Тръмп фундаментално не разбира смисъла на НАТО

"Искате да кажете, че ако Русия нападне Литва, ние ще започнем война с нея?", попита Доналд Тръмп помощник, който му обясни как работи НАТО, след като стана президент през 2017 г. "Това е лудост".

И той е прав. Би било лудост да започнем война с Русия - ядрена сила, която би могла да унищожи САЩ - и останалия свят - ако пожелае да го направи.

Но смисълът на НАТО не е да воюва срещу Русия - той е да предотврати войната на първо място. И Северноатлантическият алианс, който миналата седмица навърши 75 години, се справя с тази задача по-успешно от всеки друг военен съюз в историята.

Фундаменталното неразбиране е резултат от ключова грешка във възгледа на Тръмп за съюзите, а именно, че те са за справедливо разпределение на тежестите, а не за обща сигурност.

Например през февруари Тръмп заяви, че е казал на европейските съюзници, които не харчат достатъчно за отбрана, че ще насърчи руснаците "да правят каквото си искат, по дяволите", ако тези държави не харчат повече. И макар по-късно да увери британската аудитория, че "на 100 процента" ще запази САЩ в НАТО, той постави това като условие съюзниците да плащат своя "справедлив дял" и да "играят честно".

Тръмп едва ли е единствен, който смята, че алиансът зависи от справедливото разпределение на тежестта - което е просто код за това, че Европа плаща повече за своята отбрана. И много лидери на НАТО, като се започне от генералния секретар Йенс Столтенберг, оттогава се опитват да успокоят Тръмп и други критици на алианса, като изтъкват колко повече европейски членове допринасят за отбраната си и са готови да харчат повече.

През февруари Столтенберг изтъкна "безпрецедентното нарастване" на разходите за отбрана, като 18 съюзници вече отделят 2% от БВП за отбрана. "През 2024 г. съюзниците на НАТО в Европа ще инвестират общо 380 млрд. щатски долара в отбрана. За първи път това възлиза на 2% от общия им БВП", заяви той с ентусиазъм. Няма значение, че по време на Студената война Европа харчеше много повече за отбрана и все още отделяше 2% през 2000 г. - 10 години след разпадането на Съветския съюз.

Със сигурност сериозният ангажимент да се харчат пари за отбрана е важен за гарантиране на сигурността, но не това е единствената - или дори основната - цел на съюзите. В същността си съюзите се основават на разбирането, че сигурността на съюзника е от основно значение за неговата собствена сигурност.

"Въоръжено нападение срещу една или повече от тях в Европа или Северна Америка ще се счита за нападение срещу всички тях", се казва в член 5 от Северноатлантическия договор, като се отбелязва, че в такъв случай всеки член "ще окаже помощ на нападнатата страна или страни по Договора, като незабавно предприеме, индивидуално и съгласувано с останалите страни по Договора, такива действия, каквито смята за необходими, включително употребата на въоръжена сила, за възстановяване и поддържане на сигурността в Северноатлантическата зона".

Това обещание за колективна отбрана превръща НАТО в сила за мир. Всеки противник, който се стреми към агресия срещу страна членка, трябва да вземе предвид възможността - ако не и голямата вероятност - че ще бъде посрещнат с военен отговор, използващ пълния колективен капацитет на всички съюзници, а не на този, който е нападнал.

За американците урокът, научен от двете кървави световни войни - войни, в които военнослужещите трябваше да прекосят океана, за да се бият по европейските плажове и полета - беше, че крайната им сигурност зависи от сигурността на Европа. Затова е много по-добре да се предотвратят войните в Европа, като се поемат ангажименти за защита на съюзниците от самото начало.

Така беше и за европейските членове на НАТО, които след две опустошителни войни продължиха да живеят в сянката на Съветския съюз, а след това и на Русия - най-силната и агресивна военна сила на континента. За тях истинската сигурност се криеше в ангажимента на САЩ да ги защитава.

"Въоръжено нападение срещу една или повече от тях в Европа или Северна Америка ще се счита за нападение срещу всички тях", се казва в член 5 от Северноатлантическия договор, като се отбелязва, че в такъв случай всеки член "ще окаже помощ на нападнатата страна или страни, като незабавно предприеме, самостоятелно и в съгласие с другите страни, действия, които счита за необходими, включително използването на въоръжена сила, за възстановяване и поддържане на сигурността на северноатлантическото пространство".

Това обещание за колективна отбрана превръща НАТО в сила за мир. Всеки противник, който се стреми към агресия срещу страна членка, трябва да вземе предвид възможността - ако не и голямата вероятност - че ще бъде посрещнат с военен отговор, използващ пълния колективен капацитет на всички съюзници, а не на този, който е нападнал.

За американците урокът, научен от двете кървави световни войни - войни, в които военнослужещите трябваше да прекосят океана, за да се бият по европейските плажове и полета - беше, че крайната им сигурност зависи от сигурността на Европа. Затова е много по-добре да се предотвратят войните в Европа, като се поемат ангажименти за защита на съюзниците от самото начало.

Така беше и за европейските членове на НАТО, които след две опустошителни войни продължиха да живеят в сянката на Съветския съюз, а след това и на Русия - най-силната и агресивна военна сила на континента. За тях истинската сигурност се криеше в ангажимента на САЩ да ги защитава.

Но тази зависимост има две последствия: На първо място, тя накара някои европейски държави да се откажат от сериозното обмисляне на военната сигурност - особено след Студената война - тъй като НАТО в крайна сметка направи войната малко вероятна. Но бруталната агресия на Русия срещу Украйна събуди отново в цяла Европа необходимостта от сериозно отношение към отбраната. Оттук и увеличаването на военните инвестиции, отбелязано от Столтенберг.

Второ, тази европейска зависимост често подхранваше съмненията относно ангажимента на Америка към сигурността на континента. В края на краищата има нещо съвсем неестествено в това САЩ да са готови да започнат война на разстояние един океан, за да защитят друга държава - особено когато това може да предизвика ядрен холокост в отговор.

Ето защо политиката на САЩ спрямо НАТО е толкова фокусирана върху уверяването на съюзниците в ангажимента им да ги защитават, колкото и върху възпирането на нападение. В този смисъл разполагането на американски войски в близост до фронтовата линия и разрешаването на някои съюзници да участват в ядрени мисии едновременно засилиха възпирането и действаха като успокоение.

Именно в този контекст усилията на Тръмп да постави под въпрос ангажимента на Америка към НАТО са толкова обезпокоителни. Като поставя под условие готовността на Америка да се притече на помощ на съюзник, Тръмп подкопава възпирането, като същевременно отслабва сигурността както на своите съюзници, така и на Америка.

В своята същност съюзите са институции, от които печелят всички - сигурността, която те генерират, се подсилва взаимно. Но Тръмп и онези, които мислят като него, живеят в свят, в който печелят и губят, само ако другите губят. А това е свят, който превръща съюзите от институции за сигурност във финансови транзакции.

В крайна сметка обаче сигурността на съюзниците не е въпрос на долари и центове - тя е ключът към сигурността и на Америка.

Иво Даалдер, Politico. Даалдер бивш посланик на САЩ в НАТО. Преводът и заглавието са на ФрогНюз.