Проф. Н. Слатински за гей парада: Уважавам различността, но...

Ето какво пише той по-нататък:

"....Вярно е, всичко се променя, развива, никой не стои на едно място. Първо, защото трупа опит, второ, защото трупа знания, трето, защото идва време на равносметка и преосмисляне, а четвърто, защото светът край него се мени и ако поне отчасти не се адаптираш към него, ти си загубен, най-малкото ставаш до болка неадекватен.

В съответствие с тези мои морални и културни ограничители аз уважавам различията, смятам Другия за човек и ценя неговата човечност независимо от език, етнос, вяра, пол, секусална ориентация, цвят на кожата, политически убеждения. Човекът е преди всичко човек, после всичко останало. И никога няма да го принуждавам да започва да прилича на мен, нито пък да му отнемам правото да съхрани своята различност.

Но за себе си имам две малки Но. Те са си лично мои и заради тях няма да воювам с никого, няма да преча на Другия да бъде различен.

Първото Но, че в същото време си давам сметка, че уважавайки, ценейки различията у Другия, аз не искам да гледам света през неговите очи и да се отнасям към света през неговите комплекси. Има у мен свои си граници, както казах – ограничители. Аз смятам за безусловно правото на Другия да бъде различен, но това не ми пречи ако някоя негова различност не е за мен това, което аз бих искал да бъда, да си казвам наред с безусловното право Другият да е различен точно по този начин, че не бих бил щастлив, ако тази различност се бе случила с моите деца.

Знам, че за свръхлибералите това, което казвам сега, не е свърхлиберално и то никак. Но аз с надявам, че те ще ценят тази моя различност с тях. Да искаш да ценят твоята различност означава най-напред да се научиш да цениш различността на другите. И да не мислиш, че твоята различност е нещо по-важно, по-високо, по-ценно от моята различност. Да, можеш да имаш резерви към различността ми, но не й да ме заклеймяваш заради нея.

Казвам това, защото знам, че не съм само аз такъв като си казвам за някои различности – нека бъдат защитавани, нека бъдат отстоявани, нека бъдат признавани, но дано на мен и моите деца ми се разминат! Ако защитаващите, отстояващите своята различност си дадат сметка колко много от тези, които ги подкрепят и бранят разсъждават като мен, те ще ни уважават повече. Защото ние ги подкрепяме и браним, защото изобщо не ги наричаме и не ги смятаме по никакъв втори сорт хора, извратеняци и сбърканяци, не защото сме длъжни, не защото е модерно, по-скоро постмодерно, не защото абсолютни ни харесват техните различия, а чрез съзнателно усилие, чрез следване на принципи и вяра – че човешкостта е безусловна и тя се получава със самия факт на раждането ти като човек и тя върви с човека независимо от това какъв е той и доколко е различен от нас.

Второто Но е свързано с разбирането ми, че винаги има някакъв предел до който борбата да отстоиш себе си, своите права и различия е разумна, задължителна, необходима. До този предел може да се понесе всичко и причини всичко. След този предел ние вече преминаваме към а-нормалността, не-нормалността, анти-нормалността. След този предел започва агресия срещу мен, срещу нас, срещу обществото. Тогава аз започвам да се чувствам притиснат до стената, насилен, изнуден – да се чувствам виновен, че се нахлува в личното ми пространство, в социалното ми пространство и че като че ли преча някому да демонстрира своята различност и да я отстоява, та той трябва да ми я навира в очите си, да ми държи сметка, че аз не дефилирам с него, че аз не желая да участвам в тази демонстрация на ексклузивното или-или. Но аз не мисля така, аз не мога да мисля така, аз съм с определено вътрешно устройство, с някаква вградена в мен система от ценности и разсъждавам само чрез инклузивното и-и. Поради това смятам винаги, че крайното, отиващото до края е нездравословно. Поради това винаги смятам, че никой няма правото ДА МЕ ПРИНУЖДАВА да търпя неговите схващания. Да ги заяви – да, но да ми ги навира в очите с опасност да повреди зрението ми – това ме наранява, то поражда у мен съпротива.

С отделния човек и с обществото трябва да се работи, да бъдат убеждавани, да им се дава шанс да усещат, да чувстват, че не всичко се руши и не всичко се променя, че не всичко е загубено, че светът не са разпада на милиарди парчета.
Комунизмът защо фалира и омерзи народите – защото искаше да накара насила хората да са щастливи, равни и мислещи по един и същи начин.

Чрез нещастие не можеш да ликвидираш нещастието.
Чрез омраза не можеш да ликвидираш омразата.
Чрез насилие не можеш да ликвидираш насилието.
Чрез нетолерантност не можеш да ликвидираш нетолерантността...."