Украински психолог: Момче и момиче от Азовстал - пленът не ги е сломил, а им е дал възможност да обичат живота

"Ако погледнем цивилното население, най-честите въпроси са свързани със смяната на живот, адаптиране към войната, други процеси на адаптация, всякакъв вид травма, травма от войната или травма, която войната е провокирала като ретравматизация, взаимоотношения", посочи тя.

"Имаме доста тежка история с взаимоотношенията. Семействата, които напуснаха, жени с децата, които напуснаха в началото на широкомащабната война, които все още са извън Украйна, а мъжете останаха в Украйна – това е много трудна история за изграждане на отношения. Това е голяма, от моя гледна точка, трагедия. Защото не е възможно– много е трудно – да се запазят отношенията, особено семейните, на такова разстояние вече почти три години. Много е трудно.

Малко семейства могат да се справят. Някои семейства се разпадат, в други се връщат жените. Някои по някакъв начин търсят алгоритми как да поддържат отношенията, как да се виждат, да се събират, за да поддържат тази връзка. Наистина е много трудно.

Голям проблем е загубата. Защото човек, травматизиран от войната, преживява загубата на живота си, на който е разчитал, на професията, на дома, на социалното си обкръжение. Тези загуби понася цивилното население. И понякога тези загуби водят до депресия. Това видях като тенденция. Тъй като човек не може да приеме тази загуба, той иска да запази стария си живот, опитва се да си го върне. А това не е възможно. Войната зачеркна живота на всички украинци. И военни, и цивилни. И тези, които си тръгнаха, и тези, които останаха. Войната унищожи живота, който живеехме преди пълномащабната инвазия.

Унищожи го на ниво ценности, на ниво модели на поведение, на ниво навици, на ниво професии, комфорт, взаимоотношения, социален кръг. Защото войната поляризира света в черно и бяло. Животът в максимална степен стана контрастен", разказа тя.

На въпрос кои са най-големите проблеми в украинското общество, психологът отговаря така:

"Например корпоративни запитвания за психологически лекции и обучения, които нарекох „Как да оцелееш на ръба на вулкан“. Това са обръщения с цел да се разбере какво трябва да правят украинците през третата година на войната.

Идва осъзнаването, че войната не свършва, а продължава. И не можем да кажем кога ще свърши и какво ни очаква. И това усещане – дори не на несигурност – а на непредсказуемост, неочакваност, то действа много силно на психиката на човека. И най-голямата заявка на ниво общество: “Какво да правим след това?”

Какво трябва да се направи в държавата, защото държавата не винаги може да се справи с военните предизвикателства? Какво да правим на ниво общество, защото обществото е разслоено? Има хора, за които войната все още е някъде далеч, не тук. А има хора, които активно участват, доброволстват, правят много, за да спечелят и това поляризира обществото.

Най-големият проблем е мобилизацията. Защото Украйна жертва много хора поради липсата на оръжие. Ние нямаме достатъчно оръжия, Украйна не може да се противопостави на Русия с нивото на въоръжение, което може да си позволи. И това е моментът, в който Украйна дава живота на своя народ. Много е болезнено, много трудно се приема от обществото и води до такова чувство на голяма умора и неразбиране какво да правим по-нататък".

За психологически процеси при военните, тя казва следното:

"Най-ужасяващият процес, който сега обмислям, е изтощението. То е масово, има много тежки последици. Защото, например, знам истории, когато изтощените войници просто заспиват от умора и ги покриват с огън.

Много силно изтощение, много дълбока умора. То не е само физическо, то е умствено, емоционално, енергийно. Умора, защото няма достатъчно ресурси. Това е много трудно, когато има много малко ресурси. А военните, които вече трета година воюват почти без отпуск, с не особено пълно възстановяване, са неимоверно изтощени. Връщат се след раняване. И този момент на изтощение – това, което виждам – в армията, това е най-страшното днес.

Защото с такива симптоми като ПТСР (Посттравматичен синдром) ще работим малко по-късно. Остра реакция на стрес – този етап вече е приключил. ПТСР все още не е пристигнал в масови количества. Но моментът на изтощение е катастрофален, –  това което виждам аз".

"През първата година от войната работих със съпруга, вдовица на загинал войник, който беше компютърен програмист. Той заведе семейството си – жена си и двете си деца - в Западна Украйна, след което беше мобилизиран. Той се научи да се бие чрез YouTube. И той загина", разказа история от практиката си Вотум.

"В друг случай - двама затворници от Азовстал. Момче и момиче, държани в плен една година. Освободени са година по-късно. И те дълго време не знаели, че са в един затвор в Русия. Те се срещнали след залавянето вече на украинска земя. Тяхната история е романтична. Когато след 5 месеца момичето разбира, че са в една сграда, та дори и на един етаж, успява да му даде бележка, макар и много трудно. И ето това ги е крепяло. Хората, загубили здравето си – защото момчето имало тежко ранена ръка – се върнаха. И се ожениха. И начинът, по който са гледали към бъдещето, и пленът не ги е сломил, а им е дал възможност да обичат живота, въпреки ужасните мъчения, през които са преминали – това дава разбиране за човешката сила и вяра, че ще успеем да се справим с тези изпитания, с които се сблъскаме".

Тетяна Станева, "Бесарабски фронт"