Свобода или смърт се промени в Слободия, по-зла от неволия!

Той е човекът, който написва стихотворението за Кирил и Методи, което след като композиторът Панайот Пипков написва музика, се превръща в химн на българската писменост и култура.

Предлагаме ви кратък откъс от „Политически и философско-религиозни размишление“.

„В настоящия книжовен труд ще бъдат изложени съждения от научно-политически характер, сиреч съждения, които нямат нищо общо с никакво теснопартийно учение, с никакви едностранчиви социални догми.

Философията на историята, социологията и психологията на тълпите единодушно твърдят, че прогресът в духовете тряба да предшествува прогреса в уредбите, сиреч, че преобразованията във външния живот тряба да бъдат плод на преобразованията във вътрешния живот.

Това имаме да докажем ние.

Творецът на социологията, Авг. Конт, излага основното начало на тая наука в следните седем думи: toute réforme doit commencer par les consiences - всяка реформа тряба да почнува от съвестите.

Идентично твърдение намираме и у други великан на френската мисъл, Тен: l’emancipation sans l’éducation est une hérésie scientifique - еманципация без възпитание е научна ерес.

Подобно учение минава за назадничавост и мракобесие в България - страна, където истината не бива зачитана, ако не е приятна - и където от социалните науки не се иска да показват и да доказват нещо, а да развиват обична или модна някаква пандера.

Нека побързаме да заявим, че читателите ни няма да намерят ни сянка от назадничавост в тези страници.

Няма съмнение, че истините, които формулираме, са истини люти - можем дори да ги назовем безжалостни.

Но това са научни истини.

Научните истини не зачитат никакви партийни интереси.

Научните истини не биват такива, каквито нам се иска да бъдат - а такива, каквито могат да бъдат.

Науката осъжда всякаква крайна систематизация, която не може да роди освен сектантство.

Науката не признава никакви олигархически или полиархически партийни организации, понеже те водят към идеен абсолютизъм.

Едно време забегналите в Букурещ български дейци бяха формулирали така своя ламтеж за волности:

Свобода или смърт!

Изминаха се петдесет години и днес тая формула се измени така в устата на охкащите под гнета на лъжесвободата български граждани:

Слободия, по-зла от неволия!

Защо това?

Ето питане, което ще намери отговора си в тези страници.

Ние ще покажем, че всяка ненавременна свобода е лъжесвобода и че всяка лъжесвобода е пречка за развоя на истинската свобода. И едновременно като покажем това, ще стане очевидно, че няма по-свободолюбив човек от оня, който се опълчава против прослободнелостта от името на същинската и истинна свобода.

Разбира се, каквито мощни и да бъдат нашите доводи, ние не храним надежда, че ще можем да убедим елевтероманите и да ги ориентираме в пътя на светлата и живоносна действителност.

Психиката на тесногърдите сектанти е такава, че те не търсят, в областта на знанието, една истинска доктрина, а търсят начин да оправдаят и подкрепят доктрината, която априорно са избрали и която възмечтават да наложат на своите съграждани.

Преди две-три десетки години един народен представител, прототип на партизански ратник, думал:

- Слушал съм много пъти речи, произнесени от хора мъдри и опитни, които са ме карали да променям мнението си, заставяли са ме да мисля диаметрално противното на туй що съм мислел по-рано; но ни една от тези речи не е смогвала да промени гласуването ми в Камарата!

Това напомня думите, отправени към Платона от един старовековен гръцки софист:

- Няма да ме убедиш, ако и да ме убедиш!

Истината е безсмъртна.

И като безсмъртна - истината може да чака.

Рано или късно тя се налага, и не може да не се наложи, понеже тя е закон на живота и закон на историята, и понеже всичко, което вирее и иска да вирее, в нея и чрез нея вирее.

Истината се налага. Но тя се налага по два начина, или по-вярно, на два вида хора: или на хора разбрани, на хора разумни, и тогава нейното появление не причинява никакви състресения, никакви катаклизми; или на хора неразбрани, на хора неразумни, и тогава нейното появление се уподобява на опустошителен гръмотевичен удар.

В България мъката, неволята, теглото са винаги били едничкият модус, по който истината е смогвала да прояви своето велемощие и своето господство.

Такава е съдбата на духовно безоките народи.“