Проф. Мартин Иванов за ФрогНюз: Народният съд е епизод от политическия терор след 9 септември - най-кървавият в историята ни

Това каза пред ФрогНюз проф. д.н. Мартин Иванов, историк и председател на Държавна агенция "Архиви" в периода 2011 – 2013 г.

Проф. Иванов ръководи проекта "Народният съд" в България (1944-1945): Социално-исторически и биографични измерения", който цели да проследи съдбите на всички жертви на "Народния съд".

“Народният съд” не може да бъде разглеждан изолирано. Той не е единичен акт. Той е епизод – единственият добре документиран епизод от започналата веднага след 9 септември вълна на политически терор. Вън от съмнение е, че това е най-голямата, най-масовата, най-кървавата вълна на политически терор в модерната ни, а най-вероятно и в 13-вековната ни история", посочи още той.

"Има хора, едва ли тривиално число, които са били убити преди да се произнесе тяхната присъда. Това е ноторно известен факт. Чак след това са произнесени присъди спрямо тях. Има случаи на хора, които са били осъдени от “Народния съд” на малки присъди, на кратки срокове от 1-2-3 г. затвор, но след това са минали през Белене, Ножарево, Куциян и другите концлагери".

"В България проблематичен е порядъкът, което повдига отново съмнения защо е необходимо да бъдат осъдени и избити толкова български граждани. Какво налага това да стане не по стандартните процедури по съществуващото законодателство, а през един неконституционен съд, в който участват, както виждаме, хора, които не са безпристрастни? В мнозинството си “съдиите” са посочени от една от тях – комунистическата партия, която тогава се нарича Работническа партия. Това са все неща, които повдигат въпроса защо е необходимо толкова много българи да бъдат прекарани през месомелачката на “Народния съд”.

"Прави впечатление, че голяма част от протоколите от разпит са изключително самообвинителни. Това навежда на мисълта, че е прилагано физическо насилие. Много хора след това се отричат, отказват се от своите показания. От процесуална гледна точка “Народният съд” има изключително много спорни моменти, които създават сериозни подозрения за липса на обективност. Липсва единна практика. Дори едни и същи съдебни състави имат различни практики в различните области на България, в различните градове".

Цялото интервю, в следващите редове:

Проектът “Народният съд” в България (1944-1945): Социално-исторически и биографични измерения“ цели да изгради документален регистър, в който да събере имената, присъдите и биографиите на всички над единадесет хиляди българи, изправени пред “Народния съд”. Когато се говори за този чувствителен момент от история, моите наблюдения са, че много хора се облягат върху мненията и смятат, че има различни мнения по този въпрос, докато тук става въпрос за научно изследване, което стъпва на документи и факти. Каква е методологията на изследването, какво цели да се направи с него?

Проектът се опитва да събере информация за всички съдени, не само осъдените, тъй като някои са оправдани, от “Народния съд” и да установим какви са тези хора. Има немалко спорове какви са съдените, дали не са фашисти, престъпници, дали са представители на българския елит. Всичко това сега може да бъде описано по относително обективен начин, тъй като историята не е точна наука, не е математика. Може да се постигне един относително документално проверим начин, с който да се установят тези факти, като се съберат биографични данни – такива, каквито са запазени в архивите от тогавашните съдебни органи.

Нямаме амбиция да преразглеждаме присъдите, да се произнасяме доколко убедителни са те. Някои неща обаче не могат да не ни направят впечатление. Например това, че в Горноджумайския състав на “Народния съд” над 200 души са били съдени от неграмотен човек, който се е подписвал с отпечатък от палец. Или пък случай, който открихме миналата седмица – как на 10 г. строг тъмничен затвор, глоба от 1 млн. лв. и конфискация на всички недвижими покрити имоти и ниви над 10 дка е осъдено едно момче на 15 години. Това са все неща, които повдигат съмнение и повдигат необходимостта от обсъждане и дискусия. Това добавя много факти към процеса на “Народния съд”.

Самият процес на “Народния съд” – какво се случва на практика с него, какво е личното Ви мнение за този акт, за резултатите от него? 

“Народният съд” не може да бъде разглеждан изолирано. Той не е единичен акт. Той е епизод – единственият добре документиран епизод от започналата веднага след 9 септември вълна на политически терор. Вън от съмнение е, че това е най-голямата, най-масовата, най-кървавата вълна на политически терор в модерната ни, а най-вероятно и в 13-вековната ни история.

Има хора, едва ли тривиално число, които са били убити преди да се произнесе тяхната присъда. Това е ноторно известен факт. Чак след това са произнесени присъди спрямо тях.

Има случаи на хора, които са били осъдени от “Народния съд” на малки присъди, на кратки срокове от 1-2-3 г. затвор, но след това са минали през Белене, Ножарево, Куциян и другите концлагери.

Разглеждането на “Народния съд” има смисъл само в рамките на този дълъг процес. Същевременно обаче, понеже хората, които са извършвали политическите репресии, са си давали сметка какво правят, те не са документирали останалите фази. Не знаем кои са убитите без съд и присъда веднага след 9 септември, нито имаме списъци на хората, които са минали през лагерите, поради което сме принудени да насочим вниманието си поне към този епизод, който е единствено документиран.

Когато се говори за “Народния съд”, една част от хората веднага отговарят, че такива подобни “съдилища” е имало и в други държави, които се оказват в орбитата на СССР. Какво смятате за този начин на мислене – че не е изолирано събитие, случило се само у нас?

Това е основната защитна теза на привържениците на “Народния съд” – колко е хубаво и колко е важно да се разправим с 11 000 български граждани. Това само по себе си изглежда доста усъдително от морална гледна точка. Основният проблем на тази теза на привържениците на “Народния съд” – че подобни съдилища има и в останалите сателити на СССР, както и в самата фашистка Германия, е следният – те не се разправят с десетки хиляди, през тях минават няколко стотици до 1000 души в някои страни.

В България проблематичен е порядъкът, което повдига отново съмнения защо е необходимо да бъдат осъдени и избити толкова български граждани. Какво налага това да стане не по стандартните процедури по съществуващото законодателство, а през един неконституционен съд, в който участват, както виждаме, хора, които не са безпристрастни? В мнозинството си “съдиите” са посочени от една от тях – комунистическата партия, която тогава се нарича Работническа партия. Това са все неща, които повдигат въпроса защо е необходимо толкова много българи да бъдат прекарани през месомелачката на “Народния съд”.

Същевременно, при репресиите преди “Народния съд”, се твърди, че са минали между 3 и 30 хиляди българи, като цифрите са изключително спорни. Отделно през “Народния съд” са минали други 11 хиляди души. Говорим за десетки хиляди българи. Аз не мога да намеря някаква – освен политическа – рационалност в този тип наказателна репресия.

У нас, сред съдените в “Народния съд”, има такива, и то немалко, които са се окървавили преди 9 септември. Да, изпълнявали са своите служебни задължения, но си ги изпълнявали по един кървав начин. Има обаче и немалко хора, които са директори на училища, журналисти. 

Има един случай от Сухиндол – редактор на местния вестник написал статия срещу съюзниците и в подкрепа на фашистка Германия, като “Народният съд” твърди, че с това участва във формирането на външната политика на България. Даваме си сметка, че все пак това е Сухиндол. По никакъв начин не можеш да твърдиш, ако си безпристрастен, че местният вестник в Сухиндол наистина може да формира външната политика на страната. Има такива странни, шокиращи случаи.

Друг такъв случай е от от едно село около Трън – партизаните слизат в селото в началото на 1943 г., през март, и разстрелват един учител. Жена му, разбира се, подава сигнал в полицията, описва убийците на мъжа си, което е съвсем нормално. Няма и година по-късно, през пролетта на 1945 г., тя е осъдена от “Народния съд” на една година затвор, защото била предала народни борци, които разстреляли мъжа ѝ. Какво се очаква от нея – да не каже, че мъжът ѝ е убит?

Ние искаме да изровим от архива тези случаи, да ги популяризираме и да ги сложим на везните, за да може всеки сам да си направи своя извод.

Питах за сравнението, което се прави между “Народния съд” у нас и подобни събития в други държави от гледа на точка на пропагандата за този период, която остава до днес. Смятате ли, че подобно усилие – това изследване, би могло да помогне срещу тази пропаганда и дезинформация? 

Не съм убеден, че по този просветителски начин от XVIII-XIX век ние ще просветим българите и те ще се осветят. Но това не означава, че историците не трябва да свършим своята работа. Надеждата е, че когато се натрупа критична маса от исторически свидетелства, тогава вече – с помощта и на подобни интервюта, като това – би могло да се формира мнение, което да е относително обективно.

Различни гледни точки ще има винаги. Бях във Финландия по време на 100-годишнината на страната. Тя започва своето съществуване в резултат на една много кървава гражданска война. Финландците казват и твърдят официално, че това е най-кървавият конфликт изобщо в скандинавския полуостров – по-кървав дори и от викингите. Същевременно, 100 години по-късно, едно социологическо проучване показа, че предишните разделения – бели и червени, продължават да се виждат във финландското общество. Тоест – знаеш, че произхождаш от бяло или от червено семейство, и имаш собствен мироглед, подобен на този, който са имали прабаба ти и прадядо ти. В същото време финландците вече са успели да постигнат състояние, много близко до консенсус, по основните исторически въпроси. И това е резултат на много активна работа и на историци, и на литератори, защото и литературата трябва да помогне в това отношение. 

Разглеждам нашия проект, ако не като първа, то като една от първите стъпки, които биха могли да помогнат в бъдеще – не много далечно бъдеще, да се търси някакво относително историческо разбирателство. Разделенията всъщност не са исторически, разделенията са чисто днешни политически. Всеки проектира своите политически пристрастия в една или друга посока. Независимо пристрастията, остава да виси въпросът – 11 000, толкова ли бяха престъпниците?

Споменахте няколко казуса от документите, които минават през екипа Ви – за жената, която била осъдена, че “предала” убийците на мъжа си, за осъденото 15-годишно момче. Какви случаи намирате в архивите, какво прави впечатление?    

Прави впечатление, че голяма част от протоколите от разпит са изключително самообвинителни. Това навежда на мисълта, че е прилагано физическо насилие. Много хора след това се отричат, отказват се от своите показания.

От процесуална гледна точка “Народният съд” има изключително много спорни моменти, които създават сериозни подозрения за липса на обективност. Това е общото впечатление.

Другото общо впечатление е, че липсва единна практика. Дори едни и същи съдебни състави имат различни практики в различните области на България, в различните градове. Неотдавна завърших работата върху Русенска област. В Силистра съдят по един начин, в Исперих – по втори начин, в Бяла, в Русе и в Разград – по трети и четвърти, което само ме навежда на мисълта, че това е правено от непрофесионалисти.

Все още не сме успели да съберем подробна информация за “съдиите” – какви са били те. Имената са налични, но не знаем какви са те по професия. Попадали сме обаче на случаи, в които е описана професионалната квалификация на “съдиите” – немалка част от тях са хора с 3-4 клас завършено образование. Хора, които не са съдии, не познават законите, но са партийни членове. Има случай от Горна Джумая – “съдията” се подписва с палеца си и е баща на убит партизанин. Може ли да твърдим, че бащата ще съди и осъди обективно евентуалните убийци на сина си? Това ме кара да съм доста скептичен относно много неща по технологията, по която преминава “Народният съд”. 

От гледна точка на съдържанието на престъпленията и на обвиненията – не сме съдии и не можем да се произнесем. Нямаме и целия доказателствен материал, но това, което е запазено, създава много въпроси. 

Има го мнението, че “Народният съд” в България е особено жесток – че тук са осъдени и избити повече хора, отколкото в други държави, попаднали под съветска окупация. Това вярно ли е? 

Да, у нас броят на хората, минали през “Народния съд” са между 10 и 11 хиляди. Интересното е, че дори официалните източници от 1945 година този брой се разминава с по няколкостотин имена.

Една от целите, които се поставяме, е най-сетне да видим колко души са точно. Не че има толкова огромно значение, дали са 10 300, 10 600 или 10 800, но ако твоето семейство, твоите роднини и родители влизат в тази бройка, която липсва, естествено, ще имаш желание и интерес цялата историческа истина да изскочи наяве.

Интервю на Илияна Маринкова