Борисовата градина не е просто най-старият и най-голям парк в столицата. Тя е едно от малкото места, които продължават да изпълняват първоначалната си функция повече от век – да бъдат зелено убежище в сърцето на града. Именно затова всеки спор за бъдещето ѝ неизбежно се превръща в спор за начина, по който разбираме развитието на съвременния град.

Настоящият проект за устройствен план се обсъжда за трети път от 2016 г. насам. Според Столична община той трябва да гарантира запазването на парковия характер на градината, да съхрани историческата ѝ структура и да създаде ясни правила за развитието на територията. Критиците на проекта обаче смятат, че документът не решава най-тежките наследени проблеми и оставя отворени въпроси, които тревожат гражданите от години.

Сред най-оспорваните идеи са възстановяването на стадион „Юнак“, новите сгради около гара „Пионер“, бъдещето на къпалнята „Мария Луиза“ и изграждането на подземен паркинг на мястото на бившата автокъща „Капитолия“.

Именно теренът на „Капитолия“ се превърна в символ на по-големия спор. В продължение на години граждански организации настояваха автомобилният бизнес да бъде изведен от едно от най-ценните места в парка. След дълги съдебни и административни процедури това се случи. Днес обаче на същото място се предвижда подземен паркинг с над 400 места.

Поддръжниците на идеята посочват, че над съоръжението ще бъде възстановена зелена среда. Според противниците ѝ обаче въпросът не е само какво ще има на повърхността, а каква философия на развитие стои зад подобно решение. Ако целта е постепенно ограничаване на автомобилния натиск върху парка, логично е да се постави въпросът дали нови паркоместа в неговите граници са правилната посока.

Дебатът става още по-интересен на фона на съществуващата инфраструктура в района. На броени метри от парка, до метростанцията при стадион „Васил Левски“, вече има изграден подземен паркинг. Това поставя въпроса дали преди изграждането на нови съоръжения не трябва да се търсят начини за по-пълноценно използване на вече съществуващите.

Но зад споровете за стадиони, паркинги и отделни сгради стои един много по-съществен въпрос.

Ако Борисовата градина е най-ценният градски парк в София, защо повече от три десетилетия след началото на прехода държавата и общината все още не са успели да възстановят пълния обществен контрол върху ключови терени в нея?

Точно тук се крие същността на днешния дебат. Защото спорът не е само за това какво ще бъде построено, възстановено или премахнато. Той е за това дали паркът ще остане съвкупност от терени с различни режими на собственост и различни интереси, или постепенно ще бъде върнат към първоначалната си идея – единно обществено пространство, управлявано в интерес на гражданите.

Самата община посочва, че устройственият план е необходима предпоставка за бъдещи отчуждителни процедури и за възстановяване на обществения характер на спорните терени. Именно тук обаче възникват и най-сериозните съмнения. Планът очертава рамката, но не дава ясен отговор кога, с какви средства и по какъв ред ще бъдат придобити имотите, които днес са извън контрола на общината.

Затова днешното обсъждане е тест за начина, по който България управлява своите обществени пространства.

Същият въпрос стои пред Морската градина във Варна, пред зелените площи в Бургас, пред тепетата на Пловдив и пред десетки други обществени територии в страната. Навсякъде сблъсъкът е сходен – между желанието за развитие и необходимостта да се опазят пространствата, които правят градовете годни за живот.

В крайна сметка спорът за Борисовата градина не е за един паркинг, един стадион или една сграда. Той е за това дали общественият интерес ще бъде поставен в центъра на градското планиране. И дали най-ценните зелени пространства ще бъдат съхранени като наследство за следващите поколения.