Алек Попов: Българинът често прибягва до исторически патерици

Завършва Националната гимназия за древни езици и култури, а после българска филология в Софийския университет. Работил е като редактор, уредник в Националния литературен музей и дипломат. В момента Алек Попов е директор на Дома на детската книга и главен редактор на списание „Родна реч“. Носител е на наградата "Павел Вежинов" за къс криминален разказ, "Гравитон" за фантастика, "Рашко Сугарев" за кратък разказ, “Хеликон” за най-добра белетристична книга, “Иван Радоев” за драматургия. Разказите и есетата на Алек Попов са преведени на унгарски, сръбски, чешки, полски, словенски, датски, английски, немски, френски, турски и албански.


Интервю на Преслава Преславова

- Ако днес пишеш роман със заглавие “Мисия София”, а не “Мисия Лондон” – каква ще бъде тази история на фона всички истории, които се случват у нас?

- По принцип “Мисия Лондон” разказва и за нещата, които се случват и тук, независимо че е ситуирана в Лондон. Тази история е на територията на едно посолство, което е микромодел на света, в който живеем. По принцип това е една много удобна схема - да се избере една малка общност, която човек може да обхване и в нея да бъдат проектирани всичките колизии и противоречия, които съществуват в дадено общество. И по принцип това е начина, по който литературата интерпретира действителността. Аз нямам амбицията да правя снимка на цялото общество днес, пък и не ми е чак толкова интересно. Интересни са ми други неща, не непременно това, което пише във вестниците.

- Има ли в родната действителност други истории, освен това, което пишат във вестниците, които да се превърнат в теми на твои разкази и романи?

- Директно да се взимат от действителността неща – този маниер на работа ми е малко чужд, защото литературата винаги е някаква свръх-действителност, няма смисъл да се копират нещата и да се разказва това, което се случва на улицата. Не е това задачата на литературата, тя само привидно изглежда, че е отразява живота, такъв какъвто е, но това е една изкуствена реалност. Би следвало да се проектират по-други, по-философски въпроси.

- Е да, но част от основните герои в “Мисия Лондон” са служители на българското посолство в Лондон – не са ли заимствани те директно от действителността?

- Така е, разбира се, но тяхната ситуация е едновременно ежедневна и екзистенциална. Общо взето книгата затова не е и документална книга, а роман – защото тази канава, която аз използвам е за да кажа и други работи, а не да представя нещата едно към едно. Това не ме вдъхновява.



- Знам, че обичаш по-абсурдните истории и персонажи...

- Да, така е наистина.

- Последният ти издаден роман “Черната кутия” е определен като електрокардиограма на състоянието на обществото – така ли е наистина, съгласен ли си с това определение?

- Има един момент и той е, когато романът излезе и напусне компютъра ми и в някакъв смисъл заживява свой собствен живот. Аз избягвам да давам определения и да бъде критик сам на себе си. Така че различни читатели и читателски групи интерпретират моите книги по различен начин. И това е съвсем нормално. Аз избягвам да се намесвам в тези интерпретации, освен ако не са съвършено погрешни. Разбира се, когато една книга е адекватна на своята епоха, тя улавя много от процесите, които протичат в съвременността, в живота – това се отнася до почти всяка книга, която оказва някакво въздействие върху читателите – това е защото литературата има способността да улавя тези вибрации и да ги транслира към хората, така че те да им оказват още по-силно въздействие. Защото емоционалното въздействие на действителността е много по-слабо в сравнение с това на литературата.

- С какво героите на “Черната кутия” са по-различни от тези на “Мисия Лондон” ?

- Те са по-различни от героите на “Мисия Лондон” и това е напълно нормално. Те са съвременни хора от Източна Европа, казано още по-обобщено, които са изправени пред вечната дилема на Източния свят – къде е формулата на успеха, дали може да бъде намерена вътре в самата страна или трябва да се емигрира, да се търси друго спасение или илюзия.

- Кой образ на българина те вълнува повече днес - този на успелия или на неуспелия българин?

- Успехът е нееднозначен и аз не мога да кажа, че успелите герои са наистина успели, а нуспелите са наистина неуспели. Какво значи да си успял или неуспял – това са неща, които литературата подлага на съмнения и аз спазвам тази традиция. Аз не приемам едноплановите етикети и клишетата за успелия човек – задачата на една литературна творба е да разрушава тези клишета, с която тя се справя доста успешно.

- В твоите разкази и романи, различният ъгъл е в компанията на иронията и черния хумор – от къде черпиш вдъхновение за тях, след като родната действителност не ти интересна особено?

- Това е една вътрешна, екзистенциална нагласа и поглед към живота, нещо съвсем индивидуално - то няма защо да бъде черпено от действителността. Разбира се, преходът в Източна Европа – аз предпочитам да говоря за Източна Европа, за Балканите, а не толкова за България, защото мисленето ми е по-скоро регионално, а не толкова национално. Според мен една от големите грешки на литературата е, че тя винаги е схващана много затворено, в рамките на дадена локална култура. Наистина тези неща са много силни, но според мен един ден ще бъдат преодолени – настъпва един процес на отваряне, който е свързан и с разширяването на ЕС и с установяването на този нов политически субект. В този смисъл регионалното играе все по-голямо значение.

- През очите на един пишещ човек като теб, какви сме ние българите в очите на другите европейци, на другите балканци?

- Според мен това е един въпрос, от който ние не бива чак толкова много да се вълнуваме, защото е доста безсмислено. Ясно е, че колективният ни имидж винаги ще бъде лош. Той би се оправил, ако страната ни и хората в нея заживеят по един качествено различен начин и това е нещо много естествено и просто. Просто не може да има имидж без да има някакво съдържание, хората ги виждат тези неща, веднага разбират кога можеш да излъжеш. Когато има качествени промени и те се случат тук, ще се промени съответно и имиджа ни. Ние може да си измисляме всякакви рекламни стратегии, но от това няма голяма полза. По-добре човек да мисли как той изглежда в очите на другия, не как изглежда целия му народ. Ако всеки изглежда добре като представител на народа и постепенно всеки изглежда по-прилично, тогава и общият облик на тази общност ще изглежда по-добре.

- Според теб това ли са стъпките, за да изглеждаме по-добре в очите на другите?

- Да, всеки първо трябва да оправи себе си, пък после и цялата нация.



- Наскоро пуснахте първия трейлър на филма “Мисия Лондон”, заснет по книгата. Ти си един от сценаристите, а Димитър Митовски е режисьор. Какво показва трейлъра – ще се получи ли филма според теб?

- Премиерата на “Мисия Лондон” вече е насрочена за април месец. От това, което до сега съм видял. се получава доста свежо, което никак не е малко. И историята има смисъл, което също е важно.

- Труден ли беше преходът от литературния текст към филмовия сценарий. Какво ви помогна да го направите?

- Много беше трудно наистина. Това, което ни помогна, обаче беше дистанцията и голямото търпение, което проявихме и основно помощта на другия сценарист – Деляна Манева, която е преподавател в НБУ и театрален режисьор, както и човек, разбиращ от текст и структура на текста. И след многобройни редакции стигнахме до един вариант, върху който бяхме единодушни, че ще работим заедно. В процеса на създаване ангажирахме, включително и специалисти-англичани в качеството на скрипт-доктори, някои от които дадоха интересни идеи. Аз съм привърженик на международните екипи, не само в киното, но на всякакви нива. Една успешна международна копродукция е “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, който е направен на този принцип. Убеден съм, че трябва да се следва неговия пример.

- Какъв филм да очакват зрителите от “Мисия Лондон”?

- Една динамична и свежа комедия с доста сериозен сатиричен заряд и с доста скандални моменти, с предизвикателство към българските стереотипи и нагласи. Има една игра в историята с това наше нелепо желание да се препоръчаме като някаква нация със супер стара култура. Заиграването е с навика на българите да се вглежда в миналото, вместо да гледа това, което реално се случва. И понеже с това, което реално се случва няма с какво много да се похвалим, обикновено се прибягва до исторически патерици.

- Върху какво работиш в момента, пишеш ли нещо?

- Работя по една нови книги. Завърших наскоро една театрална пиеса, която се казва “Ковачът” и е доста сатирична и абсурдна. Скоро започваме да работим и по филмовия проект “Черната кутия” с режисьор Димитър Митовски. Проектът бе одобрен на последната сесия на НФЦ и сега сме на етап сценарий – филмът със сигурност ще бъде копродукция.

- Има ли някой от съвременните политици, някой от управляващите, който да искаш да превърнеш в твой литературен или филмов герой?

- Тези неща не стават съзнателно, ако една история има нужда от такъв герой, той ще се намери. Този подход не ми е кой знае колко любим. За мен е по-важно моите текстове да бъдат четени след 10 или 20 години, а не непременно след 1 година и никой да не си спомня кои са тези хора. Просто това е разликата между журналистиката и литературата, други са законите, други са целите и задачите.

- Харесва ли ти нашата държава днес, все пак си останал тук, не си емигрирал?

- Нашата държава днес изглежда по-добре отколкото преди със сигурност. Просто се надявам реформите да продължават с нужния темп – това е изключително важно, за да се модернизира страната ни.