виждаха, най-вече по Коледа, това богобоязливо, недотам привлекателно момиче упоително им разказваше за порядките в училището. Кара набързо адаптира биографията на бедната Веска за нуждите на конспирацията, като добави от себе си, че баща є е починал рано, за да възбуди съчувствие и да пресече досадните въпроси. Досев обаче не се трогваше лесно. Цепнатите му очи лукаво играеха насам-натам.

 

– Чакай малко! – прекъсна я той. – Американското училище не го ли закриха още през 41-ва?

 

– Да, за съжаление – смотолеви тя.

 

– Къде учиш сега?

 

– Втора девическа.

 

– Виж ти, по-малката ми сестра също учи там! – подсвирна Досев. – Кой ти преподава по латински?

 

– Аз съм в реална паралелка…

 

– А защо не си на училище?

 

– Записаха ме като частна ученичка – маневрираше отчаяно Кара.

 

– Аха, така значи – кимна иронично онзи.

 

Минаха Костинброд. Влакът беше пълен с войници, които пееха и тропаха с ботуши, а когато не вдигаха шум, се тъпчеха с хляб и варена наденица. Имаше и доста немци. Те като че ли бяха по-тихи и наблягаха повече на наденицата. Откъде се взе цялата тази наденица, недоумяваше Кара. Тя също получи едно дебело парче, което догризваше без особена охота, докато държеше под око Досев и поручика. Двамата бяха излезли в коридора. Не можеше да чуе какво си говорят, но нещо є подсказваше, че е свързано с нея. Войниците в купето вече бяха омели мазните наденици и запалиха цигари. Автоматите се поклащаха над главите им, окачени на куките за багаж. Кара си помисли колко лесно би могла да докопа някой от тези М-40 и да види сметката на всички. В края на краищата и това беше изход. Представи си как оръжието подскача в ръцете є. Беше само на една ръка разстояние! Досев тръгна нанякъде, а поручикът се върна в купето.

– Добре ли сте, Моника? Виждате ми се бледа.

 

Тя размаха длан, за да поразсее дима пред лицето си.

 

– От цигарите е…

 

– Отровихте момичето, бе! – скара се той на войниците. – Марш да пушите в коридора!

 

После отвори прозореца и седна до нея.

 

– Досев е убеден, че не сте тази, за която се представяте, и иска да ви водим в комендатурата на Централна гара. Не ми се ще да ви причинявам главоболия. Май ще бъде по-добре да слезете преди това, на Илиенци…

 

– Няма от какво да се боя, г-н поручик – увери го тя. – Казах ви самата истина. Аз съм момиче от добро семейство.

 

– Но понякога и добрите момичета вършат глупости, нали? – додаде той. – На Илиенци има транзитен пункт и слизат доста войници. Ще минете незабелязано. После ще си хванете файтон до центъра. Имате ли пари?

 

Тя поклати отрицателно глава. Попангелов отвори портфейла си и небрежно є подаде няколко банкноти от 100 лева.

 

– Защо го правите? – изгледа го тя.

 

От прозореца духаше студен вятър с дъх на сажди и рошеше русия перчем над челото му. По изсечените му страни беше избила тридневна светла брадица.

Хрумна є, че не би имала нищо против, ако я целуне.

 

– Кой знае, може един ден и вие да ми помогнете – подхвърли той.

 

– Кой знае – повтори тихо тя. – Ще ви върна парите, къде живеете?

 

– „Фритьоф Нансен“ 25…

 

Скърцането на спирачките изяде края на думите му. Влакът забави скорост. Локомотивът наду свирка. В коридора настъпи раздвижване.

 

– Наближаваме Илиенци – подкани я Попангелов.

 

Тя изхвръкна от купето, без да се сбогува, и започна да си пробива път към дъното на коридора. Офицерът изпъна дългите си крака, извади от джоба на гащеризона си раздър-пано томче с меки корици и зарея поглед по страниците, изпълнени с асиметрични строфи. Войниците се върнаха в купето. След малко се появи и Досев, който досега беше водил интересен и донякъде обнадеждаващ разговор с един цивилен австрийски контрактор. Той не пропускаше възможност да упражнява немския си. Контракторът бе загатнал за разработката на някакъв нов реактивен самолет във формата на чиния, способен да бомбардира Ню Йорк, който щял да осигури радикално технологическо и психологическо надмощие на Вермахта. Досев веднага забеляза празното място на Моника, по лицето му се изписа тревога.

 

– Къде е тя?

 

Поручикът вдигна поглед от томчето.

 

– Сигурно е до тоалетната… – той посочи вързопа с туристическите дрехи на етажерката. – Багажът є е тук.

 

Досев се поколеба за момент. Влакът плавно се откъс-на от перона.

 

– Чуйте това! – извика Попангелов и зачете на глас:

 

Нощта не трае никога без край –
а има – щом като го казвам
и щом като го потвърждавам –
в завършека на всяка скръб един прозорец,
един отворен, осветен прозорец,
и винаги по някоя мечта те чака будна,
желание и глад, които да задоволиш,
изпълнено със чисти пориви сърце,
протегната ръка, отворена ръка,
загрижени очи,
един живот живота ти да сподели*.

 

– Какви са тия глупости! – прекъсна го Досев. – Тя е избягала! Вие сте виновен! Лигаво мамино синче! Но когато червените дойдат и ви окачат на бесилото, ще се съжалявате за глупавата си мекушавост…

 

Той излезе в коридора, като блъсна вратата след себе си. Попангелов подпря книгата на коляното си. На корицата имаше рисунка на жена с три гърди и очи на носа, а заглавието беше отпечатано с малко превзет ъгловат шрифт: „Антология на сюрреализма“.

 

– Ще ни прочетете ли още малко, гусин поручик? – обади се плахо едно войниче в ъгъла на купето.

 

*Пол Елюар, превод Пенчо Симов. – Б.а.

 

ФрогНюз

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Donate now Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay
Реклама / Ads
ОЩЕ ПО ТЕМАТА
. 5| 19859 |22.03.2024 Елена Йончева: Бързо връщане на мигранти, които не отговарят на условията да получат убежище . 12| 22475 |22.03.2024 Свидетелка: Над 10 пъти съм виждала Борислав Сарафов в "Осемте джуджета" . 0| 3089 |22.03.2024 Чужденци купуват имоти у нас, но инвестициите са по-малко от 2023 . 2| 2656 |22.03.2024 "Църквата ни е овладяна от злото". Отец Иван от Сливен и неговата гладна стачка

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads
Реклама / Ads
НАЙ-ЧЕТЕНИ
Реклама / Ads