Реклама / Ads
0| 15658 |03.03.2022 НОВИНИ

Руски историк: Как братушките станаха братоубийци

.
Българската армия в Добруджанската епопия...
„Ако някой ми каже, че ще дойде денят, в който ще се наложи да подпиша обявяване на война на България, бих го приел за луд, но въпреки това този ден настъпи“, каза Николай II на 18 октомври 1915 г. Руското общество беше изумено не по-малко: Ние ги освободихме от турците, а те ...

Това „освободихме ги, но те се оказаха неблагодарни“ – всичко това е, което повечето руснаци все още знаят за историята на страните от Източна Европа. Обикновено никой не се интересува от причините за „неблагодарност“, смятайки, че говорим за някаква русофобия, витаеща над земите на изток от Брест и рационално необяснима. Въпреки че при по-внимателен преглед всичко става очевидно.

Да вземем същата България, за която Маркс пише още през 1853 г., че нейните нужди след освобождението „ще предизвикат създаването на антируска прогресивна партия, която неизбежно възниква всеки път, когато някоя част от Турция стане полунезависима“. Какви са тези нужди? Съвременното развитие, естествено. Междувременно инструкцията на руското министерство на външните работи от 1878 г. гласеше: В българското княжество, което „оживяваше само с наше съдействие, по всички права господстващото влияние трябва да бъде наше”. Отначало е така, ръководни постове в администрацията на България са заети от руски генерали, а за княз е избран Александър Батенберг, племенникът на императрица Мария Александровна. Петербург дори малко разхлаби юздите, понасяйки неочаквано демократичната конституция, приета от българите веднага след освобождението от турско иго.

 

Но след това Александър III се възкачва на трона, в Русия духнаха „защитни ветрове“ и Батенберг веднага се възползва от това. През май 1881 г. със съдействието на военния министър, който е руският генерал Казимир Ернрот (финландец на руска служба), той извършва държавен преврат. Конституцията беше премахната, князът придоби извънредни правомощия, протестните митинги бяха разпръснати с използване на военни части. Тъй като повече от половината армейските офицери бяха руски, а правителството се оглавяваше от руски генерали, репутацията на Русия в очите на българските либерали беше силно опетнена. Скоро руснаците успяват да се скарат с българските консерватори, които се оказват не толкова консервативни, че мълчаливо да се съгласят с ролята на Задунайска губерния на Русия. Конфликтът се проявява най-ясно по въпроса за железопътното строителство: българите искат да изградят разклонение към границата със Сърбия, а през нея – с Австро-Унгария. Това дава достъп на българските земеделски производители до европейския пазар. Руснаците, които нямаха абсолютно никаква нужда от допълнителен конкурент на европейския пазар, настояваха за линията София-Русе, която пресича страната от север на юг и има чисто военно значение. В същото време нашият проект струваше 2,5 пъти повече (и българите трябваше да платят) и отиде при не български, а руски изпълнители. Ако Батенберг се съгласеше с руския проект, той щеше да загуби уважение в страната, затова е логично, че лобира за западния клон. Руските дипломати по традиция виждат австрийската интрига във всяко „нежелано отклонение“ и до Санкт Петербург летят доклади, че „князът е дезертирал“. В стремежа си да се освободи от здравата хватка на руските генерали, в която самият той се оказва през септември 1883 г. Батенберг възстановява конституцията... и окончателно разваля репутацията си в Санкт Петербург. Затова е решено да го смени по-сговорчив човек. Тъй като отношенията с консерваторите са лоши, Русия възлага надежда на либералите. На техните лидери бяха отпуснати по 40 000 рубли. годишно от секретния фонд на Министерството на външните работи. Вярно, шефът на либералната партия Драган Цанков (който дори влиза в затвора по време на извънредно положение) взе парите, но заявява: „Ние се кланяме на Русия, но България трябва да бъде за българите“.

 

Проектите с руски кукли във властта в България също не минават, така че детонацията на Батенберг се забавя. На този фон през септември 1885 г. князът обявява обединението на България и Източна Румелия. Тук трябва да припомним, че Санстефанският договор от 1878 г. обединява всички земи, населени с българи, в едно княжество. Берлинският конгрес обаче отрязва територията й три пъти: пълна автономия получава само Северна България. Южна (Източна Румелия) е отделена от нея, а Македония се връща под пълния контрол на Истанбул. Това е страшен удар върху българската национална идентичност. Оттогава възстановяването на границите на Сан Стефано се превърна в идея фикс на българската политика. Източна Румелия е първата крачка по този път: в един прекрасен ден патриоти обграждат двореца на генерал-губернатора, също българин, и той с радост обявява прехвърлянето на властта на Батенберг. Денят на Съединението все още се отбелязва в България като официален празник. И, разбира се, за разлика от руснаците, всеки българин е наясно, че от всички страни само Русия през 1885 г. се е опитала да предотврати това обединение. Дори султанът, смятайки Румелия за отрязана филийка, махва с ръка към нея. Русия през 1878 г., готова да се бие с почти половината Европа за границите на Сан Стефано, сега излиза от кожата си, за да принуди Батенберг да бъде спрян. Стигна се дотам, че руският посланик убеждава турците да изпратят войски в бунтовната провинция, като обещава всякаква подкрепа. В Европа такава решителна промяна на фронта е изненада, но логиката на Санкт Петербург е проста: обединението на страната укрепи авторитета на Батенберг, а това е неприемливо.

Турска намеса не се постига, но Русия успява да подтикне Сърбия да обяви война на българите. Ден преди това Александър III отзова всички руски офицери от българската армия, което на теория трябваше да намали нейната боеспособност до нула. Само че сърбите бяха напълно победени, оставяйки Русия само с една възможност. Военен агент (аташе) в България полковник Сахаров с помощта на група проруски настроени български офицери организира заговор. През нощта на 21 август 1886 г. те нахлуват в двореца и принуждават Батенберг да подпише абдикация. Бързо стана ясно, че цялата страна подкрепя княза и новото проруско правителство просъществува само три дни. И тогава Стефан Стамболов, изгряващата звезда на българската политика, влиза в София начело на румелийската армия и арестува заговорниците.

 

Смята се, че именно Стамболов е довършил остатъците от "русофилската партия" в България, но по това време от нея е останало твърде малко. Както руският консул Александър Кояндер докладва в Министерството на външните работи: „Страната попадна в ръцете на учители, полуобразовани семинаристи, пълни с омраза към всичко руско, но, най-близки до хората, имащи огромно развращаващо влияние върху тях.” Защо тогава „руските семинаристи” (тоест българите, които са учили в Русия) се оказаха пълни с омраза към всичко руско? Този въпрос или не хрумна на консула, или отговорът беше толкова очевиден – и неприятен за Русия и нейния режим – че той предпочете да не се фокусира върху него.

При новите избори князът-кандидат от Русия се проваля и на трона сяда Фердинанд Кобургготски, офицер от австрийската армия. Александър III, който приема това като лична обида, прекъсва отношенията с България и сериозно се замисля за нейната окупация, за да „върне българския народ на пътя на правилното развитие“. Все пак не посмяха в Русия да предприемат толкова радикална стъпка, защото се страхуваха от европейските усложнения. Решиха да действат по стария начин, като се доверят на български емигранти, които уверяват руското правителство, че щом отправят призив, целият „прост народ“ ще се събере под русофилските знамена. Той обаче не се събра: през март 1887 г. въстанията на гарнизоните в Силистрия и Русе са потушени, през декември а заговорът на майор Паница се проваля. Няколко въоръжени отряда, ръководени от служителя на външното министерство Николай Хартвиг ​​(бъдещ руски посланик в Сърбия), са разбити, едвам имал време да се спаси. Не се наблюдаваше и най-малкият признак на „Донбас-1887“. През 1891 г. е убит министърът на финансите Белчев (макар сачмите да са предназначени за Стамболов), на следващата година е убит и българският пратеник в Цариград - Волкович. Убийците и в двата случая са избягали благополучно в Одеса. Смъртта на самия Александър III сложи край на тази Студена война, а през 1900 г. отношенията леко се затоплят. А през 1912 г. под егидата на Русия се създава военен съюз на непримиримите в  България и Сърбия. Те успяват да се споразумеят на основата на бъдещото разделение на турските територии: българите получават по-голямата част от Македония, а сърбите получават излаз на морето за сметка на албанските земи. В последвалата война с Османската империя съюзниците бързо разбиват турската армия. Но Белград не получи желаното море: Австро-Унгария и Италия, страхувайки се от появата на база на руски флот на Адриатическо море, лобираха за създаването на държавата Албания. Сърбия решава да компенсира загубите си за сметка на Македония, тъй като докато българите се опитват да щурмуват Истанбул, по-голямата част от македонската територия е окупирана от сръбската армия. В този момент в Санкт Петербург пристига българска делегация. Българите, които били отделени от Истанбул само от Чаталджанската позиция, помолили за помощ чрез демонстрация на руския Черноморски флот, което щяло да принуди турците да разпръснат резервите си по цялото крайбрежие.

 

Но докато тълпите по улиците се радваха на победите на „братята българи“, делегацията е залята със студен душ от държавните служби. В крайна сметка самата Русия претендира за Истанбул/Константинопол, а след това и за някои български земи... Българите са посъветвани да се откажат от нападението, като в замяна получават обещание стриктно да спазва демаркационната линия в Македония - според договора от 1912 г. Русия действа като арбитър по този въпрос. В същото време българите са принудени да отстъпят Силистра на Румъния под формата на компенсация за експанзията на България. Както сигурно вече се досещате, в резултат българите не получиха и Македония: в Санкт Петербург, като разбраха, че не могат да седнат на два славянски стола, решиха да заложат на Сърбия. През 1913 г. избухва нова война на македонските земи – България срещу Сърбия и Гърция. Още през 1902 г. Русия сключва споразумение с България, чиято 3-та клауза гарантира съдействието на руската армия за София в случай на нападение на румънците. Въпреки това през 1913 г. „Молбата на България за помощ към Русия не е уважена и вместо да упражни задържащо влияние върху Румъния, Русия косвено я тласка към война“, пише британският посланик в Санкт Петербург Дж. Бюканън. Нямаше какво да отблъсне удар от Румъния в гърба на българската армия, разположена на македонския фронт. В резултат на тази катастрофа България губи не само Македония – една трета от етническата си територия, но и част от Добруджа, превзета от румънците. Тогава в София за първи път се чуват фрази, че би било по-добре през 1878 г. българите да не бъдат освободени, а да им бъде предоставена ограничена автономия в границите на Сан Стефано. Естественият ход на нещата рано или късно щели да доведе до разпадането на Османската империя и българският народ щеше да получи свободата малко по-късно – но неразделен.

 

След всичко това изненадата на Николай II през 1915 г. изглежда лицемерна. А ентусиазмът на българите, които манифестът на цар Фердинанд от 14 октомври 1915 г. призовава за освобождаване на братята в Македония от сръбско иго, е наистина разбираем. Още повече, че по това време не се говори за война директно с руснаците. Но през 1916 г. тя влиза във войната. И през септември 1916 г., в същата тази Добруджа, българската освободителна армия кръстосва щикове с руските части, изпратени в помощ на румънците (в същото време безумното руско командване пуска тук сръбска опълченска дивизия). „На този ден веднъж завинаги е погребана легендата, че българските войски няма да воюват срещу своите руски освободители“, пише българският генерал Тошев. На 7 септември българският поет Иван Вазов пише послание „Към руските воини”, което съдържа следните редове: ...Ние не те мразим. Но ние също обичаме свободата си, Обичаме я сто пъти повече“. Ето отговора на въпроса защо българите се оказаха толкова „неблагодарни”. Или както го формулира бъдещият министър-председател на България Константин Константинов през далечната 1879 г.: „Ако постоянно ни натякват за цената на Освобождението, изисквайки в замяна вечно подчинение, това не е братство. Оставете ги да броят и фактурират. Ние ще платим и ще закрием проблема“. Всичко е просто, нали? Но Русия никога не е била страна на прости решения.

 

Константин Гайваронский

Руски военен историк

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Donate now Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay
Реклама / Ads

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. 0| 2718 |03.03.2022 Петиция на стотици руски учени против войната . 0| 7548 |03.03.2022 Бойко Ноев: България има нужда от спешна депутинизация, Гешев и Цацаров са пречели на разследвания за руските служби . 0| 6838 |02.03.2022 УНИАН: Руски банкер обеща 1 млн. долара за главата на Путин . 0| 2893 |02.03.2022 Руски военни са установили контрол над най-голямата АЕЦ в Украйна
Реклама / Ads