Проф. Дайнов: Как България може най-сетне да стане ”нормална западна страна”

Така започва анализ на политическата обстановка на политолога проф. Евгений Дайнов за DW.

Не съм проверявал какво точно са учили нашите "харвардци" в Харвард, но в последните седмици те ни изнасят отворен урок както по приложна философия, така и по приложна културология. Да започнем с философията.

Не е вярно, както твърдят марксистите, че битието - т.е. условията на живота - определя съзнанието. Обратно е: съзнанието (и следващото от него поведение) определя битието, т.е. условията, в които се подвизаваме.

Очевидно е защо е така. Условията - това не са инертни гранитни грамади, които просто си седят, тежат и пречат. Условията - това са хора. Те реагират спрямо поведението на други хора и особено - на онези, които ги предвождат. В случая иде реч за новите български политически лидери, в лицето на "харвардците". Използвам "харвардци", разбира се, като събирателен образ, който не покрива само дейците на ПП, а се отнася за много по-широка политико-културна среда.

"Аз съм Кирил Петков и не ме е страх"

В последните седмици поведението на "харвардците" се промени из основи и с него се промениха и хората. Ако имаше избори преди два месеца, ПП щяха да са с доста по-лош резултат от предишния, а ДБ щяха да се борят да минат 4-процентовата бариера. Ако имаше избори днес, за тези две формации щяхме да говорим като за доминиращи политически сили и да се чудим какво стана с раздутите проценти на ГЕРБ в пролетните сондажи.

Още древните мислители са забелязали, че боязливите предводители бързо остават сами, защото всички обичат смелите. До момента, в който българското правителство отказа да се подчини на прищявките на "Газпром", "харвардци" изглеждаха леко замаяни, понякога объркани и често - толкова сговорчиви, че изглеждаха боязливи. Техните действия все по-малко се връзваха със спомена за онзи плакат от протеста, който гласеше: "Аз съм Кирил Петков и не ме е страх".

А после, някак изведнъж Асен Василев, запитан кога България ще поднови преговорите с "Газпром", отсече: "Никога". Запитан повторно, от невярващ на ушите си журналист, повтори: "Никога". Последва връщането на държавата в Капитан Андреево, смъкването на позорното вето, връзването на най-добрия бюджет от десетилетия, изгонването на руски шпиони. Последва и внезапното излизане на ИТН от управлението, аргументирано с две веднага лъснали лъжи. И накрая всеобщата атака на корумпираните партии и последвалото сваляне на правителството, както и предстоящата директна атака от Кремъл.

През цялото това време "харвардците" не се огънаха, не отстъпиха, не започнаха да се договарят с треперливи гласове. Не се развикаха пред камера, не заплашваха, не се караха и не говориха грозните неща, с които политически дейци от 1990-те продължаваха да ни тровят живота в първите две десетилетия от 21 век. Пред очите на всички от леко замаяни момчета те се трансформираха в реални (т.е. не като Бойко Борисов) храбреци. И тези всички, бидейки като останалите човеци, привличани от смелостта, започнаха да гледат на тях с други очи.

Толкова по философския въпрос за битието и съзнанието. "Харвардци" демонстрираха нагледно как съзнанието определя битието. Те обаче изнесоха открит урок и по приложна културология, който не е по-малко значим.

Защо, пита се, не се огънаха в ситуация, в която биха се огънали обичайните български политици? Защо "харвардците" не се уплашиха?

Четири важни страни на "западната култура"

Работата е там, че това е първото поколение български политици, които са западни хора. "Сините" реформатори от предишното поколение искаха да направят България "нормална западна страна" и знаеха от четенето на книги що е то да си "западен" човек - какви са ти принципите, ценностите и въжделенията и защо са такива. Но "сините" реформатори не носеха в самите тях "западна" култура. Просто не я бяха преживели лично, не бяха вирели в нея, нямаха онзи житейски опит, без който всяка заемана позиция по необходимост олеква. Не е тяхна вината. Просто не бяха имали възможността да интернализират, както казват социолозите, западния светоглед.

Поколението на "харвардците" имаше тази възможност и стана реално "западно". И тези дни демонстрира поне три важни страни на западната култура. Първата: когато се окажат в криза, западните хора се събират заедно, за да я решат (за разлика от българите, чийто инстинкт е да се затворят всеки зад дувара си с надеждата кризата да удари съседа). Втората: по време на криза не губиш от поглед целта, към която си тръгнал, и не я подменяш с други, текущи цели. Подобна подмяна те откъсва от котвите и се завърташ в кризата като сламка във вихрушка. Третата: когато си убеден, че си прав - не отстъпваш. През 1940 година англичаните, оказали се сами срещу Хитлер, Мусолини, Сталин и японците, не отстъпиха. И накрая победиха.

Има и четвърта, може би най-важна ценност в този списък, а именно: не ги е страх. Винаги съм се смайвал - писал съм дори по темата - от страхливостта на българите. Страх ги е от всичко, тъй като цял живот са били убеждавани, че от тях нищо не зависи. "Западният" човек не е страхлив, тъй като знае, че неговият живот зависи от неговите усилия. Има съответното самочувствие и съответната устойчивост.

Има шанс за България

Точно в сегашната разбъркана ситуация, демонстрацията на "западно" поведение е вдъхновяващо, след две десетилетия мънкане и снишаване от страна на политиците. Това поведение показва на по-боязливите какво е възможно да прави човекът като такъв.

Ако това продължи още няколко години, българското общество ще обърне гръб на своя наследствен страх. Съзнанието ще е променило битието и България най-сетне ще стане "нормална западна страна". Че наистина иска, това личи от националните чествания на "Джулая" - всенароден годишен вик, който гласи: "Искаме да сме европейци!". Тази година самата съдба, която покровителства смелите, намигна одобрително на българите. Именно на Джулая "харвардците" отказаха да се подчинят на ултиматума на Митрофанова да оттеглят искането за отзоваване на 70-те руски дипломати и служители.

И вместо да падне небето, изгря слънце.